С изкусителен аромат на прясно изпечен домашен пай, поръсен с обилно количество южняшки чар и щипка вълшебство, на книжния пазар излиза „Полунощ в кафене Черният дрозд“ (ИК „Сиела“) от Хедър Уебър – бестселърът, завладял сърцата на любителите на магическия реализъм и фамилните саги.

Неиздавана досега у нас, американската писателка ни кани да се потопим в очарователна и сърдечна история, в която семейни тайни, трагични загуби и неразрешено минало се преплитат, а утехата намираме на най-неочакваните места. 

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Сгушено в сенките на планините в западна Алабама се намира градчето Уиклоу, където всеки познава всеки, а от витрината на кафене „Черният дрозд“ се носи аромата на дроздов пай, към който местните хора са особено привързани. 

За Анна Кейт Уиклоу е познат само от историите на любимата ѝ баба Зий – собственичката на кафенето. Израснала далеч от града, младата жена е обещала на покойната си майка, че никога няма да стъпи там.

Затова когато научава за внезапната смърт на Зий и потегля към Уиклоу, за да уреди погребението и да затвори кафенето, Анна Кейт няма никакво намерение да се задържа в планинското градче. Или пък да се сближава с неговите добросърдечни, но понякога твърде любопитни жители. И определено не иска да се среща със семейството на бащата, когото никога не е познавала. 

Баба Зий обаче има други планове. Според завещанието внучката ѝ трябва непременно да остане в Уиклоу поне два месеца и да управлява любимото на всички кафене „Черният дрозд“. Така младата жена най-после ще разплете семейното минало, ще разгадае тайната на пая, за който се носят легенди, че лекува болката в душите на хората, и ще научи защо дроздовете и черниците в двора на баба ѝ са толкова специални.

Анна Кейт бързо открива, че нещо в този град с неговите тайни и легенди, ще промени живота ѝ завинаги.

От нея зависи само дали ще се завърне обратно при корените си или ще отлети. 

Хедър Уебър „изпича“ своите многопластови персонажи с щедра доза любов, вдъхновение и чувство за хумор, които са придружени от плътните вкусове и аромати на уютния и така магичен Уиклоу.

В духа на „Градината на желанията“ и „Практична магия“,„Полунощ в кафене Черният дрозд“ е топъл и емоционален разказ за притегателната сила на корените и утехата, която се крие там, където не сме я търсили – у дома. Понякога е необходимо само малко вълшебство – и парче дроздов пай – които да ни покажат пътя. 

Полунощ в кафене Черният дрозд

Хедър Уебър

1

– Защо не започнете от самото начало?

– От началото? Добре. Помня, че имаше погребение. Превърна се в скапан фарс, когато се появиха проклетите дроздове.

Фейлин Уигинс рязко удари с ръка по масата и студеният чай от къпини се разля по стените на двете стъклени чаши пред нея и пред репортера.

– Чакайте! Чакайте! Не можете да запишете това. Милата ми майчица ще измие устата ми с домашно приготвения си сапун от лимонова върбинка, ако ме чуе да ругая така. Или дори по-лошо – ако види думите ми, отпечатани във вашия вестник.

Репортерът прелисти страниците на жълтия си бележник.

– Не казахте ли преди малко, че майка ви е починала?

– Не сте тукашен, затова ви е позволено да не знаете, не ви се сърдя. Уиклоу, Алабама, не е просто поредният скучен стар град, млади човече. За бога, никак няма да се изненадам, ако майка ми ей сега се надигне от гроба и ме погне с калъп сапун в костеливата си ръка. – Фейлин кимна решително, размаха пръст във въздуха и добави: – Е, това можете да го отпечатате.

Анна Кейт

Шум, достатъчно силен, за да събуди и мъртвите, никога не предвещава добро начало на деня.

Изправих се в леглото, стресната от дълбок сън. Беше пет и петнайсет сутринта и за момент не осъзнах къде се намирам. Но усещането, което ме обграждаше, бе за нещо познато, някак успокояващо, също като протритата завивка, която мъкнех от град на град през целия си номадски живот.

Докато търках уморените си очи, за да прогоня напълно съня, събитията от изминалата седмица започнаха да изплуват в съзнанието ми. Уиклоу. Кафене „Черният дрозд”. Погребението. Съседите.

Боже мой. Съседите.

Поех си въздух с пълни гърди и после се отпуснах отново на възглавниците. Не знаех какво ме бе събудило, защото сега чувах само бръмченето на климатика през вентилаторите, тиктакането на часовника в коридора и мелодична птича песен. Нищо необичайно.

Ако Бог наистина бе милостив, шумът нямаше да е от тропащия по вратата на кафенето – за трета поредна сутрин! – печален господин Лейзънби. Той беше симпатичен, меланхоличен възрастен човек, който просто си искаше всекидневното парче пай, но аз пък исках само да си затисна главата с възглавницата, докато алармата ми не звънне. Което щеше да стане половин час по-късно.

Вместо това вече бях напълно будна от странния шум: неразличими викове, приглушено боботене, което като че идваше точно изпод прозореца ми на втория етаж на къщата. Объркана, отметнах завивката си и тя се свлече на пода. Пропълзях на колене по прашните борови дъски до прозореца. На изток зората осветяваше планините на хоризонта, обещавайки слънчев и без съмнение влажен пролетен ден.

Погледнах надолу и видях малка група хора – мъже и жени, – събрали се в страничния двор. Бяха около двайсетина, носеха големи шапки и солидни обувки, на вратовете им висяха бинокли. Стояха в редичка покрай желязната ограда и се взираха в задния ни двор. Не познавах никого от тях.

Не че съм срещала абсолютно всички хора в града, откакто дойдох от Бостън, но поне имах такова чувство.

Седмицата бе напрегната. Започна със съдбоносното обаждане, че баба ми Зора – Зий – Калоу е починала неочаквано от естествена смърт. Дойдох възможно най-бързо в Уиклоу, западнало градче, сгушено в сенките на планините на северозападна Алабама, за да уредя погребението Ӝ и да се срещна с адвоката Ӝ. После се върнах в Бостън, за да събера малкото си ценни притежания и да освободя стаята, която държах под наем в стара колониална сграда, само на една спирка от Университета на Масачузетс, където тъкмо се бях дипломирала.

Натоварих колата си, подготвих се психически за седемнайсетчасовото пътуване и потеглих на юг. Временно се нанесох в малкия апартамент над кафене „Черният дрозд”. Погребах любимата си Зий. И се опитах, макар и не особено успешно, да избягвам милите си, но досадни съседи, които искаха да научат всичко за загадъчната и пазена досега в тайна внучка на Зий, Анна Кейт Калоу.

За мен.

През изминалите няколко дни изтърпях безкраен поток от посетители. Никога в живота си не бях виждала толкова много хляб с тиквички. Съседите пристигаха с някакъв съд от алуминиево фолио – най-често с прясно изпечена тиквена питка, разказваха ми анекдот за живота в Уиклоу, споделяха дълга история за Зий и кафенето, разпитваха ме за възрастта ми, къде съм живяла, къде съм учила, за майка ми, която бе починала преди четири години, за самоличността на баща ми. Нямах нищо против разказите за баба Зий, но отклонявах повечето лични въпроси, особено онези за баща ми. Все още не бях напълно готова да тръгвам в тази посока.

Седмицата беше изтощителна, емоционална и определено доста дълго време нямаше да мога да погледна хляб с тиквички.

А сега тази странна сбирка на зазоряване. Кои бяха тези хора?

Мъглив топъл въздух се блъсна в лицето ми като мокра хавлия, когато вдигнах прозореца нагоре. Дървената рамка изскърца възмутено от това насилие срещу нея.

– Ехо! Здравейте?

При звука на собствения ми глас главата ми запулсира, а болката заблъска силно в слепоочията ми. Прекарах почти целия вчерашен ден с Боу и Джена Бартелеми – единствените служители в кафенето, – за да го подготвим за отваряне тази сутрин. Енергичното дуо ми даде ускорен курс как да ръководя заведението, всичко – от поръчването на стока до работата с купоните и касата. Приготвих няколко ястия и се запознах с менюто и кухненските уреди. Денят бе наистина смазващ, но Боу и Джена ме увериха, че бързо ще му хвана цаката.

Сега, на колене сред първите лъчи на зората, копнееща за силно кафе и пълна тишина, за пореден път тази седмица си зададох въпроса защо, за бога, дойдох – било и за кратко – в това градче в Алабама, което имаше само два светофара. Трябваше да съм в Бостън, да уреждам окончателното си преместване в Уорчестър, на час западно, където в средата на август започвах да уча в Медицинското училище към Масачузетския университет. После си спомних.

Зий.

И по-точно, завещанието на Зий.

– Ето там, там! – изкрещя някой от групичката под мен, сочейки към задния двор. После добави почти засрамено: – О, извинявайте. Беше просто гарван.

Разнесе се ехо от недоволно сумтене.

– Извинете! – извиках отново.

Явно никой не ме чу. Грабнах халата си, загърнах се, за да не ме виждат по плетени гащи и късо потниче, и прокарах пръсти през разрошената си коса. Стъпалата скърцаха, докато се спусках бързо надолу по тях. Боровите дъски бяха полирани с тъмен матиращ лак, но той се бе изтъркал с годините. Представях си как баба Зий търчи нагоре-надолу по тези стъпала, което бе странно, защото никога не бях идвала в кафене „Черният дрозд” – нито пък в Уиклоу, като стана въпрос. Никога до тази седмица.

Уиклоу винаги е бил забранена територия – семейно правило, измислено от майка ми Идън в мига, в който тя самата бе напуснала града на осемнайсетгодишна възраст. Беше се заклела, че никога няма да се върнем там. Станало бе преди двайсет и пет години, когато е била бременна с мен в шестата седмица. Като малка, независимо колко я разпитвах за Уиклоу и кафенето на баба, за дроздовете, за родителите на баща ми, които тя мразеше с цялото си сърце, и – разбира се – за трагичната му смърт, тя упорито мълчеше. Не че можех да я виня – все пак беше изгубила много тук, в Уиклоу, включително любовта на живота си, а замалко и свободата си, защото е била обвинена в убийство. Но винаги ми се е струвало, че тогава всъщност тя е изгубила много повече – самата себе си.

Двойният хладилник жужеше, опрян до стената. Погледнах над него, към надписа, минаващ по цялото протежение на декоративния корниз в кафенето.

В полунощни небеса пее черен дрозд. Думи за любов напява – в пай изпечени, в полунощни небеса изречени.

Зий ме научи на това стихче още щом проговорих с цели фрази въпреки недоволството на майка ми.

Веднъж, когато бях на седем години, двете имаха сериозен спор. Мама се прибра по-рано от работа и завари Зий да ме учи как се прави прочутият Ӝ пай „Черен дрозд”. Тя веднага ме изпрати в стаята ми, но аз пак ги чувах как се карат: за мен, за Уиклоу, и да, за пая, най-вече, който – естествено – не се правеше с истински птици, а с плодове. Разпалени, горчиви думи от майка ми. Умоляващи от баба ми.

– Не желая повече да говориш за дроздове на Анна Кейт – каза мама. – Обещай ми.

Работата беше сериозна, щом майка ми настояваше за обещание. Хората от семейство Калоу се гордееха, че не нарушават обещанията си. Никога.

Баба въздъхна шумно.

– Не можеш вечно да криеш истината от нея. Тя трябва да знае. Заслужава да знае. Това е нейното наследство.

– Тя никога няма да стъпи в Уиклоу, така че не е нужно да знае нищо.

– И двете сме наясно, че това не е истина. Един ден ще се озове в Уиклоу, също като теб. Корените ви ще ви върнат там, където ви е мястото, където принадлежите.

– Не и ако Ӝ попреча.

– Но, мило мое момиче, ти не можеш да го спреш, независимо колко далече ще избягаш.

– Обещай ми – повтори мама. Думите прозвучаха рязко, сурово.

Мина цяла вечност, преди Зий да отговори.

– Обещавам да не казвам нито дума повече за черните дроздове.

Майка ми бе непреклонна в твърдоглавието си – беше го усвоила на коляното на самата Зий, която също не бе от хората, които отстъпват лесно, ако са убедени в правотата на убежденията си.

По-късно онази вечер, когато Зий ме завиваше в леглото, тя предложи да ми разкаже приказка за „лека нощ”.

– Тази приказка ще бъде нашата тайна, Анна Кейт, нали? Обещай ми, че няма да казваш на никого.

Обещах Ӝ. Първата от многото ни общи тайни. И до днес бях опазила всичките.

Баба ме хвана за ръка и започна да разказва.

– Някога в древни времена имало едно семейство келтски жени с ръце, които лекували, и с щедри сърца. Тези жени познавали даровете на земята и използвали нейното изобилие, за да лекуват, облекчават и утешават.

Те изпълвали душите на хората с покой и щастие. Тези жени имали тайна.

– Каква тайна?

– Голяма. – Зий понижи глас и южняшкият Ӝ акцент се обви около мен като топло одеяло. – Те били пазителки на място, където в полунощните небеса през тайнствен проход духовете преминават от този свят в Земята на мъртвите.

– Земята на мъртвите? Това като рая ли е?

– Точно като рая, миличка.

Зий продължи да разказва и на мен все повече ми се струваше, че историята не е съвсем измислена, макар на пръв поглед да бе абсолютно нереална. Пазители и мистични проходи, послания от отвъдното, доставяни чрез пайове. Беше абсурдно, напълно нелепо. И все пак… звучеше ми като нещо наистина случило се в миналото.

Дори като наследство.

Нещо, което човек предава на децата си, а те на своите.

Зий спази обещанието си – тя не спомена думата „дроздове” пред мен, но това бе просто въпрос на семантика. В нейната история птиците бяха „пазителите на дърветата” и баба ми ги описваше „черни като нощта”. Разказа ми всичко, което трябваше да знам за дроздовете и тяхната мисия – познание, допълвано през годините по време на разходките ни из природата и чрез уроците, които ми даваше в кухнята. А и в живота.

Зий като че ме подготвяше за този ден – деня, в който щях да бъда принудена да поема кафенето за два месеца. Сякаш знаеше, че ще дойда в Уиклоу, точно както каза на майка ми, че ще стане, преди толкова много години.

Прогоних мислите си за мама, Зий и дроздовете, въздъхнах, отключих задната врата и бутнах другата, мрежестата, от която се излизаше на дългата стара и захабена от времето веранда. Вратата се затръшна зад мен – остър трясък от сблъсъка на дърво в дърво.

Изгревът в този майски ден оцветяваше небето с ярки оранжеви отблясъци, разсечени от нежнорозови ивици; птиците чуруликаха и въздухът ухаеше на свежо, с леки нотки на мента и босилек.

Вгледах се в лъкатушещите чакълести пътечки, в повдигнатите цветни лехи и в разнообразните билки, зеленчуци и цветя: буквално виждах сърцето на баба си в тази градина, съхранено във всяко шумолящо от планинския вятър листенце. Вървях към непознатите, подредили се в редица край оградата на страничния двор, и не можах да се сдържа: погледнах с известна неприязън към двете недорасли стъбла с тиквички точно до стъпалата на верандата. Как можеше само те да не цъфтят?

Някои от хората ми се усмихнаха, а един възрастен мъж с небрежен бежов каскет, закриващ очите му, пристъпи напред към портата и ме заговори, докато се приближавах.

– Добро утро, госпожо.

Госпожо. През последната седмица ме бяха нарекли така поне десетина пъти, с различно произношение и изяждане на различна буква, и макар да знаех, че това обръщение е южняшки знак на уважение по принцип към всички жени, все още скърцах със зъби, щом го чуех. На север никой не те нарича „госпожо”, освен ако не си достигнала пенсионна възраст.

Мъжът бе на около шейсет години, облечен с работни панталони в цвят каки и с блуза с дълъг ръкав с надпис „Луд по птиците”. Носеше туристически обувки, които изглеждаха по-подходящи за катерене по пътеките на близката планина Лукаут, отколкото за затревения двор на малко провинциално кафене.

– Добро утро – отвърнах и в същия миг усетих, че свежият въздух е облекчил донякъде главоболието ми. – Съжалявам, но кафенето ще отвори чак в осем.

Капчици пот бяха избили по камбестия нос на мъжа.

– О, ние не сме дошли тук, за да ядем.

Пъхнах ръце в джобовете на халата си.

– Така ли? Тогава защо сте тук? В този двор? На зазоряване?

Той заговори разпалено:

– Ние сме от Птичето общество от залива от Мобайл и сме тук заради Turdus merula. Виждали ли сте някой екземпляр?

– Турдус какво?

– Обикновен дрозд?

Човекът натърти думата отчетливо, сякаш бе решил, че съм бавноразвиваща се, а после ми подаде телефона си, за да видя снимка на птицата на екрана му.

– Съобщиха, че наблизо е забелязано ято Turdus merula. Преди няколко дни, на гробището? Някой от местните жители е казал, че птиците гнездят в тези черници.

Погледнах през рамо към двете черничеви дървета, извисяващи се като стражи в дъното на двора.

Преди сто години едно семейство пазители дошло отвъд океана, привлечено по някаква причина към неизвестното малко южняшко градче. Проходът на това място бил белязан от две големи дървета близнаци. Там, където клоните им се срещат и сплитат, се образува естествен тунел – и в полунощ той свързва този свят с отвъдния.

Групичката се доближи, очевидно, за да чуе отговора ми, а аз се замислих, че можеше да се очаква нещо такова. Когато дроздовете прелетяха през града на път за погребението на Зий, неколцина туристи си изкараха акъла и се наложи местните доста да ги успокояват, че не се очаква птиче нашествие а ла Хичкок. Не мога да виня туристите за реакцията им. В живота на нормалните хора ято птици не се появява на нечие погребение, за да отдаде почитта си към покойника. Да не говорим за птици като дроздовете, които дори не са обичайни за този континент за разлика от Европа. Местните не се тормозеха много с размишления за птиците, обсъждаха само странния час, в който бяха забелязани. Дроздовете бяха част от живота в Уиклоу от основаването на града и всички бяха свикнали с тях така, както и със сградата на Окръжния съвет, поразяващите природни пейзажи и папийонките на господин Лейзънби. Едва външните посетители ги накараха да осъзнаят странността на случващото се.

– Госпожо? – обади се пак мъжът. – Виждали ли сте дроздове наблизо?

– Виждала съм – отговорих най-накрая. – Женски. Те са с по-светла окраска от мъжкия дрозд на телефона ви.

От групата се разнесоха ахкания и охкания, някои от хората извадиха телефоните си и започнаха да звънят.

– Където има женски дроздове, има и мъжки. – Мъжът се усмихна и размаха закачливо пръст.

С усилие на волята овладях желанието си и аз да му размахам пръст и не казах нищо. Нямаше мъжки дроздове, както господин Луд по птиците щеше да установи, ако се помотаеше малко наоколо.

– Според вас колко са на брой? – попита той. – Приблизително?

Двайсет и четири, черни като нощта, ми беше казала Зий.

– Две дузини.

Още ахкания.

Забелязах един мъж да излиза от голямата къща в съседство – подходящо наречена „Хил Хаус”, тъй като се извисяваше на върха на малък хълм. Той се облегна на една от колоните на верандата и ми помаха колебливо. Гидиън Киплинг, адвокатът на Зий. Откакто пристигнах, се държеше изключително мило с мен и понеже досега не се бе опитал в нито един момент да ми пробута хляб с тиквички, го харесвах. Помахах му в отговор, след което отново се фокусирах в групата птицелюбители.

– Дроздовете да не са си свили гнезда в тези дървета? – попита водачът им.

– Не, нямат гнезда. Но понякога кацат по клоните им.

От полунощ до един през нощта например – достатъчно време, за да изпеят песните си. Денем се появяват само в извънредни случаи. Като погребения.

Гъстите бели вежди на мъжа се свъсиха.

– Сигурна ли сте, че са черни дроздове? Не беловежд дрозд или кравешки трупиал, или пък гарван или врана? Turdus merula се среща изключително рядко. В тази страна видът е забелязван само няколко пъти, последно в Кейп Код преди няколко години.

Можех да му кажа точно къде са били забелязани в Кейп Код, ако ме бе попитал – там, където живеехме, когато майка ми почина. Вместо това отвърнах:

– Напълно съм убедена. Все пак кафенето ни се нарича „Черният дрозд”.

Скептицизмът по лицето му бе очевиден; мъжът присви очи, стисна устни. Изражение на недоволство.

– Имате ли нещо против, ако останем тук, за да понаблюдаваме още малко?

Не мислех, че ще навредят по някакъв начин. Но независимо колко дълго щяха да останат, те никога нямаше да видят дроздовете в истинския им облик.

– Госпожо? Може ли да останем?

Стиснах зъби.

– При две условия.

– Кажете.

– Престанете да ме наричате „госпожо” и стойте от тази страна на оградата. Кафенето ще бъде отворено от осем до два, ако огладнеете.

– Много мило, гос… – Мъжът се закашля. – Благодарим ви.

– Пак заповядайте.

Тръгнах към верандата, но спрях за малко, за да се извиня на невинните тиквички, които с нищо не бяха заслужили злобния ми поглед преди малко.

И тогава забелязах тъмносива котка със светли очи да ме наблюдава напрегнато от мястото си върху бялата каменна пейка в средата на градината. Ако котката беше на Зий, някой със сигурност щеше да го спомене по време на многобройните посещения, които изтърпях през изминалата седмица. Но пък беше възможно съседите ми да са толкова обсебени от желанието да разберат кой е баща ми, че да не са се сетили да споменат домашния любимец на баба ми. Не видях нашийник, затова свих устни и започнах да издавам нелепите звуци за приласкаване на котка.

– Тук, писи-писи…

Котката се вцепени, после скочи и изчезна сред цветните лехи.

Усмихнах се. Беше донякъде облекчаващо да разбера, че в този град има поне едно създание, което не желае да се запознае с мен. Докато се изкачвах по скърцащите стъпала, овладях импулса си и аз самата да се скрия в градината и вместо това влязох в кафенето, за да посрещна предстоящия ден.