Маестро Вили Казасян е един от малкото ни светли примери, които доказват, че достойният живот дори и в противоречиви времена е възможен.

Неговото творчество оставя ярка и неизличима следа на музикалната сцена и се е превърнало в нарицателно за невиждан талант, позитивна артистичност и трудоспособност.

На българския пазар за първи път се появява официална биография на легендарния музикант, композитор, аранжор и диригент, дело на Добромир Славчев.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук*

---

Неговият дългогодишен труд „Да обичаш Вили Казасян” (Изд. „Сиела“) е не просто опит за преразказ за живота на твореца, но и свидетелство за неговото значение през трите епохи, през които преминава. Епохи, които безспорно са различни, но и същевременно си приличат по учудващо много неща.

Книгата е базирана на срещи и разговори с различни спътници на Маестрото.

Сред тях се открояват имената на: Милчо Левиев, Йълдъз Ибрахимова, Тончо Русев, Дечко Делчев, Александър Бръзицов, Димитър Симеонов-Мончо, Недко Трошанов, Стефан Славов, Иван Стайков, Катя Филипова, Джони Пенков, Лени Вълкова, Емануил Манолов-Бадема, Бисер Киров, Христо Кидиков, Константин Драгнев – Графа, Диян Тимнев, Камелия Тодорова, Орлин Горанов, Мими Николова, Александър Казасян, Йорданка Христова, Васил Петров, Петя Буюклиева, Ахинора Куманова, Любомир Оджаков, Надежда Ранджева, Михаил Белчев, Стефка Оникян, Димитър Йосифов, Асен Гаргов, Лиана Антонова, Кирил Йорданов – Киката, Бедрос Киркоров, Васил Найденов, Маргарита Хранова, Стефан Димитров, Нели Рангелова, Генчо Въртовски, Мими Иванова, Георги Христов, Светлозара Казасян, Румен Тосков – Рупето, Богдана Карадочева, Христо Йоцов, Татяна Лолова, Хилда Казасян, Филип Киркоров и др.

Смесвайки художествения похват с почти документално изложени разкази, Добромир Славчев с нежност и търпение  рисува петолинието на един творчески бурен, но същевременно с това елегантен път на гения.

За нощите в Слънчев бряг след фестивалните концерти на „Златния орфей”, за онази артистична бъл­гарска бохема, която оцелява въпреки капаните и ограниченията на тоталитарната система, „Да обичаш Вили Казасян” от Добромир Славчев успява не само да скицира най-важните етапи в жизнения път на маестро Вили Казасян, но и да провокира читателите – да ги накара да почувстват сами обаянието и уникалността на този безкрайно талантлив, харизматичен и обичан от всички човек.

Защото „свободата е вътрешно състояние, а не догма” и само тя е „начин на съществуване и в изкуството, и извън него”.

Авторът на биографията споделя: „Той бе духовно извисена и светла личност с голямо сър­це, способно да обича всички. Затова и образът му се къ­пеше непрекъснато в спирали от обич и светлина.

Разбрах, че няма нищо по-естествено от това да обичаш Вили Казасян. А когато веднъж си имал приятел като Вили, в теб завинаги се настанява чувството, че си загу­бил нещо, което никой не може да ти даде. И въпреки че ти става тъжно, не спираш да се усмихваш.

Изпушѝ им пурите в Рая, маестро!”

Да обичаш Вили Казасян

Добромир Славчев

Разговорът ми с Милчо Левиев е изключително увлека­телен и тече леко и непринудено. Казвам му, че крайна­та ми цел е да напиша книга за Вили Казасян, лицето му светва и разказът му въодушевено тръгва в тази посока.

„Аз първо се запознах с Еди Казасян, брата на Вили. Това стана през шейсета година. Тъкмо бях завършил Българската държавна консерватория. Тогава се правеха концерти, които обединяваха най-различни неща. Има­ше и джаз, разбира се. Често се включвах и свирех на пианото какво ли не – класически произведения, опе­ретни и прочие. Главната атракция на един от тези кон­церти, където участвах, беше Леа Иванова, а Еди Каза­сян, така да се каже, бе нейният импресарио. Така че първо се запознах с Еди, а после – с Вили. И двамата ми направиха голямо впечатление със своята музикалност.

По това време вече се бях изявил като професионалист и вече знаеха кой съм. Имах и много добра работа в Плов-див – бях музикален директор на Драматичния театър.

Когато постъпих като диригент в Биг бенда на БНР, Ви­ли вече беше пианист там. Тогава общувах повече с не­го. Той бе много, много услужлив човек. Изключителен. От онези истинските, чудесните хора… Защото, както си казваме помежду си колегите, „музиканти има много го­леми, но само дотам“…

Вили беше джентълмен в истинския смисъл на думата. Човек над всичко, бохем, но и много работлив. Отлично съчетаваше бохемския живот с работата. И винаги бе в настроение и усмихнат. Невероятен познавач на музика­та. Самият факт, че след мен успяваше дълго време да се справя с толкова труден институт като радиото, говори достатъчно. Това би било забележително постижение за всеки диригент.

Вили бе прекрасен човек. Дори аз не смятам себе си за такъв. Притежаваше уникални качества и това не го каз­вам, защото си отиде, а защото така си беше.

За мене е чест и много се радвам, че се прави нещо за Вили. Безспорният му музикален принос трябваше от­давна да бъде достойно признат и в други книги.

Чудя се как той не можа да намери място в българската джаз енциклопедия само заради аргумента, че не е бил джаз музикант!

Искам да кажа, че този, дето е писал това, е направил голяма грешка. Изглежда сам си е втълпил в главата, че Вили не е джаз музикант.

Ама музиката не е като спорта – някой участвал в тая или оная дисциплина, скочил с няколко сантиметра по­вече… Музика как се мери?“

Наистина е доста тенденциозно да напишеш претенци­озен и обемен труд за българския джаз, без да включиш името на Вили Казасян.

Явно и Йълдъз Ибрахимова споделя това мнение, защо­то по същия този повод ми каза буквално следното:

„Работих близо девет години като музикален редактор в Българското национално радио и имах достъп до вся­какви музикални фондове. Да слушам, да анализирам всичко, което съдържаше фонотеката.

Ще повярваш ли, че Вили Казасян е навсякъде в нея! Особено в инструменталните пиеси… Говоря специ­ално за джаз записите. Уверявам те, че името на Вили Казасян е едно от най-големите в българския джаз“ – завърши убедено тя.

Разговорът ни с Милчо Левиев продължава да бъде все така интересен.

„Постигнеш ли нещо обществено, първо постигаш нещо за себе си и после за останалите, които го оценяват. Но единствено онова, което си оставил и времето показват кой си ти в действителност.

Не искам да говоря срещу никого, вече съм на възраст, но и това го има в живота. Не можеш да спреш хората да при­казват и да вършат глупости. Ние двамата с Вили имахме перфектни отношения и уважение помежду си.

Има нещо, което не знам дали го знаеш, но до мен достиг­наха слухове, че Вили Казасян бил направил така, че аз да се махна от радиото.

Това бяха нещата, които се говореха. Нищо подобно. Пъл­ни измишльотини! Точно обратното – хора като него бя­ха истинската причина аз да не си тръгна много по-рано

Вили изобщо не беше завистлив човек. При него дори от­състваше какъвто и да било егоизъм. По принцип това е рядко изключение, защото се знае, че българският музи­кант си е самодостатъчен. Той не иска такива като мен да идват, да му развалят рахатлъка. А и никой не е пророк в собствената си страна.

Ние, българите, сме хора на крайностите. Велики сме в много хубави неща, велики сме и в много лоши. Нашата завист е умопомрачителна. Това трябва да го разберем и да се преборим с нея.

С Вили винаги сме били изключително близки и в пре­красни отношения. Сигурно и други са ти го казвали, но той имаше страхотно чувство за хумор и с него се работеше много добре.

Беше много спокоен. А аз не съм като него. Аз съм друг човек – по-нервен, малко по-невъздържан и зато­ва той всеки път се опитваше да ме успокоява. Оркес­трантите много не ме обичаха и често се оплакваха от мен. Прекалено съм стриктен, прекалено изисквам, дразня се от всичко. В подобни моменти му казвах:

– Вили, аз не мога като тебе да ги приемам нещата.

А той ми вика:

– Трябва да ги приемеш, иначе ще се побъркаш. И сега, като се замисля… Бил е адски прав.