Срещаме се с един невероятен исторически трилър, в който Ханс Кристиан Андерсен разследва жестоко убийство. Умопомрачителната корица е на Живко Петров, а преводът от датски е дело на Росица Цветанова.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Смъртта на русалката“ (ИК „Колибри“) ни пренася в Копенхаген през 1834 година. Обезобразеното тяло на младата проститутка Анна е намерено захвърлено на едно пристанище. Сестра ѝ Моли веднага посочва убиеца, когото е видяла предишния ден да излиза от стаята на убитата – младия писател Ханс Кристиан Андерсен. Незабавно арестуван, после освободен за три дни, през които да докаже своята невинност, Андерсен, заедно с Моли и малката ѝ племенничка Мари, предприема собствено разследване, което го отвежда към все по-странни места в един кошмарен град, където съжителстват несретници, продажни жени и развратни кралски особи. И към още по-кошмарен убиец, който не се спира пред нищо, за да задоволи копнежа си по неописуемото и неназовимото.

Смъртта на русалката

Томас Рюдел

Х. К. Андерсен ревностно си води дневник от 1825 г. до самата си смърт през 1875 г. Липсва само година и половина. През 1834 г., когато се завръща вкъщи от Италия, внезапно прави пауза в своите редовни записки.

Никой не знае защо.

Първа част

13–18 септември 1834 г.

Той не е нормален. Нормален е мъж, който разкъсва дрехите ѝ. Нормален е мъж, който я просва грубо. Нормален е мъж, който разкопчава панталона си и ѝ дава да погледне надолу в мрака в очакване видяното да я възбуди. Нормален е мъж, толкова уморен, пиян и разгорещен, че дори не я вижда, не знае, че тя се казва Анна, не знае, че има шестгодишна дъщеря, Малката Мари, чиято леля я гледа в съседната стая. Нормален е мъж, който не я възприема като нещо повече от една влажна дупка.

Този клиент обаче не е нормален.

Той никога не е свалял дрехите си, не я е блъскал, нито ѝ е показвал нещо в гащите си. Той не е заможен, но не е и бедняк, може би е студент, някакъв писател, така е чувала, макар да не е особено приказлив. Тя знае само фамилното му име: Андерсен. И тази вечер е ненормално спретнат, ухае приятно. От последния път насам е оставил мустака си да израсте, това му придава по-мъжествен вид, смята Анна, но не смее да му го каже. Той наближава трийсетте, може и да е малко по-възрастен, трудно е да се прецени. Настанил се е на пейката до стената и е извадил ножицата и цветната си хартия. Не иска нищо друго, освен да направи изрезка от хартия, която да прилича на нея. От време на време я поглежда с големите си очи, мимоходом, свенливо, после погледът му се връща на ножицата и цветната хартия. Седи, погълнат от работата на ножицата, ситните изрезки падат на пода, докато реже. Ножицата се извива и врязва в хартията по начин, какъвто Анна не е виждала досега, дори един неин чичо шивач не режеше така. Диви се на способността му да открива красивото и да кара всичко останало да изчезне. Остава само една тъничка колкото хартията версия на Анна със спусната коса и противоестествени форми, няма я цялата грозота, няма ги множеството клиенти, оставили следите си в очите ѝ, липсващия преден зъб и ситните бръчици от грижи по челото ѝ, тревогите за Малката Мари: какво ще стане с нея, дали Анна ще бъде в състояние да ѝ осигури по-добър живот от онзи, който тя самата е получила. Случва се и Андерсен да я помоли за нещо особено. „Може ли да протегнете ръцете си към тавана? Може ли да вдигнете крак като балерините в театъра?“ И тя го прави. Или се опитва. За парите, които има обичай да ѝ дава, би сторила едва ли не всичко. При все това той не иска от нея да си сваля фустата, не желае да вижда половия ѝ орган, а само гърдите, формите. Тя го е питала дали да не съблече последната и най-важна част от дрехите си. Не, категорично не. По-малката сестра на Анна, Моли, го смята за ненормален. „Не можеш да разчиташ на мъж, дето не пие и не спи с жени – твърди Моли, – затова пък можеш да си сигурна, че мъжът, който пие и спи с жени, с времето ще ти причини болка. Такива са всички мъже.“

Анна се изпъва, вирва гърдите си напред към него с двете ръце върху тесния си ханш. Той поглежда към нея – изучаващ поглед към белия бюст, който е отпуснат свободно и се движи едва доловимо.

На улицата навън звучи песента на нощния пазач. „Часът е девет и всичко е спокойно.“ Все същият нощен пазач, всеки си има собствен район от града, където да следи за реда. Освен това Улкегеде има нужда от твърд нощен пазач, човек, способен да се намесва в сбиванията, да се справя с пияните моряци, да влачи еднокраки крадци до Съдебната палата, да въдворява ред в хаоса. В така наречения „изискан“ край на улицата са получили разрешение да я преименуват. Сякаш пък грешниците ще си съберат партакешите и ще се ометат само защото Улкегеде изведнъж е станала Холменсгеде. Не, мъжката похот и женската бедност не изчезват по силата на едно ново име.

– Ох  – изпъшква Андерсен и дръпва пръста си, кръвта капе по пода.

– Нека да ви помогна – казва тя и понечва да се приближи.

Той изглежда уплашен, смуче пръста си.

– Не, не – отвръща.

– Но вие кървите.

– Трябва да тръгвам, твърде късно е, прекалено късно – казва мъжът, нещастен като дете.

– У дома при семейството си ли се връщате? – пита тя и бърза да се облече, като си представя високия слаб мъж и бледа, красива съпруга с по едно дете на всяка гърда. Той не отговаря, само става и прибира изрезката си в черна кожена папка. Къдриците му почти докосват тавана, толкова е висок, да, прилича едва ли не на онези маймуни с дългите ръце, които Анна е виждала в парка Дюрехаусбакен.

– Задето ви притесних – казва той и пъхва в ръката ѝ топла монета, с нея се стича и капчица кръв. – И за вашата дискретност – добавя.

Тя кимва, но усеща, че би трябвало да направи и реверанс.

– Може ли да видя? – пита Анна, с което изненадва себе си.

По правило никога не моли клиентите за нищо. Андерсен също е изненадан, изплашен. – Да видите?

– Себе си – добавя тя и кимва по посока на кожената папка, която той стиска с дългите си пръсти, сякаш са нокти, вкопчили се в плячка.

– Другия път, другия път. Не съм доволен, още не – обяснява Андерсен.  – Но не сте виновна вие, не сте вие, а аз.

Той отваря вратата и оглежда коридора. Както и повечето ѝ клиенти, няма особено желание да се засича с другите мъже, които ще влизат при нея. После казва набързо довиждане, няма цилиндър, който да сложи на главата си по подобие на изисканите господа – само мек каскет от черна коприна, който явно е с един размер по-малък и със сигурност е купен от чужбина, може би във Франция. Анна смътно си спомня един клиент французин, трябва да са минали години оттогава, той носеше същата шапка на главата си и освен това ѝ плати с излезли от обращение френски банкноти.

Андерсен се привежда, за да се промуши през рамката на вратата, и изчезва. Шум от ботуши по дървения под, докато се отдалечава.

Анна изпитва облекчение, мършавият поет е последният ѝ клиент за деня. Вече може да отиде при Моли. И Малката Мари, която сигурно спи, надява се тя.

Облича си роклята и събира хартиените изрезки. Пръснати са наоколо като едри снежинки, тя разпознава една гърда тук, един крак там. По време на срещата им Андерсен на няколко пъти бе оставал недоволен и бе започвал отначало. Анна прибира монетата в кесията си и се сеща за супата с къдраво зеле и късове осолено свинско, която сервират долу на ъгъла за шест шилинга.

На вратата се чука. Звук, с който тя никога няма да свикне, звукът от нов клиент, нови гнусотии, мъже, които искат да ровят с пръсти в отворите ѝ, да ги облива с урината си, да ги шиба отзад с колани. По правило клиентите имат навика да произнасят името ѝ, но отвън просто цари тишина. Може би поетът се е върнал, може да е забравил нещо.

– Вие ли сте, господин Андерсен?

Никакъв отговор. Вместо това се похлопва отново, с ритъма на непредсказуемото. Тя долепя ухо до вратата, чува се, че има някой там отвън. Би могла да не отваря, би могла да каже, че е затворено за деня. Ала парите, нуждаят се от парите за странноприемницата. Анна и Моли искат да купят „Бърлогата на Юда“ в Хендриксхолм, на един час път пеша от защитния вал при западната порта на града, Вестерпорт. Не е най-прелестната странноприемница на остров Шелен, но конниците често се спират там, пък и ѝ се носи славата на дружелюбно място, понеже предишният съдържател никога не отказваше на клиент. Независимо кой искаше да преспи там, ако ще и да беше самият Юда, онзи, дето предал Божия син, все се намираха един сламеник и чаша бира, стига само да можеше да изрови някоя пара от кесията си. Пък и това е единствената странноприемница, която Анна и Моли могат да купят, на жените изобщо не е позволено да притежават имот по такъв начин, но собственикът се е съгласил да впише покойния им баща в документа за собственост. Вече са направили вноска от сто ригсдалера, отне им половин година да ги спестят – и Анна, и Моли приемаха всички, които похлопваха на вратата. С малко изключения.

Налага се да отвори.

За автора

Томас Рюдел е автор на два романа, като още първият, „На острова“, получава 3 награди – за литературен дебют, за трилър и наградата Стъклен ключ. Романа „Смъртта на русалката“ написва съвместно с  А. Ж. Казински, псевдоним на Андерс Кларлунд и Яков Вайнрайх, от своя страна съавтори на няколко романа. „Смъртта на русалката“ е първото сътрудничество на вече прочутото датско трио. Оригинален исторически трилър, който се спряга като неочаквана версия на зараждането на „Малката русалка“!