Така наречените Songlines (англ. букв. песенни линии) представляват мистично песенно картографиране на „ръждиво-червения“ континент, както нарича Австралия в едно друго нейно стихотворение поетесата Гейл Холст-Уорхафт.

Родена и израснала там, тя напуска родното си място 17-годишна и пътува по света, след това се установява в Англия, а вече почти 40 години живее и преподава в университета в Итака, щата Ню Йорк.

Познавач на Гърция и гръцкия език, превела стихове на Никос Кавадиас, Микис Теодоракис, автор на музикално-антропологическото изследване „Път към ребетика“,  в последната си книга със заглавие „Честита страна“  (Lucky Country, 2018), тя измества фокуса си от Гърция, където са ситуирани много от нейните стихотворения и авторски текстове, към Австралия и семейството си.

Според традиционните вярвания на австралийското коренно население – аборигените, песенните линии представляват невидим трасиран през пейзажа на континента път, за който се вярва, че е бил пропътуван по времето на Епохата на съновиденията (Alcheringa или Dreamtime) и по който като „километрични камъни“ се срещат редица белези, които се смята, че разказват за събития случили се в онези далечни времена.

От всички тези видяни сякаш насън истории, песенните линия образуват плетеница от своеобразни пътепоказателни

„паралели и меридиани“ на една карта, в която са вплетени истории на растения, животни, на всички живи същества, сътворението на битието“.   

ГЛЕДАЙКИ НАДОЛУ КЪМ ЧЕСТИТАТА СТРАНА

Цял ден летим над пустинята – нищо чудно
че вторите заселници опитали се да я прекосят
са измрели. Цветовете са избеляла боя,
реки се вият като гърмящи змии

после спират. Страната се отдала
неохотно на онези дошли
и останали през Каменната епоха. Те знаели
че само една тайна била от значение: вода

и къде да я намерят, така те пътя си изпявали
прекосявайки земята и запаметявайки всеки извор
завещавайки – всяко поколение на следващото –
карта за оцеляване, спирайки да поздравят

преминаващи членове на техния тотем.
Около крайбрежието кафявото се превръща в зелено
метални покриви смигат на слънцето,
магистрали водят към жужащи градове.

Ако морето се надигне и отхапе
този бряг, всичко ще изчезне,
тази черупка на заселване където сме израснали,
несведущи за цялото, мислейки че сме го познавли.

Въвеждащ текст и превод на стихотворението: Здравка Михайлова

Looking Down on the Lucky Country

We fly all day over desert – no wonder
the second-comers who tried to cross it
died. The colors are faded paint,
rivers snake like side-winders

then stop. The country gave itself
grudgingly to the ones who came
and stayed in the Stone Age. They knew
only one secret mattered: water

and where to find it, so they sang their way
across the land, memorizing each source,
bequeathing a map for survival from one
generation to the next, stopping to greet

members of their totem, passing on.
Near the coast browns turn green,
iron roofs wink in the sun,
highways lead to a busy city.

If the sea should rise and take a bite
out of this coast, it would all be gone,
this crust of settlement where we grew up
ignorant of the whole, thinking we knew it.