На пети март ще се появи дебютната книга на българския журналист и политик Асен Агов –„Добър вечер, дами и господа! Бягството на България към свободния свят” (Изд. „Сиела“).

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Едновременно публицистика, мемоар и историческа хроника, дебютната книга на депутата в Народното събрание от 1994 до 2013 г. проследява бягството към свободния свят на българското общество от комунизма до наши дни.

Заглавието на книгата е вдъхновено от фразата, превърнала се в символ на стремежа за независимост в журналистиката и откъсване от комунистическото минало.

Като водещ на „По света и у нас” Асен Агов избира да се обърне към зрителите за пръв път с

„Добър вечер, дами и господа” вместо с приетото „другари и другарки”.

От събитията, натрапили на България комунизма и неговите гонения, през свалянето на режима, бурните години на Прехода с неговите протести и митинги в търсене на политическа и гражданска свобода, чак до първите две десетилетия на XXI век – „Добър вечер, дами и господа!” е личен поглед към историята на съвременното българско общество на човек, прекарал цялата си кариера във вихъра на обществения живот.

„Добър вечер, дами и господа! Бягството на България към свободния свят

Асен Агов

В настъпилата вечер достъпът до парламента бе невъзможен. Демон­странтите бяха съборили огражденията и бяха стигнали до северния вход, пред който паркираните служебни коли бяха с изпочупени стъкла и смач­кани ламарини. Потрошени бяха прозорците на заместникпредседателския кабинет, които гледаха на север. Входът беше барикадиран отвътре, а демон­странтите бяха опитали да го подпалят. Единственият начин да вляза обратно беше през прозореца на парламентарната ни група срещу БАН. Наши привърженици ме вдигнаха на ръце, за да го достигна, отвътре го отвориха и аз скочих в стаята. Осведомих Иван за разговора си с Боулън. Той само поклати глава.

Навън в коридора по земята бяха насядали полицаи от отрядите за бор­ба с безредиците. Бяха въоръжени, но бяха свалили каските си, а щитовете им лежаха до тях. Нагъваха сандвичи и пиеха кока-кола, които бяха взели от парламентарния бюфет, без да ги плащат, както ми казаха уплашените про­давачки. По закон униформени с оръжие не можеха да влизат в Народното събрание. Заговорих един от тях и той ми каза, че влезли, когато демон­странтите атакували входа. Заповядали им да охраняват народните предста­вители. Ние със сигурност нямахме нужда от охрана, така че явно вътрешният министър Добрев се беше погрижил за своите.

Остана без отговор въпросът кои бяха хората, които събориха метални­те огради при очевидното бездействие на полицаите, изпотрошиха прозор­ците и вратата на сградата, съсипаха няколко коли и се опитаха да запалят барикадата на входа. Появиха се догадки, че е било нарочна провокация, за да влязат въоръжените полицаи в събранието. Но те не получиха потвърж­дение, нито пък някой ги опроверга категорично.

Откъм стаята на БСП се чуваше как депутати пеят партизански песни, което само усилваше впечатлението за налудничаво или поне лишено от всякаква логика тяхно поведение. Поредният опит на Костов и Савов да поискат да се гласува декларацията бе неуспешен. Те свикаха парламентар­ните групи и решихме да напуснем събранието. В коридора ни пресрещна пребледнял председателят Сендов. Костов му съобщи, че напускаме, и го отмина, а Сендов се провикна след него: Нас на кого ни оставяте?

С мегафони отвън Костов и Савов свикаха митинг пред входа на Св. Александър Невски и множеството ни последва. Хората от страната си бяха тръгнали, но броят на демонстрантите оставаше внушителен. Костов разка­за какво се бе случило и призова към национални протести дотогава, докато политическата криза се реши. Петър Стоянов също дойде и призова да се избегне насилието.

Прибрах се у дома, за да се преоблека в по-топли дрехи и да се върна в парламента. Румяна бе в течение на всичко, защото бе следила целия ден събитията по Радио Дарик, което предаваше на живо. Беше сготвила капама, тъй като бяхме поканили Филип и Елена на вечеря, която, естествено, се осуети. Хапнах набързо, а Румяна също се екипира за студа навън и поиска да дойде с мен.

Северният вход бе поразчистен, за да се минава през него, но бе строго охраняван от отряда за борба с безредиците. Светла, секретарката на гру­пата, ми каза, че Костов и Савов са в стаята на Юнал Лютфи, заместник-председател на НС. Отидох да питам има ли още нужда от мен. Вътре бяха още Доган и Соколов. Часът бе вече три и половина сутринта. Всички бяхме много уморени.

Костов ме отпрати да поспя поне малко, с Румяна излязохме от стаята и тогава Галя Събева, репортер на Reuters, изскочи от затъмненото южно фоайе на Народното събрание и се втурна по осветения западен коридор в лудешки бяг, изненадващ за крехката ѝ фигура. В очите ѝ се четеше уплах. Миг по-късно се появиха преследвачите – двама цивилни от охраната на парламента. Викнах им: Защо я гоните? Единият задъхано отвърна: А тя защо бяга?

Спряха пред Румяна и мен. Галя също спря десетина метра напред и се обърна да види какво става. Напуши ме смях. Имаше комичен абсурд в това, че Галя бягаше, защото я гонеха, а служителите я гонеха, защото тя бягаше. Смехът обаче щеше да е дълбоко неуместен в онази драматична нощ.

Както сама ми разказа поуспокоилата се Галя, имаше защо да бъде го­нена. Промъкнала се бе до малкия сервизен източен вход на събранието, за да стане свидетел на пазена в тайна операция, с която изведоха в три часа депутатите от БСП. В индийска нишка, с чанти на главите те бяха нато­варени на автобус, за да избегнат гнева на демонстрантите, оредели около парламента, но все така яростни.

Многобройните полицаи навън не си поплюваха. Облечени в страхо­витите си доспехи, те разгонваха с палки обсадилите парламента. Двама младежи бягаха по Цар Освободител към университета. Полицай настигна единия и го заналага с всички сили. Инак тихата и мълчалива Румяна из­бухна: Животно, престани! Той понечи да я удари с палката, но другият се провикна: Този е депутат. Момчетата избягаха.

Свихме по булевард Васил Левски, преименувания от Софиянски Тол­бухин, и се упътихме към дома. Студът в четири сутринта беше непоносим, но вървяхме бавно някак по инстинкт, вероятно за да свалим адреналина, покачен до крайност от случилото се. Току-що преживяното още не ни позволяваше да осъзнаем веднага, че тази нощ беше съдбоносна за Бълга­рия. Будните граждани отново бяха поискали самоотвержено свободата си. Щяха да отвоюват обаче само началния ѝ отсек. Вече на 48, видях за пръв път как надеждата, отнемана цял век преди това, пробива решително лепка­вата мъгла на ранния посткомунизъм. България бе ускорила своето бягство към свободния свят.

На ъгъла с Аксаков срещнахме Таня Ваксберг, журналистка от Радио Свободна Европа, която преди работеше за нас с Нери в Екип 2. Бе видяла как пребиват Филип по-нагоре в пряката, където полицаите бяха натикали много демонстранти. Филип бе се опитал да ги защити, но бе пострадал тежко и той. Някой бе извикал линейка и го бяха откарали в Института за спешна помощ Пирогов.

Взехме колата пред нас и тримата отидохме в болницата. Линейките една след друга докарваха ранени от полицията. Искахме да разберем нещо за Филип, но лекарите и сестрите бяха толкова заети, че изобщо не ни обър­наха внимание. След около половин час Ели изведе Филип на количка от един от спешните кабинети. Главата и лявото му око бяха бинтовани, ня­маше очила и едва ни разпозна. Ели ни каза, че има сътресение на мозъка. Предложих им да ги закарам до тях, но не стана нужда, защото му бяха осигурили линейка.

Прибрахме се в шест сутринта, запалих цигара и пуснах Радио Дарик. Репортерите му съобщаваха за побоите на Аксаков и други тъмни улици около парламента. Според тях в насилието се бяха включили допълнителни части, докарани вечерта от страната. Акцията Сплашване не сработи и разяри хората още повече.

Ейвис ми се обади в понеделник сутринта у дома, за да ми каже, че онзи ден бях прав. Извини се задето не беше оценила добре положението в столи­цата. В четири следобед ОДС насрочи протестно шествие. Хиляди хора се събрахме пред НДК и се отправихме към сградата на Министерския съвет на Дондуков. Трамваите тогава вървяха по Витошка и пътници в тях ни поз­дравяваха с двата вдигнати пръста в знака на победата. Най-отпред вървяха лидерите на СДС и Народен съюз. Спряхме за половин час пред МС, за да скандираме Оставка! Продължихме по Цар Освободител. Петър ни посрещ­на и поздрави от балкона на временния си кабинет в сградата на Народното събрание, в каквато се превърна бившият партиен дом в историческата иро­ния крепостта на комунистическата диктатура да стане символ на свободния избор. Шествието завърши с митинг пред Св. Александър Невски.

Така продължи всеки ден при неизменно минусови температури до началото на февруари. Подобни шествия и митинги се свикаха в големи и малки български градове, а на 19 януари, когато Петър положи клетва в специално заседание на Народното събрание, синдикатите обявиха обща политическа стачка с искане за предсрочни парламентарни избори. Това бе втората национална проява в историята на България след стачката за остав­ката на Андрей Луканов. И двете идваха в знак на протест срещу мизерията, предизвикана от управлението на бившите комунисти.

Петър встъпи в длъжност на 22 януари, настани се на Дондуков 2 и след седмица връчи на Николай Добрев забавения от Желев мандат. Вечерта се обърна по телевизията към нацията с формула за изход от кризата. Тя пред­виждаше партиите да се откажат от мандатите си за съставяне на правител­ство и да се върнат в парламента, за да гласуват бюджета, закона за валутния борд и други необходими решения. След това ще разпусна събранието, ще насроча избори и ще назнача служебен кабинет, заяви новият президент. Съобщи още, че свиква на 4 февруари Консултативния съвет за национална сигурност. Скъпата ми приятелка Нери стана негов говорител заради дове­рието, изградено в дългата им дружба в Пловдив.

В онзи съдбоносен вторник спряхме с шествието в ларгото между Ми­нистерския съвет и президентството, където заседанието на консултатив­ния съвет продължаваше. Мина час, измръзнахме до кости, но търпеливо чакахме резултата. Напрежението достигна краен предел, защото при отказ на БСП да върне мандата страната влизаше в спиралата на граждански кон­фликт с непредвидим изход. Страховете, предизвикани от събитията в съ­седна, вече бивша Югославия, сковаваха мозъците ни. Усилваха ги необез­покоявани от полицията едри мъже с дебели вратове, които ни наблюдаваха мрачно от входовете на кооперациите по Витошка. Свечеряваше се, но денят бе слънчев и все още беше относително светло, когато техници започнаха да поставят на балкона на първия етаж на президентството микрофони и две големи тонколони. Петър излезе по костюм и прочете декларацията на Съвета, в която се съобщаваше, че До­брев и Първанов бяха върнали мандата. Хилядите участници в шествието, запълнили пространството от хотел Шератон на изток до БНБ, избухнаха във възторжени аплодисменти и възгласи Победа! Предишното напрежение се стопи мигновено. Забравихме за студа и се отправихме към Св. Алексан­дър Невски за митинг, който събитието преобрази от протестен в празничен. Подкрепящите ни артисти, певци и музиканти сърцато и с много усмивки поставиха неговия финал.