„На юг от границата, на запад от слънцето” (превод: Людмил Люцканов, ИК „Колибри“) образува волтова дъга между детството и средната възраст на един средностатистически мъж с придружаващите живота ритми на успех и разочарование – изящна литературна главоблъсканица, вече позната ни от предишните романи на Харуки Мураками.

---

Книгите на Муруками може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Хаджиме се влюбва още в началните класове в едно момиче, но тя изчезва от живота му, когато семейството ѝ се мести в друг град. Той завършва гимназия, университет и сега, на трийсет години, е вече женен, улегнал собственик на бар. Тогава в живота му се завръща детската му любов, натежала от тайни.

В този роман Мураками се въздържа от фантастичните елементи, които срещаме в много от другите му произведения, но това прави повествованието дори по-тайнствено от всичко, което сме чели досега от него. Класическият любовен триъгълник може да изглежда на пръв поглед прекалено изтъркан за писател с таланта на Мураками, но по своя неповторим, ослепителен начин този голям японец ни „изкривява“, за да ни направи съпричастни към собствената си уникална геометрия.

На юг от границата, на запад от слънцето

Харуки Мураками

Роден съм на четвърти януари 1951 година. През първата седмица, първия месец, първата година от втората половина на двайсети век. Навярно родителите ми са видели нещо знаменателно в този факт и затова са ме кръстили Хаджиме – „начало“ на японски. А иначе съм имал съвсем обикновено раждане. Баща ми работел в крупна посредническа агенция, майка ми била обикновена домакиня. По време на войната, докато още следвал, баща ми бил мобилизиран и пратен да се сражава в Сингапур. След капитулацията бил известно време в лагер за военнопленници. Домът, в който живеела майка ми, изгорял до основи при въздушна атака на „Б-29“ в последната година от войната. Поколението им преминало през горнилото на продължителната война.

Впрочем при появата ми на бял свят почти нищо не напомняло за нея. Нямало вече нито руини, нито окупационни войски. Живеехме в малко, тихо градче, в къща, дадена на баща ми от фирмата. Построена преди войната, тя и бе поовехтяла, но затова пък беше доста широка. В градината растяха борове, имаше дори малко езерце и няколко каменни фенера.

Растях в типично за средната класа предградие. Всичките ми съученици, с които дружах, живееха в спретнати къщички, които може би бяха малко поголеми от нашата, но всички имаха подобен параден вход с антре и градина с борове. Бащите на приятелите ми служеха в разни компании или бяха хора със свободни професии. Много рядко се срещаха семейства, в които и майката работеше. Почти всички имаха куче или котка. Никой от познатите ми не живееше в апартамент в многоетажна сграда. По-късно се преместих в друг квартал, но и там беше почти същото. Така че до заминаването ми за Токио и постъпването ми в колежа бях убеден, че всички хора по света живеят в еднофамилни къщи, имат градина и домашен любимец и ходят на работа, облечени в костюми. Напълно невъзможно бе да си представя друг начин на живот.

В света, в който растях, повечето семейства бяха с по две или три деца. Приятелите ми от детството бяха все от такива, създадени сякаш по калъп, домочадия. Ако някъде децата не бяха две, значи бяха три, ако не бяха три – тогава бяха две. Семейства с шест или седем питомци бяха голяма рядкост, но още понеобичайни бяха тези, които имаха само едно дете.

Моето бе сред необичайните, тъй като нямах брат или сестра. По тази причина в детството си дълго се чувствах непълноценен, някак особен, лишен от нещо, което всички имаха и считаха за естествено.

Ненавиждах израза „едно дете в семейството“. Звучеше ми като напомняне, че нещо ми липсва. Сякаш ме посочваха с пръст и ми казваха: „Ей ти, недодяланият“. В света, в който живеех, всички бяха убедени, че единаците са разглезени от родителите си, че са слабохарактерни и себични. Банална истина, като факта, че колкото по-високо се изкачваш, толкова по-ниско е атмосферното налягане или като това, че кравата дава мляко. Ето защо мразех да ме питат колко братя и сестри имам. Чуеха ли, че съм сам, хората инстинктивно си помисляха: „Аха. Единствено дете. Значи е разглезен, слабохарактерен и себичен“. От такава шаблонна реакция ми ставаше тежко и тъжно. Но всъщност ме нараняваше и потискаше нещо друго – това, че всичко, което си мислеха за мене, бе самата истина. Аз действително бях разглезен, слабохарактерен и себичен.

В нашето училище почти нямаше други „единствени деца“. През първите шест години там срещнах само едно. Много добре си я спомням (да, беше момиче). Сприятелихме се и си приказвахме за всякакви неща. Разбирахме се отлично. Дори може да се каже, че се привързах към нея.

Фамилията ѝ бе Шимамото. Скоро след раждането си тя преболедувала от полиомиелит и влачеше съвсем леко левия си крак. На това отгоре Шимамото беше преместена при нас в края на пети клас от друго училище. Трябваше да се пребори с тежко психологическо бреме, несравнимо с моите проблеми. Това обаче я правеше само по-силна, далеч по-силна и спокойна от мен. Тя никога не хленчеше, на никого не се оплакваше, никога не показваше признаци на раздразнение, каквото навярно изпитваше понякога, и се усмихваше дори когато ѝ беше зле. И колкото по-тежко ѝ беше, толкова по-широка ставаше усмивката ѝ. Обичах тази нейна усмивка. Тя ме успокояваше, окуражаваше ме, сякаш ми казваше: „Всичко ще е наред. Потърпи малко и ще видиш, че всичко ще се оправи“. Години по-късно, щом си спомнех лицето ѝ, тази усмивка винаги изплуваше първа в паметта ми.

Шимамото имаше висок успех, държеше се с всички добре и затова я уважаваха. В това отношение аз бях съвсем различен. Впрочем съучениците ни надали и нея я харесваха особено. Просто не я дразнеха и не ѝ се присмиваха, но освен мен тя нямаше други истински приятели.

Може би околните я намираха твърде затворена и сдържана. Някои навярно я смятаха за надменна и студена. Аз обаче успях да доловя зад тази външност нещо топло и крехко. То се таеше дълбоко в нея, като в детска игра на криеница, и се надяваше някой да го намери.

Тъй като заради работата на нейния баща семейството ѝ често се беше местело от град в град, Шимамото бе сменила доста училища. Не помня какво работеше баща ѝ. Веднъж тя ми разказа подробно за него, но мен, както и повечето деца, малко ме интересуваше с какво се занимава нечий баща. Като че беше нещо, свързано с банково дело или данъчна инспекция, или с преструктурирането на някакви компании. Къщата, в която живееше семейство Шимамото, бе на фирмата, където работеше бащата, и бе доста голяма, в европейски стил, заобиколена с масивна каменна ограда. Покрай оградата имаше жив плет от вечнозелени храсти и през пролуките в него се виждаше градина със зелена морава.

Шимамото беше висока на ръст почти колкото мен, имаше изразителни, впечатляващи черти на лицето. Сигурен бях, че след няколко години ще стане истинска красавица. Но когато я видях за пръв път, тя все още не беше придобила съответстваща на характера ѝ външност. В нея имаше някаква несъразмерност и малцина я намираха за привлекателна. Може би защото чертите ѝ на възрастен се съчетаваха зле с все още детинското у нея. От тази дисхармония на човек му ставаше някак неловко.

Къщите ни бяха съвсем наблизо (буквално на две крачки една от друга), затова, когато Шимамото дойде в нашия клас, за един месец ни сложиха на един чин. Заех се да я запозная с особеностите на живота в училище: какви учебници са необходими, какви контролни правим всяка седмица, докъде сме с учебния материал по всеки предмет, как чистим класната стая и дежурим в столовата. В нашето училище имаше правило на всеки новопостъпил ученик да помага онзи, който живее най-близо до него. И тъй като Шимамото накуцваше, учителят специално ме повика да ми каже, че иска от мен да съм особено внимателен с нея.

Отначало разговорите ни не вървяха – стеснявахме се един от друг, нещо обикновено при единайсет-дванайсетгодишните момчета и момичета. Но когато разбрахме, че и двамата сме единствени деца в семействата си, всичко тръгна като по мед и масло – отпуснахме се и започнахме да разговаряме безспир. Никой от нас не беше срещал дотогава деца без братя или сестри. Толкова много неща имахме да си кажем. Често се връщахме заедно от училище. Пътят беше повече от километър. Вървяхме бавно (заради нейното накуцване) и си приказвахме за какво ли не. Скоро установихме, че имаме много общо: и двамата обичахме да четем, да слушаме музика, и двамата обичахме котки. И двамата не умеехме да разкриваме чувствата си пред другите. И двамата имахме дълъг списък с храни, които не понасяме. Предметите, които ни бяха интересни, ни се удаваха лесно, но имаше и такива, които мразехме до смърт. И ако имаше някакви разлики между нас, то това беше фактът, че Шимамото се стараеше съзнателно да се крие от околните зад защитна стена. Не като мен. Учеше упорито и имаше висок успех дори по най-омразните ѝ предмети, нещо, което не можеше да се каже за мен. Когато за обяд ни даваха храна, която не понасяхме, тя все пак я изяждаше. С други думи, защитната стена, с която се обграждаше, бе много по-висока и яка от моята. Ала онова, което се криеше зад нея, поразително приличаше на криещото се зад моята.

За автора

От няколко десетилетия Харуки Мураками е съвършеният посланик на Япония – книгите му са литературни събития за Америка и Европа и се продават в милионни тиражи. Той е носител на няколко световни литературни награди, изтъкнат преводач и „маниак” на тема джаз. Последното навярно обяснява ониризма и полифоничната красота на произведенията му.

„Гардиън“ определя автора на „Спутник, моя любов“, „Норвежка гора“ и „Кафка на плажа” като един от най-авторитетните представители на постмодернизма. Сборниците с разкази „Мъже без жени” и „Изчезването на слона” са свидетелство, че неговият талант вирее в различни жанрове. „На юг от границата, на запад от слънцето“ е преди всичко сложен, затрогващ и честен размисъл  за природата на любовта, дестилиран в произведение с кристалната яснота на кратък разказ.