Радваме се на нова, блестяща биографична книга за Джеймс Джойс – нещо като ключ към духа и изкуството на този безспорен ирландски класик, която ще изостри още повече апетита ви към творчеството му.

„Джеймс Джойс” (превод: Иглика Василева, ИК „Колибри“) рисува портрет на художника Джойс с една-единствена цел – да го направи по-разбираем за публиката. Авторката, една от големите съвременни писателки на Ирландия, се обръща към него в пореден опит да разтълкува творчеството му, проследявайки тежкия му житейски път. Но не го прави с преклонение, дори на места се явява доста суров негов съдник. Джойс е описан като човек, който още от ранни години е угнетен от  църквата, държавата и семейството, но макар и смазан от догмите им, е успял да напише творби, „трогнали сърцата на хора и ангели“. От арогантен младеж, през „хлътването му“ по Нора Барнакъл, бурната им сексуална връзка, децата, скиталчествата, безпътството, разврата и неспасяемото затъване в дългове до болезнената му привързаност към родния Дъблин, на който непрекъснато се обяснява в любов. Необичайно малка по обем (повечето биографии на Джойс са над 500 страници), книгата на Една О’Брайън ни представя великия Джойс, без да ни спестява нито едно от прегрешенията му спрямо близки, деца и приятели, които той без угризения принася в жертва на творчеството си.

Джеймс Джойс

Една О’Брайън

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Имало едно време мъж, който крачел из Дъблин и сам себе си наричал с името на Дедал вълшебника, строител на лабиринти и майстор на крила за Икар, дето прелетял толкова близо до слънцето, че паднал в морето, както апостолическият дъблинчанин Джеймс Джойс ще пропадне надълбоко в света на думите – от „епифаниите“ на младостта до „епистолудологиите“ на по-късните му години.

Джеймс Джойс, прът в колелата, „фукльоменален тип, владетел на весела къща сред бордеите на оклюмалите духом“. Името му идва от латинската дума за радост, ала понякога гледал на себе си поинак – сиромах йезуит, отхвърлил с презрение земното тяло Христово, разтропан развратник, човек, познал лукса на „Христовите братя“, отракан омайник, бард биколюбив, театрал безподобен, безочлив богохулник, монах, сменил расото с паче перо, кормчия, пулбегски ексхибиционист и помазаник Божи с дарба за славните ирландски писмена.

Човек с безпътни предпочитания и крещящи несъвместимости, дето от кучета се бои, от гръмотевици трепери, ала в същото време всява страх и покорство у всекиго; човек, който на трийсет и девет години лее сълзи, че сам не е създал голямо семейство, а в същото време кълне и проклина обществото и Църквата, задето майка му, подобно на толкова много ирландски майки, не представлявала нищо повече от „пропукан съсъд за раждане на деца“. Всичко на всичко тя ражда седемнайсет деца; някои умират още бебета, други – в ранното си детство, като остават десет, за които тя и съпругът ѝ трябва да се грижат.

„Обитавани от духове мастилници“, така Джойс нарича домовете на своето детство, онези дванайсет или тринайсет адреса, които сменя поради непрекъснато влошаващото се финансово състояние на семейството. Отначало се радвали на сравнителен комфорт, издаващ сносно обществено положение. Майка му, госпожица Мей Мъри, дъщеря на дъблински търговец на вино, вещ в пеене, танци, обноски и любезности, била много набожно момиче и цял живот членувала в „Обществото на Пресветата Дева“. Пеела в църковния хор, където бъдещият ѝ раблезиански съпруг Джон, четиринайсет години по-възрастен от нея, ѝ хвърлил око и се хванал да я ухажва. Неговата майка била против Мей, тъй като смятала семейство Мъри за по-низши, но той продължил да я преследва и дори се преместил на същата улица, за да може да я извежда на разходка. По онова време ухажването в Дъблин се свеждало до това – по мъгливите улици, под жълтеещите лампи по продължение на канала, или пък до морския бряг, които Джеймс Джойс ще обезсмърти в прозата си: „тъмнозеленото на заливите се разтваря в бялата гръд на мъжделивото море“. Баща му и майка му са се разхождали по същите места, които и той обикалял като млад, мотаещ се мечтател, който в творчеството си описва всяка стъпка, всяко птиче изчуруликване, всеки пясъчен овал – мокър или сух, водораслите с изумрудени или маслиненозелени багри, обрисува ги в един словесен мираж, едновременно действителен и въображаем, който завинаги ще си остане като Дъблин на Джойс. Толкова се гордеел с това, че твърдял как, ако се случи Дъблин от неговото време да бъде разрушен, би могло той да бъде съграден отново по неговите описания.

Джеймс Огъста Джойс е вторият поред син, роден на 2 февруари 1882 година. Първото дете, Джон, умира при раждането, което кара Джон Джойс да изпадне в комичен патос, заявявайки: „Животът ми си отиде заедно с него“. Мей Джойс не казала нищо; да почита съпруга си ѝ било в кръвта – това, както и едно съдбовно примирение пред житейските превратности. Животът на Джон Джойс изобщо не си отишъл заедно с първородния му син; той бил жизнен, пращящ от здраве мъж и в продължение на дълги години духът му, както и чувството му за хумор не го напускали. Но след седемнайсет бременности и след смяната на почти толкова квартири, след безпаричие, разочарования и умрели деца този дом помръкнал. Враждебността на Джон Джойс към семейството на жена му, а понякога и към самата нея се разпалвала по всяко време – името Мъри предизвиквало у него отвращение, докато името Джойс „го опиянявало с благоуханния си аромат“. В къщата се пазели фотографии единствено с предците от рода Джойс, а фамилният герб се мъдрел на най-видно място. Той бил талантлив човек, много добър тенор, сладкодумен разказвач, мъж, който зад духовитостта си криел отчайваща жестокост.

Като малък на Джеймс му викали Слънчевия Джим и тъй като бил любимецът, обичал да се измъква незабелязано от детската стая, после излизал отвън на стълбите и крещял радостно: „Ето ме, ето ме!“. Като станал на пет, вече пеел по време на неделните им музикални вечеринки и придружавал родителите си на концертите в клуба „Брей Регата“. Тогава носел очила за късогледство. Че обичал майка си, е повече от очевидно, отъждествявал я с Дева Мария, особено след като усвоил ритуалите и постулатите на Католическата църква. Тя пък била толкова вярваща, че се доверявала на изповедника си повече, отколкото на който и да е член от собственото си семейство. Била луда по своя Слънчев Джим и непрекъснато го гълчала да не дружи с хъшлаци, а веднъж изказала и неодобрението си от валентинка, която малката Айлийн Ванс му изпратила, когато бил на шест годинки.

О, Джими Джойс, ти си ми любов,
ти си мойто огледало ден и нощ.
Тебе вземам те без грош
вместо онзи задник Хари, тънещ във разкош.

Неговата „мила майка“, която „ухаела по-хубаво от баща му“, била обект на растящата му нежност и когато се разделял с нея, преструвал се, че не забелязва сълзите под воалетката ѝ.

За авторката

Една О’Брайън (р. 1930) е многократно награждавана ирландска авторка на романи, пиеси и разкази, приветствана като един от най-задълбочените хроникьори на женския опит през ХХ век. Носителка е на ирландската награда PEN за литература, медала „Одисей“ на Университетския колеж в Дъблин и Наградата за цялостни постижения на Ирландската литературна академия. Дебютният й роман от 1960 г. „Момичето от провинцията“ е забранен в родната й Ирландия заради новаторския подход към илюстрирането на женската сексуалност.