Днес се срещаме с „Гримираната жена“ на голямата френска писателка Франсоаз Саган. Очакват ни хумор, любов, сплетни и съмнителни драми – обрисувани с елегантна наблюдателност, дълбок психологизъм, емпатия и порядъчна доза жестокост.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Гримираната жена” (превод: Красимир Петров, художник: Люба Халева, ИК „Колибри“) ни пренася на кораба „Нарцис“. Присъстват Олга Ламуру, протеже на кинаджията Симон Бежар; богатата Едма Боте-Льобреш и скучният ѝ съпруг; прелъстителният Жюлиен Пейра; Ерик Льотюйе и срамежливата му съпруга Кларис, която безуспешно се опитва да се скрие зад грима си. Тя именно е „гримираната жена“, която интригува и вълнува. И която се влюбва в Жюлиен. Историята се заплита, напрежението сред пасажерите се покачва и светските пози започват да изглеждат и жалки, и смешни…

Гримираната жена

Франсоаз Саган

Какво значение можем да придадем на мирските дела?

Приятелството? То изчезва, когато обичаният бъде сполетян от нещастие или когато обичащият постигне могъщество. Любовта? Тя е сляпа, мимолетна или греховна.

Славата? Зад нея се крие посредственост или злодейство.

Богатството? Може ли да се смята за благо нещо толкова маловажно? Остават така наречените щастливи дни, заличени от бремето на всекидневните грижи и които не будят у човека нито желание да сложи край на живота си, нито да го започне отначало.“ ШАТОБРИАН, Животът на Рансе

ОТМИНАВАХА ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ на едно жълто, буйно, необуздано лято, от онези, които напомнят войната или детството; ала сега бледите слънчеви лъчи се плъзгаха косо по гладките води на пристанището в Кан. Летният следобед отстъпваше място на есенната вечер и във въздуха витаеше нещо унило, златисто, великолепно и преди всичко тленно; сякаш тази красота бе обречена на смърт тъкмо поради своето обилие. На кея, където беше акостирал Нарцис, гордост на компанията „Потен“, готов да вдигне котва за прочутия есенен музикален круиз, капитан Еледок и неговият помощник по обслужването на пасажерите Чарли Боленже бяха заели стойка „мирно“ в подножието на трапа, напълно безчувствени към този очарователен миг. Те приемаха щастливите избраници на борда на кораба, достатъчно луксозен, за да оправдае умопомрачителната цена на този круиз. Рекламата, която от петнайсет години насам висеше по стените на всички морски агенции по света, беше изключително обещаваща: съставеният от пет думи девиз, отпечатан с ръкописен шрифт върху небесносин фон около еолова арфа от трудно определима епоха, гласеше: In mare te musica sperat, и някой недотам придирчив латинист би могъл да го преведе като „На морето те очаква музика.“

И действително всеки, който притежаваше съответното влечение и средства за неговото задоволяване, можеше да предприеме десетдневна обиколка на Средиземно море в обстановка на изтънчен разкош и в обществото на един-двама от най-прочутите изпълнители в света на музиката.

Според намерението на организаторите от „Потен“, или по-скоро от някаква идеална гледна точка, маршрутът определяше музикалния репертоар, а репертоарът определяше менюто. Отначало не твърде доловими, тези деликатни съответствия постепенно се бяха превърнали в задължителен ритуал и понякога се стигаше дотам, че ако неочаквано телешкото филе се окажеше развалено, Росини незабавно биваше заменен с Малер, а на мястото на филето сервираха задушено по баварски. Нерядко изпълнителите биваха предупредени в последния момент за каприза, проявен от корабния фризер или от крайбрежните пазари, и изпадаха в нервна криза, която придаваше живот на инак монотонното пребиваване на борда, като се изключи заплатената за него цена. Стойността на круиза за луксозна класа възлизаше на цели деветдесет и осем хиляди франка, а за първа класа шейсет и две хиляди франка, като втора класа на Нарцис беше премахната веднъж завинаги, за да бъдат пощадени чувствата на привилегированите, оказали се по-малко привилегировани от другите. И въпреки това всички места на Нарцис неизменно биваха заети: схватката за каюти започваше две години предварително и щастливците се чувстваха в люлеещите столове на горната палуба така, както други се чувстват в салоните на Байройт или Залцбург: меломаните и заможните ценители всекидневно получаваха деликатно удовлетворение на зрителните, слуховите, обонятелните и вкусовите усещания. Единствено насладите на петото сетиво бяха под въпрос, но предвид средната възраст на пасажерите това си беше за предпочитане.

В седемнайсет часа, краен срок за качване на борда, капитан Еледок изръмжа заплашително, извади от джоба си часовник и с недоверчиво изражение го вдигна към очите си, след което го размаха пред търпеливия и недотам учуден поглед на Чарли Боленже. Двамата плаваха заедно от десет години и бяха придобили едва ли не съпружески навици, които предвид физическите им дадености изглеждаха доста необичайно.

– На бас, Боте-Льобреш я няма преди седем?

– Твърде вероятно  – отвърна с мек и мелодичен глас Чарли Боленже, който с времето бе принуден да се приспособи към телеграфния стил на своя шеф.

Външността на Еледок до такава степен напомняше осанката на стар морски вълк: мощно телосложение, брада, гъсти вежди и люлееща походка, че бе успял да впечатли ръководството на компанията „Потен“ въпреки рядката си некадърност в навигацията. След няколко корабокрушения и многобройни аварии той бе отстранен от прекалено рискованите океански рейсове и му бяха поверени безопасни каботажни плавания от пристанище до пристанище, по време на които спокойно можеше да стои на юта на здравия и добре оборудван кораб с достатъчно грамотен в областта на корабоводенето помощник-капитан, без да се бои от непредвидени неприятности. Едва ли не патологичната самонадеяност, която по непонятни причини Еледок бе развил у себе си от най-ранна възраст, бе прибавила към доверието от страна на неговите работодатели пълното отсъствие на инициативност, която предполагаше заеманата длъжност; и все пак у него продължаваха да тлеят пориви към приключения в стила на Конрад и носталгия по смелите капитани в духа на Киплинг. Постоянно и жестоко го потискаше невъзможността да отдава команди с безстрастен, но твърд глас или да изпраща сърцераздирателни сигнали за бедствие SOS. Нощем му се присънваше как посред самото сърце на циклона крещи в пращящия микрофон: „Дължина толкова, ширина толкова, продължаваме да се държим… Пасажерите в безопасност… Оставам на своя пост…“. Уви! На сутринта се оказваше, че трябва да изпраща телеграми от съвсем друго естество: „Развалена риба, молба смяна доставчика“, или „Нужна инвалидна количка сакат пасажер“. И то в най-добрия случай. Телеграфният стил за него бе станал толкова естествен, че ако случайно употребеше най-обикновен предлог като „от, на, за“ и пр., това предизвикваше паника у неговите подчинени и особено у боязливия русокос Чарли Боленже. Чарли произхождаше от буржоазно семейство, беше хомосексуален и протестант, така че животът му се свеждаше до поредица унижения, които той понасяше ако не с радост, то поне с изисканост; и колкото и да бе странно, в надменното присъствие на капитан Еледок, с неговата тъпа и нетолерантна мъжественост, с начумерената му претенциозност той се чувстваше някак по-сигурен, а макар и напълно платонични (Бог е свидетел, че наистина бяха такива), отношенията между тях му вдъхваха известна самоувереност. Що се отнася до Еледок, който мразеше (в тази поредност) комунистите, имигрантите и педерастите, според Чарли беше същинско чудо, че напоследък капитанът проявява известна търпимост към последните.

– Нашата скъпа Едма сигурно ще позакъснее – каза бодро Чарли, – но съм длъжен да ви съобщя, че и нашият велик Кройце още не е пристигнал. Така че ние сме свикнали да чакаме, драги ми капитане.

Той побутна приятелски с лакът своя събеседник (или по-скоро понечи да го направи), който го изгледа свирепо. Капитанът не можеше да понася въпросното „ние“, което Боленже постоянно му натрапваше. Едва преди три години той научи какъв е клетият Чарли. Тогава като никога слезе в Капри да купи пакет тютюн (за него бе свещен принцип никога да не напуска борда) и забеляза на Пиацета своя помощник, облечен като таитянка, да танцува ча-ча-ча с мускулест островитянин. Чудно защо, макар в момента да се вкамени от отвращение, впоследствие не каза нищо на виновника, но оттогава се отнасяше към Чарли с боязливо презрение, примесено със съчувствие. Същия ден дори престана да пуши по силата на странен порив, който така и не можа да си обясни.

– Какъв Кройце? – запита той с подозрителен тон.

– Но капитане, става въпрос за Кройце, Ханс-Хелмут Кройце… Зная, че не сте меломан, но все пак… (Чарли неволно прихна, което накара капитана да се начумери още повече.) В момента Кройце е най-известният диригент на света! И както казват, най-великият пианист… Миналата седмица… Впрочем нали четете Пари Мач?

– Не, нямам време. Мач не мач, Кройце закъснява! Този ваш Кройце дирижира оркестри, но кораба дирижирам аз! Знаете ли колко плащат на въпросния Кройце да блъска тук по пианото десет дни? Шейсет хиляди долара! Чиста пара! Трийсет милиона стари франка! Нещо да кажете, Чарли? На всичко отгоре накара да домъкнат неговото пиано, нашият „Плейел“ не му харесвал… Ще го вкарам в пътя вашия Кройце!

С мъжествено изражение капитан Еледок задъвка тютюна, след което изпрати пред себе си дълга струя кафеникава на цвят слюнка, която вятърът закачливо лепна върху безупречно чистия панталон на помощник-капитана.

– О, господи! – възкликна разстроеният Чарли, но стенанието му бе прекъснато от радостен възглас, дошъл от вътрешността на взет под наем кадилак, а по­сърналото му лице мигом грейна и той се втурна да посрещне самата госпожа Едма Боте-Льобреш, докато Еледок не мръдна от мястото си, останал глух за този глас, добре познат на цялото висше общество, на всички оперни театри и на всички светски салони в Европа и Съединените щати (които впрочем Едма наричаше „Щатите“).

Междувременно Едма Боте-Льобреш слезе от колата, последвана от своя съпруг Арман Боте-Льобреш (притежател между другото на известната компания „Захар Боте-Льобреш“), и със звънко сопрано отправи поздрав: „Привет, капитане! Привет, Чарли! Привет Нарцис! Привет, море!“, влизайки в ролята на „остроумна, очарователна и обаятелна жена“, както обичаше да определя сама себе си. Тънкият ѝ, но силен глас накара цялото пристанище да замре: моряците по работните места, пасажерите на релинга, дори чайките в полет; единствен капитан Еледок, комуто такива не минаваха, остана глух и невъзмутим.

За авторката

Откъс от “Четирите кътчета на сърцето” от Франсоаз Саган

Авторка на 20 романа, шест от които издавани в България, както и на новели, пиеси, филмови сценарии и текстове за песни, Франсоаз Саган (1935-2004) става известна още с първия си роман, „Добър ден, тъга“, написан когато е едва 18-годишна. Оттогава до края на живота ѝ славата не я напуска. Книгите ѝ жънат успех по целия свят, много от тях са филмирани.

Омъжва се два пъти, прочува се с бохемския си нрав, със страстта си към хазарта и бързите коли. След претърпяна тежка автомобилна катастрофа се пристрастява към опиатите и алкохола. При появата на първия ѝ роман Франсоа Мориак я нарича „очарователно малко чудовище“, впоследствие я определят като „Шанел на литературата“, говорят за „малката музика“ на романтичните ѝ сюжети, а по повод кончината ѝ Жак Ширак заявява: „С нейната смърт Франция загуби един от своите най-блестящи и чувствителни писатели“.