Щрихи от съвременната и античната сцена

Цикълът Contemporary Ancients на Атинския-Епидавърски фестивал 2021 (http://aefestival.gr/) завършва през септември с впечатляващ финал – три спектакъла на сцената в Театър Каменоломна (Θέατρο Πέτρας), бивша кариера в квартал Петруполи в Атина. За пореден път оставащ верен на духа на отвореност към света, характерен за него през толкова фестивални сезони вече повече от шест десетилетия, тазгодишното издание пристъпва към значима копродукция заедно с атинската община Петруполи, където се намира театърът, включваща в програмата на Международния фестивал Петра (думата означава „камък“) на три успешни постановки показани на епидавърска сцена. Става дума за три съвременни произведения от гръцки автори, вдъхновени от античната драма, фестивални продукции играни с голям успех на Малката сцена в Епидавър през изминалото лято. Сега предстои да им бъде вдъхнат нов живот на сцената в Петруполи, носеща името на известния режисьор, драматург и преводач Минос Воланакис (1925 – 1999), действаща без прекъсване вече 38 години и бележеща трайна траектория в изкуството и културния живот на гръцката столица.

Спектаклите ще започнат на 23 септември с „мляко, кръв“ от Александра Κ*, режисьор Янос Перленгас, продължават с „Касапница“ на Янис Маврицакис, реж. Янис Скевас, и спектакъла „Федра изгаряща“ (27 септември) на писателката Аманда Михалопулу, под режисурата на Янис Калаврианос.

Янос Перленгас режисира „мляко, кръв“, откроявайкисвоеобразния стил на писане на Александра Κ*, като поставя акцент върху формата и темпото на театралния спектакъл. Заедно с изключителния актьорски състав, с Елена Топалиду в главната роля, зрителят се пренася в лятото на 1958-ма, село някъде в гръцката провинция. Ксени, изоставена от мъжа си, който се кани да се ожени за по-млада жена, е изправена пред хлевоустието на селото, където е дошла да живее последвала мъжа си. Прекарала години ограничена в ролята на дъщеря, съпруга и майка, под бдителния поглед на тесногръдото местно общество, освен това, вече останала без роля, която да обслужва, тя търси да открие какво от самата нея все още е останало живо. Вижда пред очите си дъщерите й да бъдат отвеждани към съвършено същия живот и съдба като нейните, в една повтаряща се игра на канибализъм над жените, впримчени в тяхната социална роля. Ксени/Медея в пиесата на Александра Κ* убива дъщерите си, за да ги избави от бъдещите им злочестини.

В силен диалог със случващото се в нашето съвремие, за изложеното на риск на полето на равенството между двата пола, авторката предлага изключителен размисъл и коментар върху ролята на жените: „За мен моята героиня, сцена след сцена, преживява това откровение, което преживяваме и всички ние: че нещата, които сме смятали за наш дълг –ако не и гордост– да търпим, са били изначална принуда, болезнени и абсурдни. Тъй като нашият опит като жени е бил предначертан и продиктуван от очи, умове и ръце на мъже“.

Вдъхновен от „Вакханки“ на Еврипид, и още повече от мрачната атмосфера на произведението от античната драматургия с най-висок ритуален градус, Янис Маврицакис представя пред публиката една нова загадка –пиесата със заглавие „Касапница„. Йоргос Скевас са заема със сценичното реализиране на тази творба където всичко се развива в една виртуална реалност, в която доминират контролът и непрестанното следене. В зоната където границите между двата пола, между човешкото и божественото се смиват, се случва метаморфозата. В „Касапница“ познатите образи от античната трагедия „се обличат“ в неочаквани роли, без обаче да успеят да се изтръгнат от обременеността на собствените им митове.

В света на този театрален спектакъл героите се опълчват и същевременно се подчиняват на съдбата, на силата повеляваща тяхното съществуване. Претърпяват метаморфоза. С върховно, но и единствено оръжие – словото. Безкрайна плетеница от думи, които създават усещане за поетично сгъстяване. Чрез словото, чрез езика героите печелят светкавични победи, малки измамни просветления, преди да потънат безвъзвратно в неизбежния Ереб (гр: Ἔρεβος; олицетворение на мрака, син на Хаос) на неизвестността“.

Както казва режисьорът на спектакъла: „Вселената на Касапница ни призовава да се гмурнем в нейните дълбини. Съживяването на мита за вакханките среща а-логичното на паметта, невъзможността на волята в един технократски свят, който е непрестанно променлив. Действащите лица в пиесата –Дионис, Пентей, Агава, Кадъм, Тирезий, Вестоносецът– преформулират отново себе си в една съвременна рамка, като доброволно понасят тежестта на собствения си мит“.

Спектакълът „Федра изгаряща“ на Аманда Михалопулу влиза в диалог с трагедията „Хиполит“на Еврипид. , Но в него като антипод на изпълнената с вина Федра от древния мит и неговите класицистични превъплъщения, вдъхновена от едноименната героиня на Марина Цветаева, съвременната Федра на Аманда Михалопулу поема отговорността на изгарящото си желание и се изправя очи в очи с огъня.“Исках една Федра, която да на умира, ада посреща в лице в лице собствената си еротичност като зов за живот. Млада по сърце. Готова да преживее остатъка от живота си водена от зова на собствения си копнеж като обещание за жизненост“, казва авторката.

Режисьорският поглед на Янис Калаврианос откроява един съвременен прочит на произведението, като отбягва стереотипа на несъвместимата любов, следващ мита за Федра от древността до днес. Сюжетната линя се разгръща през едно лято в извънградска къща в Пелопонес.

Сред чуждестранните фестивални участия се откроява операта-пърформанс „Sun & Sea“, сътворена от екип в състав Rugilė Barzdžiukaitė, Vaiva Grainytė и Lina Lapelytė. През 2019-та година Литва е представена с този едночасов, но силно въздействащ спектакъл на Венецианското биенале, където той печели „Златен лъв“ за най-добро национално участие. В гръцката столица тя бе играна на една от сцените в реновираната стара мебелна фабрика на булевард „Пиреос“ 260, свързващ площад „Омония“ и центъра на Атина с пристанището в Пирея. Адрес емблематичен за театралната орбита на атинската фестивална сцена, докато Одеонът на Ирод Атически под Акропола е предназначен предимно за концертни и музикални спектакли от фестивалната програма.

Зрителите наблюдават от периметрично опасващ балкон-галерия разположената като вътрешен двор на нивото под тях сцена. На нея върху истински пясък се разиграват сцени от безметежно летовническо ежедневие – върху хавлиени кърпи, сред разхвърляни играчки и деца с кофички, се излежава мозайка от правещи слънчеви бани човешки тела, които разказват – изпявайки ги – своите истории. Детски гласове и смях на плажуващи се примесват с ритмичния плясък на вълните. Кураторът Lucia Pietroiusti описва случващото се на сцената така: „Прошумоляване на пластмасови торбички завихряни от вятъра. Безшумното им носене подобно на медузи, под ватерлинията. Боботенето на вулкан или на самолет, или на моторна лодка. След това рефренът на песента”.

Спектакълът е среща на кръстопътя между театър, музика и визуални изкуства. Със Sun & Sea литовското женско трио творци Barzdžiukaitė, Grainytė и Lapelytė спечелва както публиката, така и критиката, със спонтанния си хумористичен и същевременно силен подход по въпроса за бъдещето на планетата, климатичните промени и последствията от прекомерното консуматорство.

Омагьосващият декор, визуално изненадващия пространствен дизайн, и сугестивната музика композират една привидно безгрижна среда, в която обаче припяваният лековат рефрен става все по-заплашителен. Според Vaiva Grainytė, която е автор на либретото, „тази „супа“ от истории може на пръв поглед да изглежда като досадно и безгрижно бръмчене, но същевременно то звучи литургично, опиумно-маково, като синтетичен океан от песни, и можеш да почувстваш надвиснала пулсиращата опасност. В картината на приятно прекарвана ваканция подмолно се прокрадват последствията от тази инертност – ресурсите на планетата биват изтръгвани сякаш всмукваме Piña Colada”.

Творците стоящи зад спектакъла Sun & Sea са Rugilė Barzdžiukaitė – театрален и филмов режисьор, фокусираща вниманието си върху изучаването на отстоянието между обективна реалност и въображение; Vaiva Grainytė – драматург и поетеса, съчетаваща в работата си поетика с ирония чрез които изследва индивидуалната и колективната памет, всекидневната рутина и разнообразни социални въпроси; Lina Lapelytė – многостранна творческа личност, музикант и композитор. В артистичните й търсения доминират музикални пърформънси обследващи въпроси на поп културата и джендър стереотипите.

Работата на Rugilė Barzdžiukaitė представя покосяващо унищожителен, но същевременно лековато поднесен коментар върху антропоцентричния начин на мислене. Последния й филм „Киселинна гора“, (Acid Forest,2018) получава хвалебствени отзиви на международния филмов фестивал в Локарно през същата година. В него хората идват да разглеждат като туристическа атракция гора от мъртви дървета. Те са не само наблюдаващи, но и наблюдавани и чувани от черните птици над нея. „Киселинна гора“ е сатирично-креативен документален филм, в който умиращи дървета без листа са превзети от хиляди корморани, въздействащи върху древния лес с техните курешки с висока киселинност и предизвикващи посетителите към размисъл относно връзката между човек и природа. Barzdžiukaitė казва за подхода си: „Отделно от основната линия на разказа, запазвам фокус върху игривите диалози, илюстриращи как цял набор от политически въпроси, исторически наративи, миграционни вектори и кинематографично преживяно интервенират в проектирането на природата в човешкото съзнание“. Създателката на филма и една от артистичният „триумвират“ на театралния спектакъл Sun & Sea изразява надеждата, че той ще се превърне в метафора за сюрреалистичния свят в който живеем”.

Здравка Михайлова, специално от Атина