Специално за публикуваната тук „Лунна соната“ на Янис Рицос, художничката Джидит Ланж ни подарява две картини –  от ръчно изработената нейна книга озаглавена „Viridiana y la luna“ („Виридиана и луната“), правена за Centrо de Arte Moderno в Мадрид.

Художничката казва, че ръчно изработената й книга „Viridiana y la luna“ няма общо с класическия филм на Бунюел, но името наистина е испанско, така е кръстено обляното в лунна светлина бременно магаренце изобразено на нея, защото изданието се появява в Мадрид. А всъщност илюстрираната от нея история идва от Китай. Чута от приятел на художничката в Пекин: луната потъмняла и цялата й светлина се изчерпала. Тогава едно бременно магаренце, страхувайки се че тъмнината ще захлупи всички нощи на света, решило да отлети до луната и да й даде от млякото си, за да блесне светликът й отново в този специален сребристо-млечен оттенък. 

Словото на смиреността в писанията на един зрящ

Янис Рицос е един от най-големите, не само гръцки, творци и интелектуалци, отдали творческата си енергия на така нареченото „ангажирано” изкуство на своето време, потопили се дълбоко в Историята, взимали значими естетически и граждански решения, веднъж правилни, друг път погрешни. Както самият Рицос пише: „Ако опрощение не е поезията – прошепна насаме, – тогаз отнийде милост да не чакаме”.

Дълго време Рицос остава извън канона на съвременната гръцка поезия, като второразреден, „ангажиран”, поет, определение, намерило елегантно, все пак, изражение от страна на добронамерените критици в тяхната оценка за него като “всеобхватен поет”. Определение, предизвикано от факта, че Рицос е най-продуктивно пишещият съвременен гръцки поет, че творчеството му е неравно, изпълнено с подеми и висоти, но и с по-посредствени творби, тъй като обемът на сътвореното от него е огромен: 127 книги със стихове, пиеси и проза, към която той се обръща в по-късния си творчески период.

Стихове на Рицос, по които е композирана музика от творци като Микис Теодоракис и други известни гръцки композитори, се пеят по целия свят. Поетичните му композиции от петдесетте и шейсеттте години, цикълът поетично-философски монолози „Четвъртото измерение” по мотиви от древногръцките митове, най-вече цикъла на Атридите, кратките му стихове от последния период и преди всичко произведенията му в проза от деветте творби с общ надслов „Иконостас на анонимни светци” (една от които „Ариостос Внимателния разказва мигове от сънищата и живота си” преведена на български, изд. „Балкани”, 2005, прев. З. Михайлова), “Тези странни неща” (друго заглавие от същия цикъл) изправят поета еретичен и разголен пред собствените му желания и пред вечността, и ще накарат критиката на ортодоксалната левица да се отнася към него с още по-голямо недоверие, да се опитва дори да го игнорира и омаловажава.

Познавайки добре човешкото несъвършенство, Рицос иска да го надмогне, да го прикрие, но то прозира в поезията му. „У Рицос патосът винаги се крие в простотата на нещата…”, казва отново Арагон. В творчеството му е силно изразено люшкането между тленноста, смъртта, разрухата и тяхното надмогване. Несъвършенство се надига дори от най-светлите му стихове. Именно посредством тази своя достъпност за обикновения човек, Рицос предлага и най-голямото си служение на гръцкия модернизъм, който въпреки всичко, може би, никога не го е приемал като равноправен събеседник. Поради факта, че творчеството му е обичано и разбираемо за една широка публика, Рицос разчиства пътя за модернисти като Елитис и Сеферис – и тримата поети принадлежат към така нареченото поколение от Трийсетте години в гръцката литература.

Димитрис Арванитакис, куратор на дарения в музея „Бенаки” от дъщерята на поета Ери Рицу личен архив на поета, казва за твореца: „Както Максим Горки, така и Янис Рицос, би могъл да ни покаже неговите „университети”: това е кипящото дихание на историята; това е пътуването подир воплите на обикновения човек и надеждата, породена от неговата жертва; това е разкопаването на езиковите пластове и онази „межда”, която зейва там където обществената принуда се среща с взискателното божество на Поезията. Янис Рицос пожела да стане едно с езика и материята на мечтите на неговото време, поет, който не се поколеба да се потопи в реалността и да издигне високо в слънчевия светлик смирените неща от живота.”

Здравка Михайлова

ЛУННАТА СОНАТА

ЯНИС РИЦОС

(Пролетна вечер. Голяма стая в стара къща. Облечена в черно възрастна жена говори на младеж. Не са запалили лампата. През двата прозореца нахлува безжалостен лунен светлик. Забравих да спомена, че Жената в Черно е издала две-три интересни стихосбирки с религиозни веяния. И така, Жената в черно говори на младежа):

Позволи ми да дойда със теб. Каква луна грее тази вечер!
Луната е благосклонна  – няма да личи,
че косите ми са побелели. Луната
отново ще ги позлати. Няма да разбереш.
Позволи ми да дойда със теб.

Когато има луна, сенките в къщата растат,
незрим пръст изписва в праха върху пианото
забравени слова – не искам да ги чуя. Замълчи.

Позволи ми да дойда със теб
малко по-надолу до зида на тухларната,
дотам, където пътят завива и се провижда
градът циментов и въздушен, варосан в лунния светлик,
тъй равнодушен и безплътен,
тъй позитивен, сякаш е метафизичен,
най-после можеш да повярваш, че съществуваш или че не съществуваш,
че никога не си съществувал, че времето не е съществувало и неговото похабяване.
Позволи ми да дойда със теб.

Ще приседнем за малко върху каменната пейка на хълма,
и както пролетният вятър ни продухва,
можем дори да си представим, че ще политнем,
тъй като много пъти, дори сега, чувам шума от полите си
като пърхане на две силни криле, които се размахват,
а когато се затвориш в този звук на летежа
усещаш набити врата, ребрата и плътта си,
и тъй притиснат между мускулите на синия въздух,
сред сухожилията яки на височината,
няма значение дали отиваш или се връщаш,
нито пък е важно, че косите ми са побелели,
(не това е болката ми – боли ме,
че и сърцето ми не остарява).
Позволи ми да дойда със теб.

Знам, че всеки си проправя сам път в любовта,
сам е в славата и във смъртта.
Знам това. Изпитала съм го. Няма полза.
Позволи ми да дойда със теб.

Този дом се насели с призраци, пропъжда ме –
искам да кажа, че е много остарял, пироните се отковават,
картините се хвърлят надолу сякаш се гмуркат в празното,
мазилката се рони безшумно;
както шапката на мъртвия пада от закачалката в сумрачния коридор, 
както протърканата вълнена ръкавица на мълчанието пада от коленете й
или както ивица лунен светлик пада върху стария изтърбушен фотьойл.

Някога и тойе бил нов – говоря не за снимката, която гледаш с такова недоверие,
а за фотьойла -отморяваше истински, можеше да седиш с часове
и притворил очи да мечтаеш за какво ли не
– за гладко пясъчно крайбрежие, влажно, лъснало като лунен диск,
още по-излъскано и от старите ми лачени обуща, които всеки месец давам
във ваксаджийницата на ъгъла,
или за платно на рибарска лодка, чезнеща в далечината, полюшвана от
собственото си дихание,
триъгълно платно като кърпа сгъната само на две,
сякаш няма какво да върже и да задържи,
или да се развее волно за сбогуване. Винаги съм била пристрастена към кърпите,
не за да държа нещо завързано –
семенца от цветя или лайкучка, събрана на полето по залез,
или за да вържа четири възела като “шапката”, която носят работниците
на отсрещния строеж,
или за да бърша очите си – запазих зрението си добро;
никога не сложих очила. Кърпите са малко своенравие.

Сега ги сгъвам на четири, на осем, на шестнайсет,
да занимавам пръстите си. А си и припомних,
че така отмервах такта на музиката, когато посещавах Консерваторията
със синя престилка и бяла якичка, с две руси плитки

– 8, 16, 32, 64 – ,
хванала за ръка моята малка приятелка прасковката цялата в светлина и розов цвят,
(прости ми тези думи – лош навик): 32, 64 – а родителите ми
възлагаха големи надежди на музикалната ми дарба. И тъй, разказвах ти за фотьойла –
изтърбушен – виждат се ръждясали пружини, сламеният пълнеж –
мислех да го закарам в мебелната работилница до нас,
но къде ти време, пари и настроение – какво ли да поправиш по-напред? Мислех да метна отгоре му чаршаф – но ме достраша
от белия чаршаф под тази лунна светлина. Тук са седяли
хора мечтали за велики дела, както и ти, както впрочем и аз,
а сега почиват под земята без дъждът или месечината да ги безпокоят.
Позволи ми да дойда със теб.

Ще поспрем за миг горе на мраморната стълба на “Свети Никола”,
после ти ще заслизаш, а аз ще се върна обратно,
затоплена отляво от случайното докосване на сакото ти
и от няколко светещи квадрата на квартални прозорци
и тази снежнобяла лунна омара като дълъг кортеж от сребристи лебеди.  И не ме е страх от този израз, тъй като
през много пролетни вечери съм разговаряла понякога с Бог, който ми се яви
облечен в нимба и небесна слава на такава лунна светлина,
и му принесох му жертва мнозина младежи, по-красиви и от теб дори,
тъй бяла и недостижима да се изпарявам в белия си пламък, в сребристото на лунния светлик,
изпепелена от ненаситни мъжки погледи и от колебливия екстаз на юношите,
обсадена от превъзходни тела със слънчев загар,
силни крайници, заякнали от плуване, гребане, атлетика и футбол
(които се преструвах, че не забелязвам)
чела, устни и вратове, колена, пръсти и очи,
гърди, мишци и бедра (и наистина не ги забелязвах).
Знаеш ли, понякога, когато те обзема възторг, забравяш онова, от което
се възхищаваш, стига ти собствената ти възхита –
Господи, какви осеяни със звезди очи и се възнасях в апотеоз от отречени звезди,
защото тъй обсадена отвътре и отвън
не ми оставаше друг път, освен този нагоре и надолу.
– Не, не ми стига.
Позволи ми да дойда със теб.

Знам, че времето напредна. Позволи ми,
понеже толкова години, дни и нощи и в пурпурни пладнета бях сама,
непреклонна, непорочна и сама,
сама и непорочна дори в съпружеското ложе,
пишейки преславни стихове върху коляното Господне,
стихове, които уверявам те, ще останат като изваяни от безупречен мрамор
отвъд моя и твоя живот, много отвъд. Но това не е достатъчно.
Позволи ми да дойда със теб.

Този дом не ме побира вече. Не може повече да ме търпи.
И аз не мога да го нося повече на гръб.

Трябва вечно да внимаваш, все да си нащрек,
да подпираш стената с големия бюфет,
да подпираш бюфета с престарялата резбована маса,
да подпираш масата със столовете,
да подпираш столовете с ръце,
да подпъхваш рамо под разкачената греда.
А пианото е като затворен черен ковчег. Не смееш да го отвориш.
Все трябва да внимаваш, да си нащрек, да не паднат, да не паднеш. Не издържам вече.
Позволи ми да дойда със теб.

Въпреки всичките си мъртъвци, този дом не иска да умре.
Упорства да живее с мъртъвците си,
да живее от покойниците си,
да живее чрез увереността на свойта смърт,
 дори да подрежда мъртъвците си върху паянтови кревати и лавици.
Позволи ми да дойда със теб.

Тук, колкото и безшумно да пристъпвам във вечерния сумрак,
било по пантофи, било боса,
все нещо ще изскърца – пропуква се огледало или стъкло,
чуват се някакви стъпки – не са моите.
Навън от улицата може да се чуват тези стъпки –
покаянието, казват, носи дървени обувки –
а ако се обърнеш да погледнеш в едно или в друго огледало,
зад прахта и пукнатините,
различаваш по-смътен и разчленен лика си;
собствения си лик, който не си пожелавал нищо друго във живота си, освен
да го  запазиш ясен и неделим.

Ръбът на чашата е лъснал на лунния светлик
като кръгъл бръснач – как да го поднеса към устните си?
Колкото и да съм жадна – как да го поднеса? Виждаш ли?
Все още имам настроение за сравнения – това ми остана,
това все още ми вдъхва увереност, че не отсъствам.
Позволи ми да дойда със теб.

Понякога, когато пада вечерта, имам усещане,
че под прозорците минава мечкарят със старата натежала мецана
с козина пълна с бодили и осилчета,
вдигайки прахоляк из улиците на квартала,
облак пустинен прахоляк, прекадяващ здрача,
а децата са се прибрали по домовете за вечеря и не ги пускат да излязат навън,
макар че отгатват зад стените вървежа на старата мецана –
а уморена мечката върви напред в мъдростта на самотата си, без да знае защо и накъде –
натежала е, вече не може да играе на задните си нозе,
не може да носи дантелената шапчица, за да забавлява децата, безделниците, взискателните,
и единственото, което иска, е да полегне на земята,
оставяйки се да я газят по корема, играейки така последната си игра,
показвайки огромната си сила да се оттегли,
неподчинението си пред интересите на другите, пред халките на носа й, пред нуждата от зъбите й,
неподчинението си пред болката и пред живота
със сигурен съюзник смъртта – макар и бавна смърт –
окончателното си неподчинение пред смъртта чрез продължението и познанието на живота,
чиято стръмнина катери действено и със познание, надмогващо робията й.

Ала кой ли би могъл докрай да изиграе тази игра?
И мечката отново става и върви напред,
подчинявайки се на каишката, на халките и на зъбите си,
усмихвайки се с разцепени устни на петачетата, които й подхвърлят красивите неподозиращи деца
(красиви именно, защото са неподозиращи)
и им благодари. Защото престарелите мецани
са се научили да казват единствено това: “Благодаря, благодаря”.
Позволи ми да дойда със теб.

Тази къща ме задушава. Кухнята дори наподобява
морска глъбина. Окачени джезветата лъщят
като големи кръгли очи на невероятни риби,
чиниите се поклащат леко като медузи,
водорасли и раковини се заплитат в косите ми – после не мога да ги измъкна,
не мога отново да се издигна на повърхността –
подносът пада от ръцете ми без звук – пропадам надолу
и виждам мехурчетата от дишането ми да се издигат, издигат се,
опитвам се да се разсейвам като ги гледам
и се питам какво ли би помислил някой, ако стоеше горе и видеше
тези мехурчета,
дали, че се дави човек или че водолаз изследва дълбините?

Наистина често там на дъното на удавянето откривам
корали, бисери и съкровища от потънали кораби,
неочаквани срещи – вчерашни, днешни и бъдещи –
потвърждение почти за вечност,
някакво поемане на дъх, някаква усмивка на безсмъртие, както казват,
някакво щастие, някакво опиянение, дори въодушевление,
корали, бисери и сапфири; само че не умея да ги дам – не, давам ги.
Но не знам дали умеят да ги вземат – във всеки случай аз ги давам.
Позволи ми да дойда със теб.

Момент, да си взема жилетката,
в това променливо време все пак трябва да се пазим.
Вечерите са влажни, а не ти ли се струва,
че луната наистина изостря хладината?

Позволи ми да закопчая ризата ти – колко са силни гърдите ти,
каква ярка луна – и когато вдигам чашата от масата
отдолу остава дупка мълчание, веднага поставям длан отгоре й,
за да не гледам вътре – отново поставям филджана на мястото му
а месечината е дупка в черепа на света – не поглеждай вътре,
това е магнитна сила, която те привлича – не поглеждай, не поглеждай,
чуйте какво ви казвам – ще пропаднете вътре. Такова главозамайване
красиво, леко – ще пропаднеш.
Месечината е мраморен кладенец,
мърдат сенки и неми криле, загадъчни гласове – не ги ли чувате?

Дълбоко, много дълбоко е пропадането,
дълбоко, много дълбоко е издигането,
въздушната статуя плътнамежду отворените си криле.
Дълбоко, много дълбоко е безпощадното благодеяние на тишината –
трептящи фойерверки на брега отсреща, тъй както се люлееш в собственото си вълнение –
океанско дихание. Красиво, леко
е това главозамайване – внимавай, ще паднеш. Не гледай мен,
моето място е люлеенето – прекрасното главозамайване. Така всяка привечер
имам леко главоболие, някакъв световъртеж.

Често отскачам за аспирин до аптеката отсреща,
друг път ме домързява и си оставам с главоболието,
заслушана в кухия шум от тръбите между стените
или си сварявам кафе и все така разсеяна
се заплесвам и сварявам две – кой ли ще изпие другото?
Смешно е наистина, оставям го на перваза да изстива
или понякога изпивам и второто, гледайки през прозореца зеления глобус на аптеката
като зелена светлина на безшумен влак, който идва да ме отнесе
с шаловете ми, разкривените ми обувки, черната ми чанта, стиховете ми,
без никакви куфари – за какво ли са ми притрябвали?
Позволи ми да дойда със теб.

А, тръгваш ли си? Не, няма да дойда. Лека нощ.
Ще изляза след малко. Благодаря. Защото, в крайна сметка, трябва
да изляза от този съсипан дом.
Трябва да видя малко свят – не, не луната –
а града с мазолестите му ръце, града на надничарите,
града, който се кълне в хляба и в юмрука си,
града, който носи всички нас на гърба си,
с нашата дребнавост, с разприте,
с амбициите, невежеството и старостта ни –
да чувам тежките стъпки на града,
да не чувам повече твоите стъпки,
нито стъпките на Бога, нито пък моите стъпки. Лека нощ.

(Стаята помръква. Изглежда облак е закрил луната. Изведнъж, сякаш невидима ръка е усилила радиото в съседния бар, прозвучава много позната музикална фраза. И тогава разбрах, че цялата сцена е била съпроводена от приглушената “Лунна соната”, само от нейната първа част. Сега Младежът сигурно слиза по стълбите с иронична и съчувствена усмивка върху добре очертаните му устни и с усещане за избавление. Точно като стигне до “Свети Никола” преди да слезе по мраморната стълба ще се изсмее – със силен, невъздържан смях. Смехът му съвсем няма да прозвучи неуместно под лунната светлина. Може би единственото неуместно ще бъде, че не е никак неуместен. След малко Младежът ще сепне, ще стане сериозен и ще каже: “Упадъкът на една епоха”. Така, вече напълно притихнал, отново ще разкопчае ризата си и ще поеме по пътя си. Колкото до жената в черно, не зная дали в последна сметка е излязла от къщи. Лунният светлик отново грее. А в ъглите на стаята сенките са притиснати от непоносимо покаяние, почти гняв, не толкова заради живота, колкото заради непотребната изповед. Радиото продължава да свири):

                                    Музикална фраза от “Лунната соната”

Атина, юни 1956
Превод от гръцки: Здравка Михайлова

Γιάννης Ρίτσος
Η Σονάτα του Σεληνόφωτος