Томи Паазонен е хореограф, танцьор, куратор, ментор и преподавател, роден във Финландия, който днес живее в Германия. След като танцува като солист за водещи институции като Хамбургския балет на Йон Ноймайер, Балет “Lines” при Алонзо Кинг в Сан Франциско и Балет „Джофри” в Чикаго, неговата танцова кариера прекъсва внезапно заради инцидент. През 2002 г. той се мести в Берлин, където създава своята организация PAA (Public Artistic Affairs) и работи в международен контекст като хореограф и постановчик в различни жанрове. От 2013 г. до 2018 г. е артистичен директор на Регионалния танцов център на Източна Финландия ITAK. През 2020 г., когато отбелязва своя 50-ти рожден ден, Паазонен осъзнава, че има сценична форма, която дълго е избягвал и че е време за първият му солов проект, затова започва работа по „Ретроспекция – 5 сола за 5 десетилетия“. В него той сам става изпълнител в своя творба, за да остави телесната и естетическата енергия на целия му творчески архив дотук да премине през собственото му тяло. Съвсем скоро след премиерата си, представлението гостува в България като част от артистичната програма на 14-тото издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“. Часове преди появата му на сцената се качваме на палци редом до Томи, за да си представим заедно с него как изглеждат спомените и защо тялото ни помни различно от ума.

Обикновено едно десетилетие се състои от 10 години, но колко дълги са вашите 5 десетилетия? И по какво се отличават те едно от друго?

В представлението разказвам история, затова само ще издам, че първите ми три десетилетия действително имат много ясен сюжет. Но от 2000-та година натам,

следващите 15 години са един калейдоскопичен меланж.

Този период е толкова пълен със събития и интезивен, безпощаден, всичко се ускорява до безкрайност, има толкова много нови представления, места, хора и постоянно опитване на нови неща. Всичко се превръща в един гоблен от живот и изкуство със стърчащи отвсякъде конци. Но истината е, че артистичните ми открития, дошли именно в този период, всъщност са навсякъде в представлението, послужиха ми за всяко от другите десетилетия.

А соло ли е все още „Ретроспекция…“, щом го населяват толкова много ваши различни идентичности? 

То е поредица от монолози и танцови сола, които заедно формират една соло-вечер, пътуваща през времето с всички произтичащи от това аспекти, форми и сцени. Създадох представлението сам, в студиото, танцувайки, движейки се, пишейки, записвайки, интервюирайки се. Сам създадох саунд- и видео траковете, прекрояването на костюмите, сценографията и т.н. В този смисъл, това е един изцяло социално дистанциран солов проект. Е, неизменно и „семеен“ проект, заради приятелите и семейството ми, които натискаха бутони, окачваха осветление, опъваха кабели и прожектори.

Но когато се върна към същността на това, кой съм аз като артист, смятам че съм повече от „артист с много идеи“. Затова, периодично имам нужда да се завърна към това да създавам представления, които са „за всичко“.

„Ретроспекция“ е много „представление за всичкото“, което критиците няма да харесат, защото е за всичко.

Какви следи оставя времето върху тялото и паметта?

Много е интересно как усещането ни за време се разтяга и свива и как можеш да си в няколко часови пояса едновременно. А към това се добавя и че паметта на тялото е толкова по-конкретна от тази на ума, от визуалната памет и от тази на въображението. Имах много силно усещане за това, проследявайки спомените на тялото си от 70-те, 80-те и 90-те години, когато все още бях балетист. И колкото по-назад във времето се връщам, толкова по-ясна става картината. Допускам, че това се дължи на факта, че това всъщност са спомени за моите спомени.  На първите 10 години от живота си днес гледам през призмата на всички натрупали се преживявания, изживени неща и познанието, което съм събрал за изминалите пет десетилетия. Затова и „Ретроспекция…“ се превръща по-скоро във възхвална ода на осъзнаването, какво богатство и привилегии ми е дал фактът, че пораснах приеман, подкрепян и обичан, и просто можех да съм артистичното, експресивно и обличащо се като другия пол себе си.

Спомняте ли си чувството от завръщането си на сцената, от премиерата на „Ретроспекция – 5 сола за 5 десетилетия“ през 2020 г.?

Когато си вътре в процеса, се отдаваш напълно, работиш здраво и си фокусиран върху всеки един момент.

Дали чувствам, че ще експлодирам на милиони парченца преди всяко представление – абсолютно!

Напрежението и вълнението са изключителни. Но целият процес по създаването на „Ретроспекция…“ е крайгълен камък в моя живот – промяна, начало на нещо ново. През десетилетията, в които не съм бил на сцената, нямах никакво желание да стъпя на нея, защото обичах да бъда зад кулисите и да бъда с хора, които истински я обожаваха. Но сега изведнъж чувството е, „уоу, Томи, как е възможно тази толкова силна твоя страна да спи през цялото това време“.

Как ви промени времето зад кулисите?

Интересното за мен е, че ако не си докосвал нещо много дълго време, то може да се окаже ново за теб. Виждаш го от различна перспектива. Петте години през които работих като куратор и артистичен директор ме промениха, защото видях толкова много творби по цял свят. Нещо се променя във фокуса на работата ми, в представата ми за хореографиите, които искам да създавам. След десетилетия, в които преследвах следващото ново нещо и предимно се вълнувах от усещането за автентичност, сега изпитвам порив да се завърна към формата и да работя повече с техники, умения, изразност и всичко това през перспективата на виртуозността. И под това не разбирам просто драматургична и концептуална виртуозност, но в много голяма степен кинетична и хореографска такава. Винаги ще се завръщам към работата с различни тела и идентичности, но в момента нещо по-монументално и формално се надига в мен. Стъпило е на палци, набира скорост, развива гъвкавостта си и е просто прекрасно. Поне в главата ми.

Как хореографът Томи Паазонен разговаряше с изпълнителя Томи Паазонен, докато репетирахте тези сола – спорехте ли много или лесно се съгласявахте с всичко?

Шокиращо дори и за мен, но имаше симбиоза. По някой начин „Ретроспекция…“ е много категорично в това, че основната съставка е миналото и то е основният език, върху който е построено представлението.

Става дума за превъплъщение на моето минало в настоящото ми тяло.

Междувременно направих второ, по-кратко, соло, което нарекох „Антитяло“. Създадох го бързо и спонтанно, обмисляйки го две седмици, докато бях на къмпинг и репетирайки го в студиото само 10 дни. С него се чувствам сякаш се завръщам някъде в настоящето. Но за да стигна до това чувство трябваше първо да създам „Ретроспекция…“. Освен това в „Антитяло“ не адресирам такава голяма тема като „моя живот“, напротив, чувствах се по-свободен да създам нещо, което е повече в сегашния момента.

Но в крайна сметка трябва да кажа, че да работя със собственото си тяло е много различно и в известен смисъл по-лесно. Създава се затворен кръг между тялото и инстинктите ми, който камерата улавя, след което съзнанието ми реагира на видените кадри и предава реакцията отново на тялото ми. Започва да се формира един нов свят.

Балетът и съвременният танц винаги са във връзка, но понякога тя е съставена от крайни чувства на любов и омраза. Като професионалист, който толкова добре познава и двете територии, какво ви се струва, че изпълнителите, отдадени и защитаващи само една от тях може би пропускат?

Това деление е и историята на моя живот. И ето, че отново изплува внезапно с „Ретроспекция – 5 сола за 5 десетилетия“. Представлението ме върна към нещо, с което не се бях занимавал от превратната за мен 2000 година. Оставих балета през 90-те и продължих напред без да поглеждам назад. Но тялото сега ми заяви, че съм оставил огромна част от себе си да дреме доста дълго време. Хореографът в мен се беше развил, но явно тялото ми се е запечатало като капсула на времето, която се спука и сега цялата ù енергия се освободи и много неща се връщат. Така че скоро със сигурност ще поставя балет. Просто трябва да го направя!

Съществуват ли и други аспекти на това едновременно отблъскване и силно привличане между тези две изкуства?

От културна гледна точка, то е нещо обичайно човешко. Много хора обичат да се чувстват на сигурно. Познатото и понятното им дават това чувство. И не им харесва нещо да разклаща тази лодка, да смущава представите им за реалността и да ги поставя под въпрос.  От артистична гледна точка, често е впечатляващо, когато хората посегнат към нещо наистина далечно. Аз, например, съм твърде неспокоен и любопитен, за да правя едно и също многократно. Непрестанно искам да опитвам и научавам нови неща.

От друга страна има и хора, които не могат да понасят да виждат неща, които им напомнят за други. Това постоянно въртящо се колело в клетката на хамстера и пристрастяването към новото също може да е капан, и да води до един повърхностен ескапизъм и до точно толкова консервативна позиция, не позволяваща да се приеме нищо отвъд нейният балон. Като човек, отдаден на строежа на мостове между различните реалности и на хибридизирането на традициите съм убеден, че се нуждаем и от двете. И просто трябва да спрем да гледаме едни на други като на врагове и да се съсредоточим върху това да разберем как тези традиции могат да се захранват една от друга.

Какво бихте казали на българската публика преди срещата ви на 4 юни?

Че наистина нямам търпение да дойда в България за първи път!

Интервюто се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“