Авторът на „Мехмед Завоевателя“ Недим Гюрсел се завръща с романа „Червеният ангел“, една многолика и загадъчна история, напоена с носталгия, илюзии и угризения.

История, в която нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.

„Червеният ангел“ (превод: Красимир Петров) е равносметка на два живота, белязани и сякаш предопределени от събитията, положили своя кървав отпечатък върху XX век.

Анонимно обаждане подтиква автор на биография на турския поет Назъм Хикмет да замине за Берлин, за да получи важни документи, свързани с живота му. Тъкмо повод да си припомни годините, прекарани в Берлин преди падането на Стената, и страстната си любов към една турска певица. Столицата на обединена Германия е същата като в неговата младост, но и съвсем различна.

Няма я Стената, разделяла някога не само града, а и света на две непримирими части. Сега, дори и невидима, тя прокарва границата между две епохи. И ако прескачането от едното политическо пространство в другото, макар и трудно, все пак е било възможен и възвратим процес, то преходът във времето се оказва проблематичен.

В този „град на призраци“ минало и настояще се преплитат в съдбите на двамата главни герои – писателя, тръгнал по следите на документите и на изтлелите чувства, и „анонимния“ правоверен комунист Али Албайрак, бивш агент на Щази, хомосексуалист, обсебен от личността и творчеството на Назъм Хикмет, за когото е донасял под псевдонима Дявол.

Червеният ангел

Недим Гюрсел

I

Не помня да съм виждал някога Берлин толкова пуст, толкова затрупан от сняг. Когато самолетът започна да се снижава към летище „Тегел“, първото нещо, което забелязах, беше прострял се до безкрая бял килим. Облачното небе със сребристи оттенъци започваше да потъмнява; слънцето оставаше невидимо. В тази агонизираща дрезгава светлина светът изглеждаше безлюден, нереален като в древна приказка. Сетне постепенно започнах да различавам замръзналите езера, щръкналите над снега дървета и белите покриви. И разбира се, телевизионната кула, която червенееше в здрача. При първото ми посещение научих, че западногерманците наричат този символ на Източен Берлин „Аспержата“. Тогава Стената все още я имаше, градът беше преполовен като диарбекирска диня и тази кула, гордост на гражданите от източната част, е може би единственият спомен от онова време, който все още ме кара да мечтая. Казвах си, че непременно трябва да се кача на нея, да кацна на върха, предизвикателно като прелетна птица, и да огледам ширналия се под нозете ми град заедно със Стената.

Понякога, при ясно време, когато грееше слънце, върху стъклата на малкия въртящ се ресторант се появяваше кръст от светлина. Сякаш Бог си отмъщаваше на комунизма. Ерих Хонекер беше затворил всички църкви в Източен Берлин, но не можеше да попречи на тази игра на светлината. Сега лесно бих могъл да се кача до върха на тази „Аспержа“ и да съзерцавам Кройцберг с уличките, по които се разхождат моите сънародници, покривите на Шарлотенбург, езерата и горите, напомнящата войната срутена камбанария на „Кайзер-Вилхелм-Гедехтнискирхе“, край която някога минавах всеки ден.

Вече бях свикнал с безконечните думи, долепени една до друга, подобно на трамвайните мотриси на Изток, с твърдите звуци и коравите извивки на този красив говор, но не знаех езика на Гьоте. Тогава се интересувах единствено от поета Назъм Хикмет, за когото пишех книга.

Този път на слизане от самолета не се качих на автобус 109, а взех такси и дадох адреса на хотела. Прекосихме гъстата гора на „Фолкспарк“. „Хоенцолернканал“ беше замръзнал. Широката му бяла и гладка лента се точеше към града. Снегът бе покрил улици и тротоари. Движехме се едва-едва, а аз бързах, за да не закъснея за срещата. Запъвайки се, опитах да кажа на шофьора да кара по-бързо, но изглежда това не го трогна. Сигурно думите ми са му били непонятни. Немският език много ми харесваше, беше ме покорил по времето, когато пребивавах тук, но така и не го научих. Не ми остана време, пък и нямах особено желание. Единственото, което ме интересуваше, не беше „революцията“, както казваха тогава, а изследването. Дълго, много дълго бях погълнат от света на Назъм Хикмет. Нужни ми бяха много години, за да се отърся от неговото влияние.

Когато завихме от „Кайзер-Фридрихщрасе“ по тесните улици на Шарлотенбург, таксито съвсем намали ход. Все едно се движехме на забавен кадър в черно-бял филм. Уж напредвахме, а сякаш стояхме на едно място. Започвах да губя търпение. Паркираните покрай тротоарите коли бяха затрупани от сняг. Кафенета и ресторанти бяха отворени, но в тях не се виждаше жива душа. Бледи светлини едва прозираха зад запотените витрини. Безшумно ни изпревари празен автобус. Дори той се движеше по-бързо от нас. Исках да кажа това на шофьора, но думите ми убягваха, пък и не ми се щеше да се оплаквам на английски. Лека-полека, бавно, но сигурно най-сетне стигнахме до хотела на „Блайбтройщрасе“. Едва там установих, че моята припряност е била излишна.

Часовникът на рецепцията показваше шестнайсет часа. Бях забравил за часовата разлика между Истанбул и Берлин. Оставаше ми цял час до срещата, цял един час, който не знаех как да прекарам в това снежно време. Оставих куфара в моята стая на четвъртия етаж и излязох да се разходя по „Курфюрстендам“. Ярките витрини, изисканите кафенета си бяха на мястото, но като изключим няколко коли с вериги на гумите, улиците бяха почти пусти. Градът изглеждаше безлюден. Снегът поглъщаше шума. Не чух дори двуетажния автобус, който премина като сянка. След глъчката и задръстванията в Истанбул покоят и тишината на Берлин ми се сториха някак тревожни.

Когато точно в пет часа влязох в кафене „Вейерс“, вече се беше стъмнило. Седнах на маса вляво от бара, в отделението за пушачи. Оттатък витрината, отвъд голите клони на дърветата, в заснежения парк смътно се долавяха очертанията на „Лудвигскирхе“. Зеленясалата камбанария и тухлените стени ѝ придаваха особена призрачност. Изглеждаше някак странна, тайнствена, дошла сякаш от друга планета. Стори ми се различна от сградата, чието отражение навремето съзерцавах на лунна светлина в неподвижната повърхност на водното огледало и по чиито стълби понякога се изкачвах не за да присъствам на службата, а да наблюдавам богомолците. Берлин не ми се стори променен, но да си призная, заснежен не ми хареса особено.

Сервитьорката запали свещта на моята маса. Рижата ѝ коса беше прибрана на тила в конска опашка, а червилото ѝ беше тухленочервено на цвят. Носеше бяла блуза, червена жилетка, грижливо изгладен тесен панталон и червена вратовръзка на бели точки. Сините ѝ очи напомняха „пламтящите“ очи, които, както твърди Назъм Хикмет в Kuvay Milliye, така добре отивали на Мустафа Кемал. Не ми обръщайте внимание, ако постоянно цитирам този поет. Нека веднага ви обясня: дойдох в столицата на обединена Германия, за да взема свързани с него документи. Трябваше да ви осведомя от самото начало, ала заради спускането над летище „Тегел“ в това снежно време, проточилото се пътуване, опасението да не закъснея за срещата и вълнението (откровено казано, примесено с тъга), че отново съм в Берлин, просто забравих да го направя.

Сервитьорката отново дойде и попита какво ще желая. За малко да ѝ отговоря: „Документите, и ако може веднага!“. За съжаление, те не бяха у нея, а у човека, който закъсняваше и чието име дори не знаех. Поръчах кафе и шнапс. Други клиенти нямаше. След известно време заведението започна да се пълни. Онзи, когото очаквах обаче, все не идваше.

Два дни преди това дрезгав глас ми се обади по телефона и без да се представи, ми съобщи, че разполагал с документи, свързани с Назъм Хикмет и с Турската комунистическа партия, но не желаел да ги предава на някоя институция, а предпочитал да ги повери на писател, известен с безупречната си почтеност. Гласът, заглушаван от напиращи в гърлото секрети, пресипнал от алкохола и тютюна, явно принадлежеше на старец. Турските думи излизаха от устата му една по една, все едно отронени от капкомер, сякаш той бе започнал да забравя родния си език. Мъжът говореше бавно, без паузи. Не желаел да влиза в подробности по телефона, затова ми предложи да се видим в Берлин в удобно за мен време. Уговорихме си среща след два дни в кафене „Вейерс“.

Започвах да съжалявам, че побързах да тръгна и да се озова тук, без да го запитам каквото и да било. Защо се бях оставил до ме убеди толкова лесно? Без съмнение, защото ставаше въпрос за виден поет, на когото бях посветил няколко години от живота си: надявах се да науча нещо повече за него. Що се отнася до ТКП, тя изобщо не ме интересуваше. В крайна сметка бях биограф и не се занимавах с политическа история.

Помислих си, че човекът изобщо няма да дойде на срещата. Вероятно е искал да ме изпита, ако не и да се погаври с мен. Може би някой приятел си бе направил шега. След завръщането ми в Истанбул ще се извини с думите: „Въобще не съм си представял, че ще отидеш чак в Берлин заради прекрасните очи на Назъм“. А аз ще му отвърна: „Прав си. Който тръгне на лов, сам става дивеч“.

Сетих се за прочутата картина на Брьогел „Ловци в снега“. Последвани от кучетата, ловците се връщат с празни ръце, а под оловносивото небе околността чезне в натрупалия сняг; те минават на върволица покрай ред букови дървета с накацали по тях гарвани. От цялата сцена лъха дълбока печал. Макар моят лов да нямаше нищо общо с представения от Брьогел, аз също имах усещането, че се завръщам с празни ръце. Бях ядосан, чувствах се излъган. Някой се бе подиграл с мен, напразно бях предприел това пътуване. Бяха ме примамили тук. Бог знае какво щеше да се случи понататък! Дано това да е просто лоша шега! Възможно бе да съм попаднал в клопка. Като нищо някой вече ме причакваше зад ъгъла, за да ме убие. Проснат в снега труп на убит в Берлин писател. Да умра в този изтерзан град, толкова пъти разрушаван и опожаряван, и всеки път възраждащ се от пепелта… Преследван като някаква яребица. Но защо? Защо някой би посегнал на живота ми? Не бях сторил зло никому и не дължах никому нищо. Не бях нито бивш шпионин, нито пък член на тайно общество. Единственият ми грях бе, че след няколко години прекъсване отново тръгвах по дирите на Назъм Хикмет и воден от отколешната си страст по великия поет, търсех в Берлин следи от неговото присъствие. Впрочем той бе оставил тук твърде малко спомени. Идвал бе няколко пъти в Източен Берлин по повод Младежкия фестивал, но много по-често бе пребивавал в Лайпциг, за да работи над програмите на „Наше радио“, орган на ТКП. Тъй силно страдаше от носталгия, че охотно би се обърнал към доктор Фауст, за да сключи сделка с дявола. Би поискал от него не вечна младост или богатство, а само да прекара един час в Истанбул. С разбито от мъка по родината сърце бе готов да подпише договора със собствената си кръв. Все пак домът на Фауст не бе там, а в Прага. Назъм така и не посети Западен Берлин и умря в Москва през 1963 година, много преди да падне Стената. Всъщност толкова по-добре. Инак би видял как рухва каузата, на която бе посветил живота си и в името на която бе осъден на затвор. Вероятно би умрял от мъка. Та нали докато бе в затвора в Бурса, където остана от 1938 до 1950 година, той каза, че човешкият живот е прекалено дълъг, но все пак не толкова, колкото на гарвана? През младостта си не успя да се срещне с Ленин, но затова пък застана в почетен караул пред ковчега му. Така поне не бе смазан под тежестта на срутените си кумири. Затова с гордост писа: „Искаха да ме прогонят от моята партия, / но не успяха“.

За автора

Недим Гюрсел е знаково име в турската литература, от години живее в Париж, преподава в Сорбоната, носител е на многобройни европейски литературни отличия, кавалер е на френския Орден на изкуствата и литературата, на наградата на френския ПЕН-клуб, на Международната литературна награда за балкански писатели „Балканика“, а една от последните му книги – „Рисуван свят“ – е обявена за най-добър чуждестранен роман във Франция.

Гюрсел лично представи у нас романа си „Мехмед Завоевателя“, който се радва на десетки преиздания от 1995 г. до днес, а настоящата творба, „Червеният ангел“, се спряга от критиката като върхово постижение на един безспорен талант.

Откъс от “Мехмед Завоевателя” на Недим Гюрсел