Дейвид Мичъл – авторът на романа, вдъхновил касовия филм „Облакът Атлас”, историческата епика „Хилядите есени на Якоб де Зут” и фантастиката „Часовници от кости” – задава литературния саундрак на лятото с хипнотизиращия роман „Утопия Авеню”.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Утопия Авеню” (ИК „Сиела“) разкрива нецензурираната история на годините на свободната любов, революциите на сърцето и бунтовете по улиците през 60-те години на миналия век. Книга за красивите мечти на младостта и цената, която човек трябва да плати по пътя към сбъдването им.

В годините, в които „Сохо” е центърът на света за десетки прохождащи банди; в които Pink Floyd тепърва насочват космическия кораб към пулсиращото слънце, а Дейвид Боуи пее Кикотещото се джудже, на британската сцена сякаш от нищото се появяват „Утопия Авеню” – никому неизвестна банда, които неведомите пътища на неуспеха събират. Магичната вокалистка Елф Холоуей, китаристът Джаспър де Зут, барабанистът Питър Грифин и басистът Дийн Мос събират парченцата от разбитите си животи, за да поемат нагоре към челните места на музикалните класации. Но от тъмните и задимени клубове на „Сохо” към триумфално турне в САЩ и залеза на славата им четиримата ще открият, че се изисква много повече от талант, за да запазиш разсъдъка си и да не изгубиш себе си на това пътешествие.

Това е една изцяло измислена история, която обаче преразказва съдбите на стотици музикални надежди, погълнати от бурните години, в които са творили. Може ли човек да промени времето, в което живее или то неизменно променя него преди факлата на революцията му да освети небето?

На страниците на тази приказка за възхода и падението читателят ще се срещне и с истински легенди като Дейвид Боуи, Ленард Коен, Джанис Джоплин. И макар меломаните да открият известни анахронизми, музиката им издига романа отвъд времето и пространството.

Сякаш с невидими нишки Мичъл вмъква герои и събития от други свои книги като „Облакът Атлас“, „Хилядите есени на Якоб де Зут“ и „Часовници от кости“, за да създаде своята най-мащабна и обезоръжаваща творба, в които темите за свободата, сексуалността, откриването на личното „Аз” изпълват петолинието на романа.

Шеметна, оглушителна, романтична и на места тъжна, „Утопия Авеню” ще ви преведе през най-тъмните и забележителни кътчета на човешката душа.

Утопия Авеню

Дейвид Мичъл

На Берил и Ник – за червеношийките и годините

Раят е пътят към рая
А страна

1. Надежда всяка оставете (Мос)

2. Сал и река (Холоуей)

3. Тъмна стая (Де Зут)

4. Отломки (Мос)

5. Мона Лиза пее блус (Холоуей

Надежда всяка оставете

•

Дийн подминава забързано театър „Финикс“, успява да избегне сблъсъка със сляп мъж с тъмни очила, излиза на платното на „Чаринг Крос Роуд“, за да изпревари бавноподвижна жена с бебешка количка, прескача една кална локва, свива по „Денмарк Стрийт“ и се подхлъзва на леда. Краката му литват нагоре. Във въздуха е достатъчно дълго, за да види как канавката и небето си разменят местата, това адски ще боли, помисля си той, след което тротоарът разпердушинва ребрата, коляното и глезена му. Наистина боли адски. Никой не спира да му помогне да се изправи. Проклетият Лондон. Мустакат мъж с бомбе и вид на борсов агент се подхилва подигравателно на загазилия дългокос келеш и продължава по пътя си. Дийн се изправя предпазливо, без да обръща внимание на пулсиращата болка, дано не си е счупил нещо. Господин Кракси не плаща болнични. Поне китките и ръцете му явно не са пострадали. Парите. Проверява дали банковата книжка с ценното си съдържание от десет банкноти по пет лири е на сигурно място в джоба на палтото. Всичко е наред. Закуцуква нататък. Разпознава Рик Уейкман, по прякор „От раз“, на витрината на кафене „Джокондата“ от отсрещната страна на улицата. На Дийн му се иска да можеше да отиде при него и да изпие едно кафе, да изпуши някоя и друга цигара и да си побъбрят за работата в звукозаписното студио, но в петък сутрин трябва да плати наема и госпожа Невит дебне във всекидневната си като гигантски паяк. Тази седмица положението с парите е добро. Преводът от Рей пристигна вчера и Дийн вися четиресет минути на опашка да го осребри, така че сега продължава напред покрай „Линч енд Лъптон“, където господин Линч му обясни, че всичките му песни са скапани, а няколко са просто жалки. Покрай офиса на музикалния мениджър Алф Къмингс, където самият Алф Къмингс сложи пухкавата си ръка върху бедрото му и прошепна: „И двамата знаем какво мога да направя за теб, красавецо, въпросът е какво ще направиш ти за мен“, и покрай студио „Фънгъс Хът“, където Дийн трябваше да запише демо с „Броненосецът Потьомкин“,  преди да го изритат от бандата.

– Помощ, моля ви, аз… – Мъж със зачервено лице сграбчва Дийн за ревера и изпъшква: – Аз… – Той се превива от силна болка. – Много ми е зле.

– Спокойно, приятелю, хайде, седни на стъпалото. Къде те боли?

От изкривената уста на мъжа капе слюнка.

– Гърдите…

– Всичко е наред… Ще потърсим помощ.

Той се оглежда, но хората отминават бързо, вдигнали яки, нахлупили шапки и извърнали погледи.

Мъжът изхленчва и се обляга на Дийн.

– Оооох.

– Май ти трябва линейка, приятелю…

– Какво става? – Новодошлият е на годините на Дийн, с къса коса и практично вълнено палто. Разхлабва вратовръзката на падналия мъж и го поглежда в очите. – Казвам се Хопкинс. Лекар съм. Кимнете, ако ме разбирате, господине.

Мъжът прави гримаса, простенва и успява да кимне.

– Добре – отбелязва Хопкинс и се обръща към Дийн. – Това баща ви ли е?

– Не, за пръв път го виждам. Каза, че го болят гърдите.

– Гърдите, значи? – Хопкинс сваля едната си ръкавица и долепя пръст до вена на шията на мъжа. – Силна аритмия. Господине? Мисля, че получавате инфаркт.

Мъжът се ококорва, а след това присвива очи в нов пристъп на болка.

– В кафенето има телефон – сеща се Дийн. – Ще се обадя на „Бърза помощ“.

– Няма да пристигнат навреме – заявява Хопкинс. – Трафикът по „Чаринг Крос Роуд“ е същински кошмар. Случайно да знаете къде е „Фрит Стрийт“?

– Да, знам, там има поликлиника, до площад „Сохо“.

– Точно така. Изтичайте там и им кажете, че мъж получава инфаркт пред магазина за цигари на „Денмарк Стрийт“ и че на доктор Хопкинс му трябва екип с носилка незабавно. Разбрано?

Хопкинс, „Денмарк Стрийт“, носилка.

– Да.

– Браво. Аз ще остана тук да му окажа първа помощ. А сега тичай презглава. Животът на горкия нещастник зависи от теб.

Дийн претичва през „Чаринг Крос Роуд“, свива по „Манет Стрийт“, минава покрай книжарница „Фойлс“ и по късата уличка под кръчмата „Стълбовете на Херкулес“. Тялото му вече е забравило болката от падането. Подминава боклукчиите, които изпразват кофи в камион на „Грийк Стрийт“, хуква по средата на улицата към площад „Сохо“, където подплашва ято гълъби и те излитат, едва не пада за втори път, когато завива по „Фрит Стрийт“, и изкачва на бегом стълбището на поликлиниката, за да стигне до рецепцията, където портиер чете „Дейли Мирър“. „ДОНАЛД КАМБЪЛ Е МЪРТЪВ“, пише с големи букви на първа страница. Дийн изстрелва задъхано съобщението си:

– Праща ме доктор Хопкинс… Инфаркт на „Денмарк Стрийт“… Трябва му екип с носилка веднага…

Портиерът сваля вестника. По мустака му са полепнали трохи. Изглежда, все едно не го е еня.

– Човек умира – настоява Дийн. – Не ме ли чу?

– Чух те, много ясно. Крещиш ми в лицето.

– Тогава прати помощ! Нали това е болница, дявол го взел!

Портиерът изсумтява силно.

– Изтеглил си голяма сума пари, преди да срещнеш този „доктор Хопкинс“, нали?

– Да. Петдесет лири. Е, и?

Портиерът изтръсква трохи от ревера си.

– Парите още ли са в теб, синко?

– Тук са. – Дийн бръква в палтото за банковата книжка. Няма я. Не е възможно. Опипва другите джобове. Минава скърцаща количка. Дете реве, та се къса. – Мамка му… Трябва да съм ги изпуснал по пътя…

– Съжалявам, синко. Изиграли са те.

Дийн си спомня как мъжът падна на гърдите му…

– Не. Не. Беше истински инфаркт. Едва се държеше на крака.

Отново проверява джобовете си. Парите ги няма.

– Не че е кой знае каква утеха – продължава портиерът, – но ти си петият от ноември насам. Такива неща бързо се разчуват. Всички болници и поликлиники в Централен Лондон престанаха да осигуряват носилки за така наречения „Хопкинс“. Пращат ги за зелен хайвер. Когато отидат на мястото, не намират никого.

– Но те… – На Дийн му се гади. – Но те…

– Не приличаха на джебчии, а?

Тъкмо това щеше да каже.

– Откъде са знаели, че имам пари?

– Какво би направил, ако си излязъл на лов за тлъстичък портфейл?

Дийн се замисля. Банката.

– Видели са ме да изтеглям парите. След това са ме проследили.

Портиерът отхапва от рулце с наденица.

– Право в целта, Шерлок.

– Но… повечето пари бяха за китарата и… – Дийн се сеща за госпожа Невит. – О, мамка му. Останалото беше за наема ми. Как ще си платя наема?

– Можеш да се оплачеш на ченгетата, но не очаквай много. За куките „Сохо“ е заобиколен от табели с надпис: „Надежда всяка оставете, вий, що тук пристъпвате“.

– Хазяйката ми е същински Хитлер. Ще ме изхвърли.

Портиерът сръбва от чая си.

– Може да се съжали над теб. Кой знае?

Госпожа Невит седи до високия прозорец. Във всекидневната мирише на влага и пържен бекон. Камината изглежда отдавна излязла от употреба. Счетоводната книга на хазайката е разтворена на писалището. Куките ѝ за плетене потракват и почукват. На тавана е окачен полилей, който никога не свети. Цветята по тапетите са потънали в сумрак, все едно са в джунглата. Тримата покойни съпрузи на госпожа Невит гледат кръвнишки от снимки в позлатени рамки.

– Добро утро, госпожо Невит.

– Утринта почти свършва, господин Мос.

– Да, ами ъъъ… – Гърлото на Дийн е пресъхнало. – Обраха ме.

Куките за плетене спират.

– Колко жалко.

– Идея си нямате. Изтеглих парите за наема, но двама джебчии ме обраха на „Денмарк Стрийт“. Сигурно са ме видели в банката и след това са ме проследили. Пладнешки обир. Отвсякъде.

– Боже, боже. Каква беда.

Явно си мисли, че дрънкам врели-некипели.

– А и колко жалко – продължава госпожа Невит, – че не се задържахте в кралската печатница „Бретън“. Това беше прилично занятие. В порядъчна част на града. В „Мейфеър“ не стават грабежи.

В „Бретън“ те скапват от бачкане за няма нищо, изпуфтява наум Дийн.

– Както ви казах, госпожо Невит, с „Бретън“ не се получи.

– Не ме засяга. Засяга ме наемът. Да разбирам ли, че искате повече време, за да го платите?

Дийн си отдъхва.

– Честно казано, ще съм ви много благодарен.

Тя присвива устни и издува ноздри.

– Тогава този път, само този път, ще удължа срока…

– Благодаря ви, госпожо Невит. Не мога да ви опиша колко…

– … до два часà. Все пак съм разбран човек.

Будалка ли ме старата коза?

– Два часà… днес?

– Имате предостатъчно време да отидете до банката и да се върнете. Само че този път не размахвайте парите на улицата.

Дийн го обливат едновременно горещи и студени вълни, повдига му се.

– Всъщност в момента сметката ми е празна, но ще ми платят в понеделник. Тогава ще ви се издължа.

Хазяйката дръпва висящ от тавана шнур. Изважда табелка от писалището си: „СТАЯ ПОД НАЕМ – ЧЕРНИ И ИРЛАНДЦИ НЕ СЕ ДОПУСКАТ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ВЪТРЕ“.

– Не, госпожо Невит, недейте. Няма нужда.

Хазяйката слага табелката на прозореца.

– Къде ще спя тази нощ?

– Където пожелаете. Но няма да е тук.