Когато преди повече от 150 години Чарлз Латуидж Доджсън, по-известен като Луис Карол, пише първия си детски роман, той не предполага, че чудатата история на малко момиче, попаднало в непознат и странен свят, ще се превърне в класика в литературата.

---

Новото, подаръчно издание може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Днес имаме удоволствието да зарадваме малките читатели с пъстра версия на „Алиса в Страната на чудесата“, която пресъздава магичното приключение на Алиса и разказва за вълнуващите ѝ срещи с необичайни герои. Преводът е дело на Любомир Николов – многократно доказал майсторството и таланта си в преводаческото изкуство, a илюстрациите са излезли от четката на украинската художничка Евгения Чистотина. Заедно те изпълняват до съвършенство изискванията на самата главна героиня в историята, защото както Алиса казва: „на кого му трябва такава книга – без картинки или разговори?“.

В книгата децата ще проследят пътешествието на Алиса из дебрите на богатото ѝ  въображение, където се показва един бял и разтревожен заек, една гъсеница с надменен поглед и един котарак с ехидна усмивка. Ще се запознаят също с Лудия Шапкар, който говори небивалици, както и с височайшата Кралица, която управлява, като всява страх сред поданиците си. А в края на историята ще намерят бележки към отделните глави, поясняващи някои от шегите и препратките, които Луис Карол вплита в сюжета.

Абстрактният и изпълнен с дълбок символизъм разказ за преживелиците на Алиса намира своя достъпен и пъстър еквивалент в това издание, за да може всеки читател, независимо малък или голям, да се потопи в атмосферата на един вълшебен свят, където всичко е възможно. И да не забравя, че за да плува из безбрежното море на фантазията, трябва единствено да разгърне страниците на книгата и да се понесе с жаден за приключения поглед.

Алиса в Страната на чудесата

Луис Карол

Глава 1

На Алиса вече съвсем и беше омръзнало да седи на брега до сестра си без никакво занимание. Веднъж-дваж тя надникна в книжката, която четеше сестра и, но вътре нямаше нито картинки, нито разговори.

„Че на кого му трябва такава книга – помисли си Алиса, – без картинки или разговори?“ И тъкмо си размишляваше наум (доколкото можеше да размишлява, защото от топлия ден я налягаше дрямка и се чувстваше страшно глупава) дали удоволствието да сплете венче от маргаритки ще си струва усилията да стане и да ги набере, когато, не щеш ли, един Бял заек с розови очи притича край нея.

В това нямаше нищо чак толкова забележително и Алиса изобщо не се учуди, като чу Заека да се вайка:

– Леле-мале! Олеле, божичко! Ами че аз ще закъснея!

(Когато след време се позамисли, хрумна и, че би трябвало поне мъничко да се позачуди, но за момента всичко изглеждаше най-обикновено.) Ала когато Заека взе, че извади съвсем истински часовник от джобчето на жилетката си, погледна го и хукна по-нататък, Алиса скокна на крака, защото и се мярна през ум, че никога досега не е виждала заек да носи жилетка с джобче, та и да вади часовник отвътре. Изгаряйки от любопитство, тя припна през полето след него тъкмо навреме, за да го види как хлътва в една голяма заешка дупка под живия плет.

А след миг и Алиса хлътна след него, без изобщо да се запита как ще излезе обратно.

Отначало заешката дупка вървеше право като тунел, а после ненадейно се отваряше право надолу – тъй ненадейно, че преди дори да помисли за спиране, Алиса пропадна в някакъв много дълбок кладенец.

Надолу в заешката дупка

Или кладенецът беше наистина много дълбок, или тя падаше много бавно, защото имаше предостатъчно време да се оглежда наоколо и да се чуди какво ще я сполети тепърва. Най-напред се опита да погледне надолу и да види къде ще пристигне, но там беше съвсем тъмно и не се виждаше нищо; тогава тя огледа стените на кладенеца и забеляза, че са покрити с шкафове и книжни лавици; тук-там видя картини и географски карти, закачени на кукички. Прелитайки покрай един рафт, Алиса грабна буркан с етикет, на който пишеше ПОРТОКАЛОВ КОНФИТЮР, но за нейно голямо разочарование се оказа празен. Тя не посмя да пусне буркана, за да не убие някого долу, и сръчно го пъхна в един от шкафовете, докато падаше покрай него.2

„Е, след такова падане – помисли си Алиса – и окото ми няма да мигне, ако се изтъркалям по стълбището! Колко храбра ще им се сторя на всички вкъщи! Та аз и от покрива да падна, пак няма дори да гъкна!“ (Което най-вероятно си беше самата истина.)

Надолу, надолу, надолу. Нямаше ли да има край това падане!

– Чудя се колко ли километра съм прелетяла вече? – каза си тя на глас. –

Трябва да наближавам центъра на Земята.3 Я да видим: това трябва да прави около шест

хиляди километра надолу, струва ми се… –

(Както виждате, Алиса бе запомнила разни такива неща от уроците в клас и макар че не беше най-подходящият момент да се хвали със знанията си, тъй като нямаше кой да я слуша, все пак си струваше да ги преговори.)

– Да, това е горе-долу вярното разстояние, но пък се чудя на каква Ширина и Дължина съм попаднала? – (Алиса нямаше представа какво е

Ширина или Дължина, но и се струваше много приятно да изрича толкова внушителни думи.)

След малко тя започна отново:

– Чудя се дали ще пропадна до другия край на Земята! Колко ще е забавно да изляза сред хора, които ходят с главите надолу! Май ги наричаха Антипати… – (Този път тя беше доволна, че никой не я слуша, тъй като думата съвсем не звучеше правилно.) – Но трябва да ги попитам как се казва страната им. Моля, госпожо, това тук Нова Зеландия ли е, или Австралия? – (И тя се опита да направи реверанс, както говореше – представете си само, че правите реверанс, докато падате във въздуха! Смятате ли, че можете да го направите?) – А за какво невежо момиченце ще ме помислят, задето питам! Не, никак не върви да питам – може пък да го видя написано някъде.

Надолу, надолу, надолу. И като нямаше какво друго да прави, Алиса скоро пак почна да си говори.