Четем на български език последния неиздаван роман на голямата френска писателка Франсоаз Саган.

„Четирите кътчета на сърцето” (превод: Красимир Петров, Изд. „Колибри“) е с предговор от сина ѝ Дени Вестхоф.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Историята ни пренася в заможно френско семейство в провинциален град с неговите драми и фарсове, с фалша, но и с искреността и отчаянието на членовете му.

Запознаваме се с грубия, но може би добросърдечен Анри, с красивата и студена Мари-Лор, с чувствителната ѝ майка Фани и главно, с очарователния Людовик, син на Анри и съпруг на Мари-Лор. Претърпял автомобилна катастрофа, обявен за психически нестабилен от продажни лекари, щастливо влюбен, Людовик ще се опита да докаже, че не е луд, на приема, подготвян от семейството му.

Как ще се развият отношенията между героите, какво ще се случи на приема, ще надделеят ли „добрите“ и не на последно място, кои са четирите кътчета на сърцето – тези въпроси определено ще раздвижат въображението на читателите.

Четирите кътчета на сърцето

Франсоаз Саган

Терасата на Кресонад, обрамчена от четири чинара и обзаведена с четири пейки, боядисани в казионно зелено, имаше величествен вид. Навремето самата сграда би трябвало да е представлявала красив и стар провинциален дом, но всъщност вече не беше красива, нито дори стара. Натруфена неотдавна с минарета, външни стълбища и балкони от ковано желязо, тя въплъщаваше два века скъпоструващ лош вкус, който придаваше карикатурен вид на слънцето, дърветата, сивия чакъл на алеите и околната зеленина. Площадката пред главния вход, съставена от три широки стъпала с парапет в средновековен стил, окончателно затвърждаваше нейната неестетичност.

Това обаче сякаш ни най-малко не смущаваше двамата събеседници, седнали в двата края на една пейка отпред. Нерядко човек приема по-лесно грозното, отколкото красотата, хармонията, която изисква от него внимание и възхита. Във всеки случай Людовик и неговата съпруга Мари-Лор определено се отнасяха с пълно безразличие към тази архитектурна какофония. Вперили очи в краката си, те не поглеждаха нито към къщата, нито един към друг. Колкото и красиви да бяха обувките им, у хора, които не се сещат да подирят човешко лице или да се озърнат наоколо, има нещо болезнено. – Не ти ли е студено?

Мари-Лор Кресон обърна лице към своя съпруг. Беше красива, с бледосини изразителни очи, леко нацупени устни и възхитителен нос, което ѝ бе дало възможност да се възползва от своята изкусителност, преди да се омъжи за младия и снажен Людовик Кресон, донякъде плейбой, донякъде наивник, за чието внимание се бореха момичетата от Шестнайсети парижки район, привлечени от парите му и от вечното му добро настроение. Макар да се знаеше, че много си пада по жените, поначало бе ясно, че от Людовик Кресон ще излезе верен съпруг. За съжаление, ако не се смята богатството му, Мари-Лор възприемаше всички негови качества едва ли не като недостатъци. Превзета и без особена култура, но сдобила се с полезно лустро благодарение на съчетанието от прочита на модни книги, набързо натрупан житейски опит и някои табута, според познатите си от своя кръг тя притежаваше пъргав ум, съвсем в духа на времето. Решена бе да направлява своето битие и следователно битието на другите, желанието ѝ бе, по собствените ѝ думи, „да си живее живота“. Само че тя нито знаеше какво е животът, нито какво всъщност иска от него с изключение на лукса. Всъщност искаше да се радва на охолство. Каквато и да бе цената на нейните бижута, каквото и да бе състоянието на Анри Кресон, бащата на Людовик (наречен в родния му Турен Летящия лешояд), тя винаги щеше да намери начин да ги изложи на показ.

* * *

От само себе си се разбира защо хората наричаха „Кресонад“ старата фабрика и стария дом. В замяна на това далеч по-сложно и по-досадно би било да се обяснява защо представителите на фамилията Кресон бяха забогатели именно благодарение на кресона, нахута и на други дребни зеленчуци, с които и до днес търгуваха по четирите краища на света. Тази бездруго напълно лишена от интерес тема би изисквала, поне що се отнася до автора, повече въображение, отколкото памет.

– Студено ли ти е? Да ти дам моя пуловер?

Гласът на мъжа, седнал до Мари-Лор, беше естествено любезен и приятен, но в него звучеше прекалена загриженост предвид незначителния характер на въпроса. Впрочем младата жена примигна и отвърна глава, подчертавайки по този начин едва загатнатото си презрение към пуловера на своя съпруг (когото бе изгледала за момент). – А, не, много по-просто е да се прибера. Съветвам те да направиш същото. Остава на всичко отгоре да лепнеш някой бронхит.

Тя стана и спокойно се отправи към къщата, а чакълът захрущя под елегантните ѝ модни обувки. При всякакви обстоятелства, дори извън града, дори когато бе сама, Мари-Лор държеше да е „в крак с времето“. Съпругът ѝ я проследи с поглед, изпълнен с възхищение… и с недоверие.

* * *

Трябва да кажем, че Людовик Кресон неотдавна се бе завърнал след продължителен престой в различни клиники, където бе попаднал след толкова сериозна пътна злополука, че никой лекар и никоя влюбена в него жена не бяха се осмелили да се надяват, че ще оживее. Карана от Мари-Лор, малката спортна кола, която тя бе получила като подарък за рождения си ден, се бе забила с пълна скорост в спрял камион и превозваните от него стоманени пластини буквално бяха накълцали мястото на пътника. Мари-Лор не бе получила дори една драскотина нито по главата, нито по тялото, главата на Людовик също бе останала невредима, но тялото му бе пронизано на няколко места от металните остриета. В резултат той изпадна в кома и според лекарите му оставаха не повече от ден-два, докато напусне този свят.

Само че същото това тяло се оказа естествена крепост, в която дробовете, раменете, шията и всички органи, осигуряващи външното и вътрешното здраве на този простодушен младеж, се оказаха далеч по-издръжливи и борбени, отколкото би могло да се предположи. Докато вече се обсъждаше погребалната церемония със съответната музика, докато Мари-Лор си избираше строг, но възхитителен тоалет на вдовица (прост и гарниран със съвсем ненужен лейкопласт на слепоочието), докато Анри Кресон, изпаднал в ярост от провала на някакъв проект, раздаваше ритници на мебелите и ругаеше своите служители, докато неговата съпруга Сандра, мащехата на Людовик, със смазващо достойнство излагаше на показ крехкото си здраве, което често я принуждаваше да пази леглото, самият Людовик се бореше. И ето че само след седмица за всеобщо удивление той излезе от комата.

Всеизвестно е, че има лекари, които понякога държат повече на веднъж поставената диагноза, отколкото на своите пациенти. Людовик хвърли в ужас светилата на медицината, които Анри Кресон (по навик) бе докарал от Париж и от къде ли не. Лекотата, с която той се завърна обратно на този грешен свят, до такава степен ги подразни, че те откриха някаква много опасна повреда вътре в черепа му. Заедно с мълчанието му това бе напълно достатъчно да го поставят под наблюдение, а след това да го изпратят в специализирана клиника. Изглеждаше объркан, отнесен и дори не с ума си, а напълно здравото му тяло допълнително засилваше това впечатление.

В продължение на две години Людовик, без да каже дума и без да протестира, бе влачен от клиника на клиника, от психиатрия на психиатрия и дори изпратен в Америка с частен самолет, овързан и едва ли не в усмирителна риза. Веднъж месечно членовете на малкото му семейство отиваха на свиждане, за да го гледат как спи или, както споделяха помежду си, „да се усмихва глупаво“, след което бързаха да се приберат по домовете си. „Не мога да понеса такава гледка“, охкаше Мари-Лор, без дори да се опитва да отрони някоя лицемерна сълза. Впрочем никой от останалите пътници в колата нямаше намерение да плаче.

Имаше все пак едно изключение в лицето на неотдавна овдовялата очарователна Фани Кроули, майката на Мари-Лор, която веднъж отиде да види зет си, когото поначало не харесваше  – тя всъщност все още оплакваше кончината на своя съпруг. Каубойското държане на Людовик от рода на „всичко е наред“ бе изнервило твърде много по-чувствителни жени, макар в същото време той да се бе харесвал на твърде много естествено жизнерадостни жени. Така че Фани Кроули видя онзи, когото наричаше плейбой, отпуснат в един фотьойл, със завързани ръце и крака, страхотно отслабнал и също така страхотно подмладен, кротък и уязвим, съвършено неспособен да откаже да приема психотропните медикаменти, които от сутрин до вечер вливаха във вените му… и Фани Кроули заплака. Тя плака така, че заинтригува Анри Кресон, който се съгласи да проведе с нея сериозен разговор на четири очи.

За авторката

Франсоаз Саган (1935-2004), автор на 20 романа, шест от които издавани в България, както и на новели, пиеси, филмови сценарии и текстове за песни, става известна още с първия си роман, „Добър ден, тъга“, написан на 18-годишна възраст.

Оттогава до края на живота ѝ славата не я напуска. Книгите ѝ жънат успех по целия свят, много от тях са филмирани.

Омъжва се два пъти, прочува се с бохемските си нрави, със страстта си към хазарта и бързите коли. След претърпяна тежка автомобилна катастрофа се пристрастява към опиатите, злоупотребява и с алкохола.

След публикуването на първия ѝ роман Франсоа Мориак я нарича „очарователно малко чудовище“, впоследствие я определят като „Шанел на литературата“, говорят за „малката музика“ на романтичните ѝ сюжети, а по повод кончината ѝ Жак Ширак заявява: „С нейната смърт Франция загуби един от своите най-блестящи и чувствителни писатели“.