Безмилостно напрегнат и невероятно забавен, романът „Опашка от убийци“ е трета част от приключенията на бившия детектив Даниъл Хоторн и неговия спътник по неволя, писателя Антъни Хоровиц, след бестселърите „Убийството е всичко“ и „Присъдата е смърт“

 “С колоритни герои, затворени на едно място, умело разхвърляни улики и непрестанни заяждания между двамата разследващи, Хоровиц забавлява непрестанно читателя в един прекрасен пример за класически криминален трилър”.

Индипендънт 

“Мистерия от златната епоха на стероиди”.

Киркус Ривюс

Книгите на Антъни Хоровиц може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Предстои ни нова среща с детектива-консултант Даниъл Хоторн и неговия спътник по неволя, писателя Антъни Хоровиц, след бестселърите „Убийството е всичко“ и „Присъдата е смърт“. В „Опашка от убийци“ двамата се замесват в разследването на жестоко убийство, докато се опитват да разрешат собствените си проблеми и да преодолеят съмненията, които изпитват един към друг. Антъни Хоровиц отново заплита невероятна интрига, като същевременно представя блестяща сатира на света на книгите и техните автори, а не пропуска да се присмее и на самия себе си.

Олдърни е идиличен остров край южното крайбрежие на Англия. Това е перфектното място за нов литературен фестивал. Хоторн е поканен тук, за да представи новата си книга, а към него се присъединява и Хоровиц, макар че съвсем не изгаря от желание да го прави. Двамата се оказват част от колоритна група, в която са още писателка на популярни детски книги, френска поетеса, известен майстор-готвач, представящ готварските си книги, сляпа жена – екстрасенс и автор на книги за отвъдното, както и военен историк. Оказва се, че всеки от тях крие своите мрачни тайни.

От момента на пристигането на Хоторн и Хоровиц на острова, градусът на напрежението застрашително се покачва. Двамата узнават за набиращ скорост скандал, свързан с прокарването на спорен електропровод, който разделя местните на два враждуващи лагера. В дъното на скандала е милионерът Чарлс Льо Мезюрие, който ще се облагодетелства от прокарването на електропровода. По стечение на обстоятелствата той е и спонсор на фестивала, а враговете му са прекалено много.

Когато Льо Мезюрие е жестоко убит, Хоторн и Хоровиц се заемат със случая. Разбира се, никой няма право да напуска острова, и ситуацията предизвиква асоциации с класиката на Агата Кристи „Десет малки негърчета“. За капак местната полиция по-скоро се пречка, отколкото помага, и е повече от ясно, че убиецът е наблизо. А жертвата му няма да остане само една…

В „Опашка от убийци“ отново може да се насладим на невероятната наблюдателност и дедуктивните умения на Даниъл Хоторн. Антъни Хоровиц, който изглежда като събрат на доктор Уотсън, все пак смята, че не отстъпва по нищо на своя „съдружник по неволя“. Но писателят ще трябва да се примири, че не е от същата класа, когато става въпрос за толкова сложно разследване с безкрайно много заподозрени, подвеждащи следи, шокиращи улики и неочаквани разкрития.

„Хоровиц е майстор на заблудата и неговият бестящ, ироничен автопортрет забавлява читателите в тази остроумна сатира на издателския свят“, е мнението на „Буклист“ за „Опашка от убийци“. В най-новия си шедьовър авторът иронизира и други задължителни атрибути от ежедневието на съвременния писател: издателите, агентите, редакторите, литературните фестивали. Заразителният му хумор е чудесно допълнение към интригуващото действие, а на финала ни подхвърля жокер за следващото приключение на детектива и неговия неизбежен спътник.

Опашка от убийци

Антъни Хоровиц

1

Покана

А

дминистративната сграда на издателска къща „Пенгуин Рандъм Хаус“, с която работя, се намира на булевард „Воксхол Бридж“, на гърба на гара „Виктория“. Това е една особена част на Лондон. Като се има предвид, че горният край на булеварда стига до река Темза, а галерията за съвременно изкуство „Тейт Бритън“ е точно зад ъгъла, районът е изненадващо запуснат и неугледен, осеян с магазинчета, които изглеждат така, сякаш е трябвало да са фалирали още преди десетилетия, и високи жилищни сгради с прекалено много прозорци, но без никаква гледка. Самият булевард е необичайно широк и съвършено прав, с четири платна, по които колите фучат като прашинки в тръба на прахосмукачка. По протежението му има няколко странични улички, които сякаш не водят наникъде.

Не ме канят там особено често. Предполагам, че книгоиздаването само по себе си е достатъчно сложен процес, дори без авторът да се пречка наоколо, но лично аз очаквам всяка среща с нетърпение. Написването на една книга ми отнема около осем месеца, които прекарвам в пълно усамотение. Един от парадоксите на писателския занаят се крие във факта, че няма особено голяма разлика между начинаещия писател и световноизвестния: и в двата случая седиш заточен в една стая, пред един лаптоп, ядеш твърде много кексчета и не говориш с никого. Веднъж пресметнах, че през живота си съм изписал над десет милиона думи. Заобиколен съм от тишина, а същевременно се давя в море от думи, и това е едно чувство, от което почти никога не успявам да се отърся: усещането, че съм някак откъснат от света.

Но всичко това се променя, щом премина през въртящата се врата с прочутото лого на „Пенгуин“ над нея. Всеки път се удивлявам от това колко много хора работят тук и колко млади ми изглеждат голяма част от тях. Подобно на писането, книгоиздаването е колкото професия, толкова и призвание, и тук се долавя един повсеместен ентусиазъм, на какъвто човек трудно може да се натъкне на повечето работни места. Всички в сградата, без оглед на професионалната си квалификация, обичат книгите – което няма как само по себе си да не е добро начало. Но какво вършат всички тези хора? Смущава ме колко малко познания притежавам относно книгоиздаването. Каква например е разликата между отговорен редактор и стилов редактор, и защо да не може един човек да изпълнява и двете функции едновременно? Къде свършва маркетингът и започва рекламната дейност?

Това, предполагам, не е от значение. Тук е мястото, където се случва всичко: където една мисъл, може би зародила се години по-рано в банята или по време на разходка, най-сетне се превръща в реалност. Когато хората използват израза „фабрика за мечти“, обикновено имат предвид Холивуд, но за мен тя винаги ще се намира на булевард „Воксхол Бридж“.

По тази причина с огромна радост се озовах там в една ясна юнска сутрин, три месеца преди датата, на която предстоеше да бъде издаден новия ми роман, „Убийството е всичко“. Моят редактор, Греъм Лукас, ме беше поканил на среща с изненадващо за мен телефонно обаждане.

– Зает ли си? – беше ме попитал той. – Бихме искали да обсъдим рекламата на романа.

Както винаги, насочи се право по темата.

Вече бяха раздадени предварителни екземпляри от романа и явно бяха посрещнати много добре – не че бих научил, ако се беше случило обратното. Издателите на книги умеят отлично да крият лошите новини от писателите.

– Кога? – попитах аз.

– Имаш ли възможност да дойдеш във вторник? В единайсет часа?

След кратко мълчание той добави:

– Искаме също така да се запознаем и с Хоторн.

– О! – трябваше да съм подготвен за това, но въпреки всичко останах изненадан. – Защо?

– Според нас той може да повлияе значително на продажбите. Все пак е съавтор.

– Не, не е. Той не е написал нито дума от романа!

– Историята е негова. Гледаме на вас като на екип.

– Ние всъщност не сме особено близки.

– Аз смятам, че читателите ще проявят голям интерес към неговата личност. Искам да кажа… към вас двамата, взети заедно. Ще му предадеш ли?

– Е, бих могъл да го попитам.

– Единайсет часа.

Греъм прекъсна връзката.

Когато оставих телефона, се чувствах, меко казано, обезсърчен. Вярно е, че Хоторн беше дал идеята за този роман. Той беше бивш детектив, работеше като консултант към полицията и им помагаше при по-сложните разследвания. Първоначално се свърза с мен с предложението да пиша за него, докато разследваше убийството на една заможна вдовица в западен Лондон, но аз от самото начало изпитвах резерви, най-вече защото предпочитах да измислям историите си сам. Във всеки случай никога не бях разглеждал тази книга като съвместен проект и не бях сигурен, че ми допадаше идеята да деля славата с него – под каквато и да било форма.

Но колкото повече обмислях въпроса, толкова повече си давах сметка, че можеше в крайна сметка да се окажа в изгодна позиция. До момента, в хода на две криминални разследвания, аз бях следвал безмълвно Хоторн по петите – и „безмълвно“ е точната дума. Макар да се предполагаше, че ще бъда негов биограф, в действителност той никога не споделяше с какво точно се занимава в момента, и като че ли му доставяше удоволствие да ме държи както на разстояние, така и в неведение. Бях пропуснал всяка една от уликите, които го бяха отвели до убиеца на Даяна Купър, и благодарение на собствената си глупост самият аз едва не бях убит. По време на следващия ни случай, свързан с убийството на един адвокат по бракоразводни дела в Хампстед, бях допуснал дори още по-пагубни грешки и не бях съвсем сигурен дали ще съумея да напиша втората книга, без да стана за присмех.

Е, сега ми се удаваше възможност да наклоня везните в своя полза. За да се случи онова, което искаше Греъм Лукас, щеше да се наложи Хоторн да се запознае с моя свят: беседи, литературни четения, интервюта, фестивали. За него всичко това щеше да бъде напълно ново преживяване, но то е нещо, с което аз се занимавам от трийсет години. И както никога, аз щях да го водя по точки.

Срещнах се с него още същия следобед. Както винаги, седнахме във външната част на кафенето, за да може той да пуши.

– Срещата е в единайсет часа във вторник – казах аз. – Ще отнеме само половин час. Просто искат да се запознаят с теб и да обсъдим маркетинговата стратегия. Когато книгата излезе от печат, ще се наложи да свикнеш с мисълта, че ще се появяваме заедно на някои големи фестивали.

Той ме изгледа подозрително.

– Какви фестивали?

– Единбург. Челтнъм. Хей-он-Уай. Всичките!

Знаех от какво най-много се интересуваше Хоторн, затова му го казах в прав текст.

– Виж, много е просто. Колкото повече книги продадем, толкова повече пари ще спечелим. Но това означава, че ще се наложи да се поразходим. Даваш ли си сметка, че всяка година в Обединеното Кралство се издават около сто и седемдесет хиляди книги? А криминалната художествена проза е най-популярният жанр.

– Художествена проза? – изгледа ме смръщено той.

– Няма значение как ще класифицират книгата. Ние просто трябва да се погрижим да не остане незабелязана.

– Ти си авторът. Ти отиди на срещата!

– Защо трябва през цялото време да си чак толкова неотзивчив? Имаш ли представа колко трудно се пишат тези книги?

– Защо? Аз върша всичко.

– Да. Но да те изкара човек симпатичен си е тежък ангажимент.

Изведнъж прочетох в очите му обида. Не виждах този поглед за първи път, този проблясък на уязвимост, който ми напомняше, че все пак той също беше човешко същество. Разделен със съпругата и сина си, той живееше сам в един празен апартамент и изработваше модели на самолетчета от носталгия по едно несъмнено травмиращо детство. Хоторн не беше толкова корав, за колкото се представяше, и вероятно най-дразнещото в характера му беше това, че колкото и да ми беше трудно да общувам с него, въпреки всичко го намирах за интригуваща личност. Исках да узная нещо повече за него. Когато сядах да пиша, характерът му разпалваше любопитството ми също толкова, колкото и мистериите, които разбулваше той.

– Не исках да прозвучи така – казах аз. – Просто е важно да се запознаеш с издателите. Това, за което те моля, не е чак толкова трудно. Обещай ми, че ще дойдеш.

– Половин час?

– Единайсет часа.

– Добре. Ще дойда.

Но не дойде.

За автора

Антъни Хоровиц е един от най-популярните съвременни британски автори, радващ се на огромен успех и като сценарист, драматург и журналист. Той получава правото да заговори с гласа на сър Артър Конан Дойл, пишейки нови приключения на Шерлок Холмс. Хоровиц е сценарист на един от най-обичаните криминални сериали: „Убийства в Мидсъмър“, „Войната на Фойл“,“Поаро“ и много други.

„Мозайка от убийства“ е определена за „Най-добра книга на 2017“ от „Уошингтън Поуст“, „Ескуайър“, „Амазон“ и Националното радио на САЩ. В момента се подготвя сериал по нея, който се очаква през 2021 г. През 2014 г. Антъни Хоровиц получава Ордена на Британската империя за заслуги към литературата.