В „Аса в небето“ (Изд. „Сиела“) – ще се озовете в един алтернативен XX век, съчетаващ идеите на  майсторите на научната фантастика – Роджър Зелазни, Уолтър Джон Уилямс, Уолтън Симънс и други.

---

Книгите на Дж. Р. Р. Мартин може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Трийсет години след разпространението на безмилостния вирус сагата продължава. Жокерите и асата са извоювали своето място в обществото, а новите герои се множат. Хората мързеливо чакат новата 1980-а. Битката с гигантската маймуна, която периодично бяга от зоопарка, за да отвлече момиче и да се покатери по „Емпайър Стейт Билдинг“, дори не заслужава първа страница във вестника, който човекът морж от Жокерския квартал продава.

Междувременно, някъде там в Космоса Майката на Рояка изгражда своите нови рожби. Хиляди цивилизации вече са били унищожени от чудовищните ѝ орди, а следващата ѝ цел е Земята. Защото близостта до Слънцето ще отприщи ужаса. Роякът ще се пробуди. И само от съвместните усилия на злодеи и герои зависи оцеляването на планетата.

В тази епична космическа сага Дж. Р. Р. Мартин полага основите на този нов, паралелен свят, без да поставя правила и граници, но следвайки духа на добрите комиксови традиции.

Напрегната, мащабна и надхвърляща и най-смелите очаквания, книгата „Аса в небето“ е продължението, което всяка поредица заслужава.

Всичко започва, когато Дж. Р. Р. Мартин получава за подарък настолната игра Superworld. Започва да я играе със свои приятели, които са също писатели, а от техните приключения се ражда света на „Жокери”. Концепцията се разраства и Мартин решава да създаде мозаечен роман, в който една обща история се представя от гледната точка на различни персонажи.

До момента са издадени около 28 книги, в които всяка глава е създадена от водещи имена на съвременната фантастика, а самият създател на „Песен за огън и лед” влиза не само в ролята на автор, но и на съставител и редактор.

Аса в небето

съставител и редактор Дж. Р. Р. Мартин

МОНЕТИ ОТ АДА

Люис Шайнър

Бяха общо около една дузина. Фортунато не беше сигурен за точния им брой, защото не спираха да се движат, като се опитваха да го обградят в кръг. Двама или трима държаха ножове, а останалите – отрязани билярдни щеки, автомобилни антени и други импровизирани оръжия, способни да причинят болка. Беше му трудно да ги различи един от друг. Всички бяха с джинси, черни кожени якета и дълги, зализани коси. Поне трима от тях отговаряха на мъглявото описание, което му беше дала Какавидата.

– Търся този, когото наричат Жичката – каза Фортунато.

Намерението им беше да го накарат да отстъпи от моста, но все още не бяха готови на физически сблъсък. Застланата с тухли алея от лявата му страна водеше нагоре по склона на хълма, към „Колонадите“. В музейния парк нямаше посетители – както беше от две седмици насам, откакто го бяха превзели уличните банди.

– Ей, Жичка – рече единият от тях. – Какво имаш да му кажеш на този?

Значи беше това момче, с тънките устни и кървясалите очи. Фортунато срещна погледа на младежа, който стоеше най-близо до него.

– Бягай – каза му Фортунато.

Младежът несигурно отстъпи. Фортунато премести поглед към следващия.

– Ти също. Изчезвай оттук.

Този се оказа по-слаб; веднага се обърна и побягна.

Не му остана време за нищо повече. Към главата му полетя една размахана билярдна щека. Фортунато забави хода на времето, взе щеката и я използва, за да отбие острието на най-близкия нож. После си пое въздух и всичко около него отново се ускори.

Вече всичките изглеждаха притеснени.

– Хайде – каза им той.

Побягнаха трима, включително и онзи, когото наричаха Жичката. Момчето се втурна надолу по склона, към входа на парка откъм Сто деветдесет и трета улица. Фортунато запрати билярдната щека по друг автоматичен нож и се затича след него.

Тичаха надолу. Фортунато усети как започва да се изморява и освободи нов прилив на енергия, който го издигна над алеята, така че полетя във въздуха. Момчето падна под тежестта му и се претърколи на земята, с главата напред. Нещо в гръбнака му изхрущя и двата крака на момчето потръпнаха веднъж, едновременно. А след това вече беше мъртво.

– Господи – въздъхна Фортунато, като изтупваше есенните листа от дрехите си.

Ченгетата бяха удвоили патрулите около парка, въпреки че ги беше страх да влязат вътре. Бяха се опитали да го направят веднъж и това им беше струвало две жертви само за да прогонят хлапетата от уличните банди. А на следващия ден хлапетата се бяха върнали. Но ченгетата все пак наблюдаваха парка и щяха да се престрашат да влязат на бегом, ако трябва да приберат труп отвътре.

Той изсипа съдържанието на джобовете на момчето на земята и намери това, което търсеше – медно пени с размерите на съвременна монета от петдесет цента, червено като засъхнала кръв. В продължение на десет години Какавидата и някои от останалите си бяха отваряли очите за такива монети, след като ги беше помолил за това – и снощи тя беше видяла това хлапе да изпуска една такава монета в „Кристал Палас“.

Момчето нямаше нито портфейл, нито нещо друго, което да има значение за него. Фортунато прибра монетата и се втурна към входа на метрото.

– Да, спомням си – каза Хайръм.

Той протегна ръка, в която държеше салфетката си, и вдигна монетата с едното ъгълче на плата.

– Но беше отдавна – добави той.

– Беше през 1969 година – отговори Фортунато. – Преди десет години.

Хайръм кимна и се прокашля. Фортунато нямаше нужда от магия, за да разбере, че дебелакът изпитваше неудобство. Коженото яке и разкопчаната черна риза на Фортунато определено не отговаряха на изискванията за облеклото на това място. Ресторантът „Аса в небето“ гледаше към целия град от панорамната площадка на последния етаж на небостъргача „Емпайър Стейт Билдинг“, а цените бяха високи като самата сграда.

А освен това Фортунато беше довел и последната си придобивка – една тъмноруса блондинка на име Керълайн, която вървеше по петстотин долара на нощ. Беше дребна, не съвсем деликатна, с лице на малко момиченце и тяло, което предизвикваше размисли. Беше облечена с тесни джинси и розова копринена блуза с разкопчано деколте. Всеки път, когато се размърдаше, след нея се размърдваше и Хайръм. Очевидно ѝ доставяше удоволствие да го измъчва по този начин.

– Работата е там, че това не е същата монета, която ти показах предишния път. Тази е друга.

– Забележително. Невероятно как си попаднал на две такива монети в толкова добро състояние.

– Според мен това не е просто съвпадение. Тази монета беше на едно хлапе от онези улични банди, които са превзели „Колонадите“. Носеше я просто така, в джоба си. А първата беше на друго хлапе, което се занимаваше с окултизъм.

Това продължаваше да е трудна тема за него. Въпросното хлапе беше убило три от гейшите на Фортунато, като ги беше нарязало на парчета в пентаграмата си по някаква извратена причина, която все още не си беше обяснил както трябва. Фортунато беше продължил по своя път, като обучаваше своите жени и опознаваше тантрическата сила, с която се беше сдобил от жокерния вирус, но като цяло си гледаше работата и не се занимаваше с околните.

Но от време на време, когато въпросите без отговори не му даваха мира, той посвещаваше по един ден или по една седмица на опити да стигне до края на някоя от следите, оставени от онзи убиец. Монетата. Последната дума, която беше произнесъл: „ТИАМАТ“. Енергийните отпечатъци от нещо друго, което беше идвало в жилището на онова мъртво момче – присъствие, което Фортунато така и не беше успял да проследи до първоизточника.

– Искаш да кажеш, че в тях има нещо свръхестествено? – попита Хайръм.

Очите му подскочиха към Керълайн, когато тя лениво се протегна на мястото си.

– Просто искам да я погледнеш още веднъж.

– Е, добре – каза Хайръм.

Около тях се носеха приглушените шумове от посетителите за обяд – потракване на вилици, звън на чаши и толкова дискретни разговори, че звучаха като ромолене на далечен поток.

– Както несъмнено съм казвал и преди, това явно е американска монета от един цент, емисия 1794 година, изсечена от ръчно изработен калъп. Може би са откраднати от някой музей или нумизматичен магазин, или частна…

Гласът му заглъхна за момент.

– Хмммм – каза после Хайръм. – Погледни това.

Той протегна монетата към него и посочи с месестото си кутре, без да я докосва.

– Виждаш ли какво има под този венец? Би трябвало да е панделка. Но вместо това е някакъв безформен, ужасен силует.

Фортунато се втренчи в монетата и за половин секунда изпита усещането, че пропада. Листата на венеца се превръщаха в пипала, краищата на панделката се разтваряха като клюн, извивките бяха безформена плът, нашарена с прекалено много очи. Фортунато вече беше виждал това създание в една книга за митологията на шумерите. Надписът под онази илюстрация гласеше: „ТИАМАТ“.

– Добре ли си? – попита го Керълайн.

– Ще се оправя – отвърна той и се обърна към Хайръм. – Продължавай.

– Ако се вслушам в инстинктите си, това би трябвало да са фалшификати. Но какъв смисъл има да се фалшифицират монети от един цент? И защо не са си направили труда да ги състарят поне малко? Изглеждат така, все едно са изсечени вчера.

– Не са, ако това има някакво значение. Аурата им, и на двете монети, показва продължителна употреба. Според мен са поне на сто години, а най-вероятно по-скоро към двеста.

Хайръм докосна върховете на пръстите си един в друг.

– Всичко, което мога да направя, е да ти препоръчам друг човек, който може да ти бъде по-полезен. Казва се Айлин Картър. Уредничка на един малък музей в Лонг Айлънд. Преди известно време двамата с нея поддържахме… хм, кореспонденция. По нумизматични въпроси, нали разбираш. Тя е автор на няколко книги за окултна история на местна тематика.

Той му написа адреса в един малък бележник и откъсна страницата.

Фортунато взе листчето и се изправи.

– Оценявам го.

– Слушай, мислиш ли…

Хайръм облиза устни, преди да продължи:

– Мислиш ли, че е безопасно някой обикновен човек да притежава такава монета?

– Някой колекционер например? – попита Керълайн.

Хайръм сведе поглед.

– След като приключите с тях – каза той. – Готов съм да си платя.

– Когато приключим с тях – отговори му Фортунато, – ако все още сме живи, можеш да ги вземеш безплатно.