Първият роман на Йордан Йовков – между любовната история и острите социални исторически конфликти, „Чифликът край границата“ се появява по повод 140 години от рождението на автора

По повод 140 години от рождението на Йордан Йовков ИК „Нике“ представя първия роман на автора „Чифликът край границата“, в ново красиво издание с оформлението на художника София Попйорданова.

Във времена, в които за пореден път светът се разпада, за да бъде нареден отново, в ситуация на бурни социални конфлики и преосмисляне на социалния строй, Йордан Йовков поставя своите двама главни герои на първия си роман „Чифликът край границата“.

Съществували като че в две паралелни вселени животите на младата дъщеря на заможен чифликчия Нона и пограничния офицер Галчев ще се сблъскат, за да се опитат да осъществят своята любов в несигурните времена на бурни промени в навечерието на Септемврийското въстание в една малко доброджанско село.

Недооценен и недочетен поради идеологически съмнения преди 1989 година, романът на Йовков представя на читателя една изключителна по дълбочина история, която надхвърля дефиницията на „любовен роман“.

В книгата си писателят оставя в пантеона на българската литература поредния силен женски образ в лицето на Нона – независима, модерна, интелигентна и чувствителна жена.

Чифликът край границата

Йордан Йовков

Нона, дъщерята на исьоренския чифликчия, излезе от градината на хотела, гдето беше приказвала досега с пограничния офицер Галчев и с началника на пощенската станция Милчевски, и дойде при кабриолета си, спрян отвън до оградата. С тоя жълто боядисан кабриолет, овехтял и малко старомоден, но впрегнат с висок, хубав кон, „оправен като риба и черен като гарван“, както казваха за него селяните, когато го изглеждаха със завист, тя дохoждаше по два-три пъти в седмицата в Сеново да получава пощата си и винаги сама го караше.

                Тя и сега сама се залови да го приготви: мина отпред, разчисти набързо с крак наляво и надясно колкото фий беше останал, отвърза коня от стобора и нави юлара на шията му. След туй тя се залови да тури юздата и макар да беше доста високичка, трябваше да се издигне на пръсти, защото конят стискаше зъби и дигаше глава. Все пак тя успя доста бързо и сръчно да нахули юздата на главата му, оправи му гривата отпред челото и внимателно закопча ремъка отдолу. Един — пъти тя премина от едната и от другата страна, като опитваше тук-таме някой ремък, за да види дали е добре затегнат, оправи палдъма на хамутя, който се беше поизкривил, посъбра по-накъсо и юздите. Всичко това тя вършеше свободно, без лутане, без да се затрудни в нещо ни най-малко.

                Двама селяни, възстарички, пийнали и двамата, бяха излезли от кръчмата и гледаха Нона. Те взеха да я гледат още когато тя туряше юздите на коня, подсмиваха се, очите им лукаво примигваха — както се виждаше, чакаха само повод, за да подхвърлят някоя остра думичка за Нона, но тъй си и останаха: тая гражданка, това тънко чернооко момиче, с бяла рокля и бели кожени ръкавици, не се боеше от коня — и то какъв кон! — умееше кое как да похване и вършеше работата си тъй добре, както и те сами не биха я направили на нейно място.

                — Видя ли? — каза единият от старците троснато и учудено, види се, защото беше принуден да признае нещо, което не беше очаквал. Той кимна с очи към Нона и повтори. — Видя ли?

                — Брава! — отвърна другият. — Бива си я тая щерка. Брава!

                Нона не ги чу, защото те бяха доста настрана, и не обърна внимание на тях. Но когато хвана коня за юздата и го поведе, за да обърне кабриолета и да го изкара на пътя, тя чу, че някой каза отзаде й:

                — И хубава е, дяволицата. На майка си прилича, на Антица.

                Тогава Нона се обърна и видя двамата селяни, които минаваха покрай задницата на кабриолета, погледнаха я и си заминаха към селото. Нона се усмихна. Същите тия думи тя беше чувала и друг път. „Трябва много да приличам на мама — помисли си тя. — Както се вижда, мама са я знаели всички.“

                Антица Славовска, майката на Нона, наистина беше не само известна, но и много прочута по тия места. Тя беше оная млада селянка, едвам трийсетгодишна, при това рядка хубавица, за която исьоренският чифликчия Манолаки беше се оженил, след като дълги години беше стоял вдовец и когато сам беше близо шейсетгодишен. Тоя брак навремето си дигна голям шум. Омъжените дъщери на Манолаки, както и синовете му, също възрастни, поискаха да го отклонят от това му решение, „да го отърват от срама пред хората“, както казваха. Всъщност те се бояха, че от тоя брак можеха да се природят деца и наследниците на чифлика да се увеличат. От друга страна, те се опасяваха от прекомерното влияние, което една млада и хубава жена може да добие над един стар и заслепен от закъсняла страст съпруг.

                Те не можаха да попречат на Манолаки, не помогнаха нито молбите, нито увещанията им. Корав и непреклонен човек, особено по онова време, когато беше по-млад, Манолаки не искаше да слуша никого и се венча за младата и хубава селянка. Той се скара, все по тая причина, с по-големия си син Тоша, изпъди го, остави го да скита три-четири години немил-недраг по чужди врати и чак тогава го прибра отново. Но и хубавата господарка на Исьоренския чифлик, Антица, нема щастие да живее дълго, тя се помина, когато Нона беше дванайсетгодишна. Всичката обич и всичката привързаност, която Манолаки беше имал към младата си жена, премина върху дъщеря му. И когато Нона свърши гимназия, макар положението на Манолаки да беше вече разклатено, той я изпрати да учи нещо в Швейцария. През тия две години, откато беше там, тя се връщаше за пръв път това лято.

                — Г-це, какво… вий отивате ли си? — извика някой и на вратата на градината се показа Милчевски, а след него идеше подпоручикът. — Че защо бързате? Такова, туй… рано е, я слънцето още де е! — заговори бързо Милчевски, като дойде близо до кабриолета.

                Той беше нисичък, с бледно болнаво лице, с редки черни мустаци и малка брадичка. — Ами че такова, туй… друг път повече сте стояли. Постойте, не бързайте толкоз.

                — Не, трябва да си ходя вече — каза Нона.

                Тя беше застанала близо до самия кабриолет, гърбом към коня, поизтегляше ту едната, ту другата ръкавица и се усмихваше. Тъмносиня баретка, силно накривена, закриваше половината й глава, а от другата страна тъмнокестенявата й коса беше бухнала свободно, гъста и разкъдрена. За един месец, откакто беше чифлика, тя беше изгоряла и почерняла от слънцето като жетварка. Имаше тънки извити вежди и хубави черни очи, обкръжени с дълги черни мигли, светли и засмени. По очите тя най-много приличаше на майка си.

                — Постойте, постойте — настояваше Милчевски. Такова, туй… има време още, няма да закъснеете.

                — Не, ще си ходя — повтори Нона.

                — Е, тогаз много здраве на дяда Манола. Такова туй… кажете му, че ще му дойдем на гости. Ще го запознаем с Галчева — той погледна подпоручика, такова, туй… той не го е виждал още.

                — Ах, каква съм! — засмя се Нона, като грабна от кабриолета чантата си, отвори я и показа един плик. — Ей за това писмо най-много съм дошла, а щях да го забравя. Г-н Милчевски, ще трябва да ми дадете една марка!

                И без да чака Милчевски, тя се спусна тичешката към станцията. Милчевски тръгна след нея, а Галчев остана при кабриолета. Пощенската станция се помещаваше в отвъдното крило на тоя единствен в селото хотел, направен преди няколко години, тъй като Сеново беше „пропускателен пункт“ на границата и минаваха пътници. В отсамното крило, пред което стоеше сега кабриолетът на Нона, беше кръчмата. Между двете крила имаше дълъг прът на едно-две стъпала над земята и за, него бяха наредени надлъж една до друга стаите за пътниците. Отпред имаше градина със засъхнали цветя и лавиците и с няколко акации, под които, на сянка, бяха наредени кръгли масички и ниски плетени столчета.

                Докато Нона вървеше надлъж из пруста, Галчев гледаше след нея. Тя имаше един особен, свойствен на нея вървеж: само долу краката й се движеха бързо, бързо, с малки крачки, токовете й почукваха в отсечен равномерен такт, но по-нагоре цялата й снага си оставаше права и стройна, без да се изкриви, без да се наведе, сякаш тя не вървеше, а се носеше на криле, стремителна и жизнерадостна. Тоя вървеж много се харесваше на Галчева и той я проследи, докато тя влезе в станцията. След туй, все тъй усмихнат, той се обърна и се приближи до кабриолета, за да може да спре коня, ако речеше да тръгне.