Люба Халева: Идеалният илюстратор е по малко детектив, режисьор, градинар, поет, лекар, гадател, рисувач, дете и диригент

Наричали са я „Хале(е)ва комета“, „Вълшебната сова“ (от съвместната изложба „Вълшебната сова и Алхимикът“), а вие вероятно притежавате цяла галерия с творбите ѝ в личната си библиотека. Веднага се съгласяваме, че работата ѝ е ярка и приказно вълшебна. И сме щастливи, че поредицата-щафета (Не)познатите визуални артисти на България ни отведе при нея.

Люба Халева завършва Националната художествена академия (2002) в специалност Плакат и визуални комуникации. Работи в сферата на съвременното изкуство и графичния дизайн. Има участия в Sofia design week, в групова изложба BOUNDLESS Amsterdam и в Триеналето на плаката в Търнава, Словакия, както и опит в областта на театралния афиш (Народен театър Иван Вазов и Театрална работилница Сфумато). Първа награда в конкурса на Venus Febriculosa за корицата на Лолита от Владимир Набоков (2010).

Коя е Люба Халева? Момичето с „най-романтичното занимание на света“? Вълшебната сова? Халеевата комета (по думите на Нева Мичева)?

Все още мисля, че илюстрирането е романтично занимание.

Има си цена, разбира се, но е като при лекарството, много, много не му мислиш, а ти е необходимо и я плащаш.

Нева Мичева също така казва: „Люба е над всичко мечтано: тя чете, разбира, съпреживява, документира се относно контекста на книгата и автора, тълкува, доразгръща…“. А ние молим Люба да ни разкаже как вижда приятелството и работата си с книгите.

Причината да усещам работата си като „романтично занимание“ е начина по който работим по книгите с Нева Мичева и Манол Пейков. Изминаха седем години откакто ги срещнах и вече съм сигурна, че те са причината. С Нева книгите се живеят, не се произвеждат. Може ли да правиш това, без да сте и приятели?

И докато още говорим за книги, кои са книжките на твоето детство? А какво четеш в момента?

Най-силно и по-различен начин ми въздействаха книжките с приказки и илюстрации на Либико Марайа и Любен Зидаров. Първите ме омайваха до безкрай, толкова беше красива Снежанка, скъпоценните камъни така искрящи…, а илюстрациите на Зидаров ме караха да си задавам въпроса: защо малката русалка не е малко по-красива? :) Но грозна или не, имаше някаква магия в тях и ги разглеждах с часове. Сега вече е ясно защо – Любен Зидаров, а и изобщо

добрата илюстрация позволява и на детето да участва в процеса на изграждането на света в една книга.

Любен Зидаров: Де тоз късмет да мога да рисувам като децата!

Много обичах книжките „Работната мецана“ от Леда Милева с илюстрациите на Лазаркевич, „Роня, дъщерята на разбойника“ и „Пипи Дългото чорапче“ на Астрид Линдгрен.

В момента чета книга, за която имам да правя оформление и четенето на нещо различно ми пречи доста. Малко като при актьорите, които влизат в роля. То не е от някаква прекомерна отдаденост, а защото процеса така е по-лесен, по концентрирана съм. Отваря се място за идеи по книгата, дори когато не работя по нея целенасочено, а върша някакви други, ежедневни неща – уж не мисля за текста, но мозъкът през цялото в време продължава да си работи конкретната посока. В момента чета стихотворенията на Робър Фрост.

Как се срещна с илюстрацията? Спомняш ли си работата по първата книга, облечена с твоя корица?

Срещата ми с илюстрацията е доказателство, че човек не бива да е краен или недай си боже, снисходителен в представите си за някои области във визуалните изкусва. Имах намерение да си остане просто среща, за малко и временно, а ме помете вихър на радост и уплах едновременно, поонеже освен ентусиазъм се изискват и базови компютърни умения, за да се подготви файл за печат, каквито почти нямах. И до сега ги боря програмите, все има нещо, което не знам как става. Сега си мисля, че ще ми е много мъчно, ако по някаква причина нямам възможност да се занимавам с оформление на книги.

Иначе първата книга, за която направих корица беше „Центурия (сто малки романа река)“ на Джорджо Манганели, преведена от Нева Мичева, на издателство „Жанет 45“. Това е деветата книга от поредицата „Кратки разкази завинаги“, чийто облик и графичен шаблон вече беше намислен от Ина Бъчварова и трябваше да се съобразя с него, за да се запази единството в облика на поредицата. Преправих заглавието на книгата сто пъти и все не се получаваше, накрая го направи друг оформител, само картинката беше моя и реших, че втора книга няма да има или в най-добрия случай, ще я направя някак до половината – ще ми възложат само илюстрацията, а друг художник ще прави типографията. Бях едновременно изненадана, щастлива и благодарна, че последва и втора книга, и трета…

Книгите, към които си добавила „не сянка на текста, а негов партньор в разговор, в който копнееш моментално да се включиш“ (отново по Н. Мичева) са толкова много. Би ли ни разказала за някои, вероятно любими няма да е точна дума, но различни и специални за теб.

Всички си ги обичам, да, и имам голям късмет, че ми се случва да работя по хубави книги. А е късмет, защото не избирам сама авторите, а далеч не всичко, което се издава би ми било интересно. От друга страна, понякога, въпреки че страшно съм харесала дадена книга и имам огромно желание да я „облека“ подобаващо, не успявам. Имам предвид, че важните за мен книги, не са задължително най-добре оформените. Докато работя по дадена книга, тя ми е най-важната. Трябва ми повече време и крачка назад, мога да посоча някои, които изпъкват.

Хронологично, специална ми е „Стихотворенията на Сидни Уест“ на Хуан Хелман. Нева Мичева ми разказваше за срещата си с него, във връзка с превода. За нея това беше първи поетичен превод, а за него – българското издание на стихосбирката – последното, което е видял, преди да почине.

Мислех си, как началото и края са само привидности.

Други такива книги са „Сърцито ти нося (в сърцето си го нося)“ на Едуард Къмингс и „Поезията като бунтовно изкуство“ на Лорънс Ферлингети и двете с превод на Манол Пейков. За поетични киги не е лесно да се правят илюстрации. Ако изобщо е уместно да ги има, трябва хем да липсва обстоятелственост, защото такъв е характера на поезията, хем да въздействаш с конкретен образ. Да се обосновеш – какво още би добавил поета, ако използваше и рисунката, като изразно средство, че да е оправдано присъствието ѝ в книгата.

Паралелно с това се пазя и от „надвикване“ с автора.

Малко като акробат, всяка стъпка е важна, разчитам едновременно на интуицията и опита и се уча в движение, с поглед отправен там, където „…Красотата стои и очаква/ тържествено“, а аз „…а той/ един дребен такъв чарличаплин/ ще улови или няма/ нейната чиста и вечна форма“. Ферлингети има предвид поета, но такъв е стремежът и на художникът, музикантът, актьорът в крайна сметка.

„Говори с Нева“, защото я правихме заедно и няма случайности в оформлението.

Книгата на Рене Карабаш „Писмо на Омар до бъдещата му съпруга“ и „Румената по-езия на котарака Румен“ – общото между тях е, че и двете авторки освен, че пишат, рисуват смущаващо добре (имам подозрения, че също могат да пеят, да решават линейни уравнения…) и съответно имаха интересни и адекватни идеи по оформлението, които ме караха да си кажа: ха, колко хубаво, как не се сетих!

Процесът беше интересен, защото се чувствах наистина като визуален преводач.

Из „Писма на Омар до бъдещата му съпруга“ от Рене Карабаш

Завършила си специалност „Плакат и визуални комуникации“. „Разходи“ ни из важни за теб плакати.

Важните плакати ще се затрудня да изброя, харесвам полската, японската школа в плаката, по-важно ми е това, че в Художествената академия се учих на вкус и мярка въобще, при един от най-добрите български плакатисти – проф. Иван Газдов и при проф. Георги Янков, който по това време беше негов асистент, а по шрифт и калиграфия ми преподаваше проф. Димитър Трендафилов. Учеха ни да изразим идея с минимум средства по интригуващ начин. Хубавото е, че това е област, в която не преставаш да се учиш,

няма пристан на спокойствие и рутина.

Процесът е сходен с този по оформлението на корици на книги – колкото книги, толкова различни идеи и търсене на начини за визуалното им представяне.

И макар мнозина да те познават и притежават своеобразна галерия, пълна с твое изкуство чрез рафтовете си с книги, ние, все още замаяни от кратката разходка из колажи, скулптури и концептуални работи, бихме искали да видим една по-различна Люба Халева. Запознай ни с варвари и майки, предложи ни да си купим 1, а да получим 5…

Това са цитати, свързани с теми, които ме вълнуваха преди десетина години. Направих две серии от групи кубове с различни размери, облечени в изображения, с добавени малки детайли, обекти. В първата работа опитах да направя паралел между частното и общото, между взаимоотношението в едно семейство и тези на балканите, на изтока и запада с техните културни и етнически различия. За толерантността.

Втората се казваше „Купи ми нещо“ и чрез тези кубове/букви общо взето изразявах идеята за неудволетвореността на съвременният човек, неговите липси и жаждата му за консумацията, като начин да ги запълни.

Много ни се иска да поговорим и за някои от изложбите ти. Коя е Лилия и какво прави в нашия град и съвременно общество?

„Лилия живее в града“ е името на първата ми изложба. Идеята изскочи от една стара опаковка за кутия с локум, който моя пра-дядо е правил някога.

Локумът се е казвал „Лилия“, а кутията е с типичното графично оформление характерно за началото до средата на миналия век. Представлява романтичен портрет на млада жена с поглед изразяващ наслада, за което подсказват заобикалящата я пищна рамка от рози, карамфили и ягоди. Нейният образ пренесох в няколко платна, поставен в друг контекст, в настоящето, с новите проблеми в нова среда, но със все същите човешките страхове и стремеж към хармония.

Много страсти се разгоряха около изложбата ти „Материал“. Разкажи ни за тези работи сега, от разстоянието на времето – какъв беше процесът ти, какво изобразяват… учуди ли те реакция на зрител, преса, критик, очакваше ли големия интерес?

Изложбата „Материал“ включваше серия портрети на известни личности.

Има теми, които не съм сигурна, че биха ме развълнували отново със същата сила. Някои мои работи от дистанцията на времето ми изглеждат малко наивни и темите, които засягат – героите на нашето време и това с какъв „материал“ разполагаме, са вече до болка разчепкани.

Но въпреки това заставам зад тях, макар и преекспонирани вече, проблемите си висят. И имаше интерес, за който обаче не бях подготвена и не успях да обслужа.

Мечтаеш ли за корица, колаж или скулптура в момента? Иска ли ти се да експериментираш с техника или друго „платно“? Добри ли са към теб предизвикателствата в това твое романтично занимание?

Мечтая, да. Искам и ми се случва да работя върху интересни неща.

С теб ни запозна Ина Христова. Чрез поредицата-щафета (Не)познатите визуални артисти на България тя сподели: „Имам въпрос към любимата ми Люба Халева: От какво се нуждае един артист, за да бъде добър илюстратор?“

Много се възхищавам на работата на Ина Христова и благодаря за въпроса. Бих отговорила така:

идеалният илюстратор трябва да е по малко детектив, режисьор, градинар, поет, лекар, гадател, рисувач, дете

и да умее, като диригент, много внимателно да прецени в кой момент чии глас да издигне.

А ти имаш ли незададен въпрос към любим, български визуален артист?

Бих попитала Моника Попова дали е една или в гардероба крие още три Моники, които ѝ помагат? Работите ѝ и тя самата излъчват силна енергия в продължение на толкова време, във всяка изложба, че нормален човек би се взривил.

(Ние, разбира се, ще зададем въпроса. Очаквайте продължение…)