Във време, в което хората масово търсят как да избягат от реалността, известният блогър Мария Пеева, позната още като Мама Нинджа, намира отдушник в писането и в онзи въображаем свят от криминалната литература, в който се е влюбила като малка. Така се ражда историята за Катерина и Константин Куман – героите от нейния нов роман “Инцидент в Мадрид”. 

---

Книгата може да поръчате с промокод за читателите ни и 5% отстъпка от Ozone.bg тук.

---

Семейство Куман е най-обикновено българско семейство, което поема на спонтанно пътешествие. Но още с кацането на самолета плановете им за едно малко романтично бягство до слънчева Испания се объркват.

Всичко започва с импровизирана надпревара на магистралата, провокирана от бързото и неразумно каране на местен шофьор и сравнително умерения състезателен дух на г-н Куман. Проявата на агресия на пътя за малко не става причина за тежка катастрофа.

Тогава се намесва острото чувство за справедливост на г-жа Куман, която снима номера на престъпника, без да подозира, че вече държи доказателство, което той задължително ще иска да заличи. Заедно с неговите собственици. От момента, в който Катерина натиска бутона за снимка, животът й се превръща в трейлър на първокласен екшън филм…

Единствено бракът ѝ с Константин, с когото вече близо 30 години са партньори във всичко, ѝ помага да запази връзка с реалността. Сега, повече от всякога, трябва да разчитат един на друг, за да се измъкнат живи от опасния капан, в който са попаднали.

„Инцидент в Мадрид“ е първата книга от новата поредица на Мария Пеева – „Случаите на семейство Куман“.

Вдъхновена от страстта към литературата и криминалния жанр, която наследява от своя баща, и водена от таланта си да разказва незабравими истории, популярната блогърка и съавтор на романа “Писмо до сестра ми” създава роман в духа на книгите на Агата Кристи.

Увлекателен, динамичен и наситен с характерното чувство за хумор на Мама Нинджа, той прави читателя част от  вълнуваща надпревара и го среща с герои, с които с удоволствие би изпил чаша вино под небето на Мадрид.

Семейство Куман наистина са от хората, с които се сприятеляваш лесно и благородно им завиждаш, защото той и тя имат онази искра, която ги топли и им дава светлина и в добри, и в лоши дни. 

Инцидент в Мадрид

Мария Пеева

„Дребните случайности понякога се оказват съдбовни.“

Стивън Кинг – „Институтът“

^– О, боже! О, боже! – възкликна г-жа Куман, ко-гато младата жена отвори вратата пред нея с рязко движение и присви очи срещу слънцето.

Г-жа Куман беше твърде нисичка, за да го засенчи, и в първия момент ярката следобедна светлина заслепи камериерката и ѝ попречи да види новите гости. А те бяха симпатична двойка на неопределена възраст между 45 и 60, които побързаха да влязат в прохладата на каменната испанска къща и да се скрият от юлската жега. В сумрака зад масивната дърве-на порта с извити медни дръжки жената вече успя да ги огледа спокойно. В задълженията на Хуанита влизаше не само да почиства дома, отдаван под наем с известната платформа за квартири по цял свят, и да предава и приема ключовете. От нея също така се очакваше да преценява дали гостите са добросъвест-ни и има ли риск да не опазят или, пази боже, да за-дигнат нещо от ценните вещи, предизвикали възклицанието на дамата още преди да е пристъпила прага.

Тя междувременно продължаваше да се суети напред-назад, с малки стъпки да обикаля от стая в стая и да подскача в екстаз, повтаряйки „о, боже мой“ поне на три езика, сред които опитната камериерка успя да различи английски, испански и някакъв нео-пределен славянски език, може би руски. Какви бяха по народност тези двамата? Хуанита се опита да си припомни инструкциите на собственичката, г-жа Де Ла Роска. „Семейство Куман, 7 нощувки, без деца, помолиха да заредим повечко кафе, можеш да им предложиш междинно почистване след третата но-щувка.“ Беше ли споменала националност?

– Русос? – налучка Хуанита. Макар че не, не при-личаха много на руснаци, тя не беше достатъчно гримирана и млада, а той – достатъчно надут и важен, като повечето „нови руси“, които наемаха скъпата къща. По-скоро от Балканите може би, чертите им бяха някак по-южни.

Жената се засмя сърдечно и бръчиците около очите ѝ станаха още повече.

– Но, но, сомос де Булгария – отговори тя с едва доловим акцент.

После се обърна и подхвърли нещо на съпруга си на същия славянски език, а той се засмя, сякаш жена му беше казала най-голямата смешка на света. Ху-анита го огледа крадешком, но преценяващо, както обичаше да оглежда всички мъже, откакто остана сама и „на пазара“. Ако не беше посивялата коса, можеше да мине и за 40-годишен, но по-вероятно да беше към 50 или отгоре. Е, по-добре побелял, отколкото оплешивял, си каза момичето и продължи да го стрелка, докато обикаляха от просторния хол към кухнята и оттам обратно на двора, а после в голяма-та спалня и банята, за да им покаже всички екстри на красивата къща.

Става! –отсече момичето. Хареса ѝ гладко обръснатото му открито лице с малко несиметрични черти, семплото, но приятно облекло, изправената стойка и добре поддържаната форма, скъпия часовник и марковите обувки. А най-вече тихата увереност, която хората със стабилни доходи излъчват около себе си. За жалост, господинът беше очевидно омаян от жена си, към която постоянно извръщаше поглед, докато тя охкаше и ахкаше пред картините и другите арте-факти. Как го постигат някои особи, Хуанита така и не успя да разбере, но настроението ѝ леко се помрачаваше както всеки път, когато видеше мъж, влюбен в жена си. Не беше никак справедливо тази толко-ва обикновена женица, шумна и припряна, с изобилие от бръчици около ясносините очи, позачервена от слънцето, нисичка и заоблена, да си има мъж до нея, заможен при това, па макар и не първа младост, а младата и красива черноока Хуанита с изписаните вежди да чисти чужди къщи и да разнася ключове напред-назад, за да издържа детето си от оня про-клетник, който избяга, без дори да се сбогува.

Късмет… –въздъхна Хуанита, която не умееше дълго да страда, не защото беше кораво момиче, а защото мислите ѝ твърде често прескачаха от тема на тема, което в някои моменти доста ѝ пречеше, но друг път я спасяваше от прекомерното вглъбяване и излишни страдания, присъщи на по-интелигентните създания. И сега тя изведнъж се присети, че задачата ѝ съвсем не беше да преценява дали г-н Куман става за мъж, а дали семейство Куман са достойни за доверието на старата г-жа Де Ла Роска, или Хуанита ще трябва да наминава всеки ден и да ги следи. В този момент гостенката се извърна към нея, възкликна за пореден път „Магнифико!“ и съвсем искрено и спонтанно я прегърна в знак на благодарност, сякаш Хуанита ѝ предоставяше собствения си дом безвъзмезд-но и от добра воля.

Дали заради това почти детинско чистосърдечие на по-възрастната жена, или поради друга неведома причина, но младата камериерка изведнъж реши, че двойката, макар и от непозната за нея страна, е на-пълно безобидна и няма да има нужда да ги дебне и навестява ежедневно, както обикновено се процеди-раше с гости, които идваха за първи път. Едно чисте-не щеше да е достатъчно.

Това неоправдано и необяснимо доверие до голя-ма степен допринесе за странните събития, случили се по-нататък в нашата история.

Тя всъщност започна само няколко дни преди Хуанита да отвори вратата – в едно обикновено дел-нично утро, на едно обикновено делнично семейство, на стотици километри оттам.

***

Момичето бяга през гората. Листа и съчки пукат под старите ѝ гуменки, но тя не ги чува. Нищо не чува, освен свистенето на въздуха, който излиза от отворената ѝ уста почти като писък. Но не съвсем. Иска ѝ се да пищи, но знае, че няма кой да я чуе. И затова бяга, без посока, без надежда, докато все още краката ѝ не са се подкосили. Бяга, защото се страхува, че ако спре за миг, само колкото да си по-еме дъх, ще падне. Гората е сумрачна въпреки ясно-то звездно небе, нищо не се вижда на повече от две крачки под гъстите, оплетени една в друга, сякаш прегърнали се корони. Момичето бяга и отчаяно раз-махва ръце като удавник в океан от мрак. Току някой крив сух клон се опитва да я шибне през лицето, изоп-нато от изтощение и изпръхнало от студ. Избягва го, свива встрани, продължава в пролуката между старите чинари, навътре, навътре в шубрака, къде-то няма пътека, няма полянка, мракът е още по-не-прогледен. Не я е страх от тъмното, нито от зверо-вете, не че е толкова смела, просто сега няма друга мисъл в главата ѝ, освен да не стъпи накриво, да не се препъне. Колко време е минало, дали е достатъчно далеч? Гърлото ѝ е пресъхнало, гърдите ѝ безпомощ-но и болезнено се напрягат да поемат дъх, крачките стават все по-бавни. Дали да не спре за миг?