С великолепния предговор на Мартин Еймис и послеслов от самия автор  „Удавеният свят“ се появява за пръв път на български

След шедьоврите „Катастрофа“, „Небостъргач“ и „Империя на слънцето“ за първи път на български се появява емблематичната книга, която изстрелва името на един от най-силните гласове на научната фантастика – Джеймс. Г. Балард –  във висшата лига на спекулативната проза.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Удавеният свят“  (ИК „Сиела“) е страховито приключение сред екзотична пустош и потискаща власт във футуристичен свят, който обаче се е завърнал далеч в миналото – сред джунглите на мезозоя.

Българското издание се появява в превод на Деян Кючуков с великолепния предговор на Мартин Еймис и послеслов от самия автор.

Поемете дъх, защото…

Скоро щеше да стане твърде горещо.

От балкона на „Риц“ морският биолог Робърт Керанс наблюдава как безмилостното слънце на новия свят изгрява над покривите на изоставените супермаркети. Той е единственият сухоземен обитател на хотела, а надигащата се вода е на десет етажа под краката му.

В света на Керанс екологичната катастрофа, която днешните учени предвиждат, има по-различ­ни измерения. Средната температура на екватора е осемдесет градуса и се покачва, полярните шапки и вечните ледове са се стопили, Европа е „система от гигантски лагуни“, някога величавият Лондон е наводнен, американският Среден запад е „огромна водна площ, отворена към залива Хъдсън“, а населението на света, намаляло до пет милиона, се е скупчило в Арктика и Антарктика (където термометрите засега бележат „приятните“ трийсет градуса).

Руините на цивилизацията са обгърнати от гъста растителност, а сред тях дебнат свирепи и мутирали същества – победителите в жестокия естествен отбор.

Оказали се в „рая на мезозоя“, група учени, начело на които ще застане Керанс, трябва да се изправят пред последствията от екстремните климатични изменения. Но съвсем скоро ще разберат, че в този свят властва законът на джунглата. И ще им бъде все по-трудно да запазят всичко човешко у себе си…

Балард се базира на детските си спомени от Шанхай и тези от последните му десет години, прекарани в Лондон, за да пресъздаде по гениален начин най-тъмните страсти, които дремят в човешката душа.  А резултатът е блестяща проза – смесица между плашещо пророчество, чиста поезия и майсторски портрет на личността, изправена на ръба на възможностите си.

В духа на творчеството на Джоузеф Конрад,  е стряскащ постапокалиптичен портрет на един не чак толкова фантастичен свят, в който пред човечеството няма друга посока освен отново да открие път към себе си.

Удавеният свят

Джеймс. Г. Балард

Първа глава
НА ПЛАЖА В ХОТЕЛ „РИЦ“

Скоро щеше да стане твърде горещо. Излязъл на балкона на хотела малко след осем часа сутринта, Керанс наблюдаваше как слънцето изгрява зад горичките от гигантски папрати, завзели покривите на изоставените супермаркети на половин километър от източната страна на лагуната. Дори през гъстата, маслиненозелена растителност безмилостната сила на слънцето бе напълно осезаема. Ярките пречупени лъчи барабаняха по голите му гърди и рамене, изкарвайки първата за деня пот. Той надяна чифт тъмни очила, за да предпази очите си. Небесното светило вече не представляваше правилен диск, а разлята елипса, която пламтеше на източния хоризонт като колосална огнена топка, а отражението ѝ превръщаше мъртвата оловна повърхност на лагуната в блестящ меден щит. До обяд, след по-малко от четири часа, водата щеше да е напът да закипи.

Обикновено Керанс ставаше в пет и пристигаше в станцията за биологични изследвания навреме, за да отхвърли четири-пет часа работа, преди жегата да стане непоносима, но тази сутрин изпитваше нежелание да напусне хладното, климатизирано убежище на хотелския апартамент. Умишлено бе удължил самотната си закуска, а след това бе изписал цели шест страници в дневника си, изчаквайки момента, в който полковник Ригс ще премине с патрулната лодка, знаейки, че тогава вече ще е твърде късно да тръгва за станцията. Полковникът си падаше по разговорите, особено ако бяха съпроводени с някоя и друга чашка аперитив, и щеше да стане поне единайсет и половина, преди да си отиде, мислейки вече единствено за обяда в базата.

По някаква причина обаче Ригс се бавеше. Може би бе удължил рутинната си обиколка из прилежащите лагуни или пък чакаше Керанс да пристигне в станцията. За момент Керанс се зачуди дали да не опита да се свърже с него по радиопредавателя, но той стоеше заровен под купчина книги с изтощена батерия. Ефрейторът, отговарящ за радиостанцията в базата, бе протестирал пред Ригс, когато той внезапно се бе изключил насред сутрешната сводка на новините, свеждаща се до атаката на две игуани срещу хеликоптера предната нощ и данните за температура и влажността. Но Ригс долавяше несъзнателния стремеж на Керанс да ограничи връзките си с базата – преднамерената разхвърляност на пирамидата от книги, скриваща предавателя, контрастираше твърде рязко с инак педантичната му изрядност – и тактично толерираше нуждата му да се самоизолира.

Керанс стоеше облакътен на балконските перила и наблюдаваше как неподвижната водна повърхност десет етажа по-надолу отразява мършавите му, ъгловати рамене. Поредното термално течение разклати огромните хвощове край бреговете на потока, излизащ от лагуната. Заклещени от околните сгради и инверсионните слоеве на трийсет метра височина, въздушните джобове се нагряваха бързо, след което се устремяваха нагоре като изпуснати балони, оставяйки подир себе си внезапен засмукващ вакуум. За няколко секунди облаците пара, надвиснали над потока, се разпръснаха и миниатюрно торнадо се стрелна между двайсетметровите растения, прекършвайки някои от тях като кибритени клечки. После, пак така внезапно, бурята утихна, а масивните им стволове останаха да се поклащат във водата като лениви алигатори.

Керанс си рече, че е постъпил разумно, като е останал в хотела, предвид зачестяващите бури, макар и да бе наясно с действителния си мотив – осъзнаването, че вече няма какво да се направи. Биологичните изследвания се бяха превърнали в безсмислена игра. Новата флора следваше точно прогнозните тенденции, начертани двайсет години по-рано, и той бе сигурен, че никой в Кемп Бърд, Северна Гренландия, не си прави труда да отваря докладите му, камо ли да ги чете.

Веднъж старият доктор Бодкин, помощникът на Керанс в изследователската станция, шеговито бе вмъкнал описание на голям гущер с гигантска гръбна перка от рода на пеликозаврите, уж забелязан да се движи из една от лагуните. Подобно събитие вещаеше завръщане на епохата на древните влечуги и ако някой бе възприел доклада сериозно, тук трябваше незабавно да пристигне цял куп еколози, а също рота, въоръжена с тактическо ядрено оръжие и носеща заповед за настъпление на юг. Но се бе получил единствено рутинният сигнал за потвърждение. Може би специалистите от Кемп Бърд бяха твърде уморени дори да се смеят.

В края на месеца полковник Ригс и екипът му щяха да приключат със задачата в този град (дали беше Берлин, Париж или Лондон, запита се Керанс) и да потеглят на север, влачейки станцията на буксир подире си. Керанс не можеше да си представи, че ще трябва да напусне мезонета, който бе обитавал през последните шест месеца. „Риц“ действително заслужаваше репутацията си – банята например, с нейните мивки от черен мрамор и позлатени кранове и огледала, приличаше на параклис от катедрала. Струваше му се забавно да си мисли, че е последният гост на хотела, да асоциира заключителната фаза от собствения си живот – одисеята на север, през удавените южни градове, към Кемп Бърд с неговата сурова дисциплина – с прощалния залез на дългата и великолепна история на хотела.

Беше се настанил тук още в деня след пристигането, нетърпелив да смени тясната койка между лабораторните маси с просторните, пищно обзаведени стаи с високи тавани. Вече възприемаше тапицираните със сатен мебели и бронзовите статуи в стил ар нуво в нишите на коридорите като естествен фон за своето съществуване. Наслаждаваше се на изтънчената атмосфера на меланхолия, обгърнала тези сетни останки от една отминала цивилизация. Повечето други сгради около лагуната отдавна се бяха срутили и затънали в тинята, разкривайки плебейския си произход, докато „Риц“ още стоеше горд и самотен на западния бряг. Дори влажната синкава плесен, покриваща някога великолепните му килими, само подчертаваше неговото викторианско достойнство.

Апартаментът бе първоначално проектиран за някакъв финансист от Милано и обзаведен, без да се пестят средства. Дограмата все още уплътняваше перфектно, въпреки че първите шест етажа на хотела се намираха под нивото на водата и носещите стени започваха да поддават, а мощният климатик работеше без прекъсване. Помещението не се обитаваше от десет години, но по лавиците на камините и позлатените масички почти не се бе събрал прах. Триптихът със снимки от крокодилска кожа върху бюрото бе като нов – финансистът сам, финансистът с доволното си и охранено семейство и финансистът пред лъскава петдесететажна офис сграда. За късмет на Керанс, неговият предшественик си беше тръгнал набързо, оставяйки шкафовете и гардеробите пълни със съкровища. Имаше ракети за скуош с дръжки от слонова кост и халати с бродирани монограми, а коктейл барът бе претъпкан с отбрани уискита и коняци, вече съвсем отлежали.

Гигантски малариен комар с размерите на водно конче изпърха във въздуха покрай лицето на Керанс, сетне се стрелна надолу към плаващия кей, където бе закотвен катамаранът му. Слънцето все още се криеше зад растителността от източната страна на лагуната, но усилващата се жега изкарваше пълчищата насекоми от бърлогите им по покритата с мъх фасада на хотела. Не му се искаше да напуска наблюдателницата си на балкона и да се прибира в стаята. В ранната утринна светлина над лагуната тегнеше странна, скръбна красота. Зелено-черните листа на голосеменните растения, оцелели останки от мезозойското минало, и полупотопените бели корпуси на сградите от ХХ век се отразяваха заедно в тъмното огледало на водата – два взаимосвързани свята, спрели на кръстопът във времето. Грамаден воден паяк, цепещ енергично маслената повърхност на сто метра разстояние, грубо го изтръгна от съзерцанието.

В далечината, някъде зад грамадната готическа сграда половин километър на юг, се прокашля и забоботи дизелов двигател. Керанс влезе вътре, затвори вратата с телена мрежа и отиде в банята да се обръсне. Водата от крановете отдавна бе спряла да тече, но Керанс поддържаше достатъчно количество в дълбоката вана, внимателно пречистена от саморъчно изработената инсталация на покрива и вкарана с тръби през прозореца.