Духовният лабиринт на Карол е сложен и тъкмо в тази сложност е чарът на лъкатушното пътешествие

, каквото са „Алиса в Страната на чудесата“, чието първоначално заглавие е „Приключенията на Алиса под земята“, и още по-смайващото му продължение „Алиса в огледалния свят“.

Затова можем да кажем, че „Алиса” е единствената книга от жанра нонсенс, в която, макар и написана за едно дете, няма нищо детско „Алиса” е

пътят на една душа, полетяла на крилете на въображението към своето непостигнато щастие.

Думите, вдъхновено написани за Луис Карол прилягат изненадващо добре и на автора на предговора към юбилейното издание на „Алиса в Страната на чудесата“, както и на главозамайващо чудните илюстрации в него – Бенжамен Лакомб (Benjamin Lacombe).

Преди да разберем повече за него, скачаме в Заешката дупка на изкуството му…

… И така

Кой е БЕНЖАМЕН ЛАКОМБ

Имало едно време (от Бенжамен Лакомб)

Бенжамен Лакомб е френски писател и илюстратор, роден в Париж на 12 юли 1982 г. Днес той е водеща фигура във френското изкуство на илюстрацията.

През 2001 г. постъпва във Висшето национално училище по декоративни изкуства в Париж, като успоредно със следването работи в рекламата и анимацията. На 19 години създава първия си комикс и илюстрира няколко книги…

Дипломната му работа, „Обикновена вишна“, изцяло написана и илюстрирана от него, е първата му детска книга, издадена от „Сьой“ през март 2006 г. През следващата година е издадена в САЩ от „Уолкър Букс“ и е включена от престижния седмичник „Тайм Магазин“ в списъка на десетте най-добри детски книги за 2007 г.

Оттогава Бенжамен Лакомб е написал и илюстрирал трийсетина книги, някои от които преведени на десетина езици: „Влюбените пеперуди“, „Родословието на една вещица“, „Песента на тръбите“, „Имало едно време…“, „Зловещи приказки“, „Хербарият на феите“…

Лакомб редовно излага творбите си в галериите, като работи главно с „Ад хок арт“ (Ню Йорк), „Дороти Сиркус“ (Рим), „Марузен“ (Токио), „Нюклеъс“ (Лос Анжелес) и „Даниел Маген“ (Париж).

Първата арт книга на Бенжамен Лакомб можем да „разгърнем“ и тук:

На българските читатели обаче предстои да опознаят Бенжамен Лакомб през предговора и чудните илюстрации, създадени за любимата Алиса.

ПРЕДГОВОР
към юбилейното издание на „Алиса в Страната на чудесата“

С течение на времето Алиса, момиченцето, надарено с вечна младост, става по-известно от баща си, високоуважаемия Чарлс Латуидж Доджсън или Каролус Лудовикус, или Карол Луис. „Алиса в Страната на чудесата“, шедьовър, от който са продадени милиони екземпляри, най-четената в Англия книга след Библията, заема почетно и много особено място в англосаксонската литература. Но както несъмнено се случва с гениалните произведения, и това смущава и предизвиква противоречиви реакции чрез своята двусмисленост и многозначност. „Алиса” е била и остава предмет на различни и разнопосочни тълкувания.

Най-напред романтичното викторианско общество вижда в творбата култ към детството; по-късно сюрреалистите и Андре Бретон си я присвояват, обявявайки се за нейни наследници; накрая психоаналитиците предлагат нов прочит, като се опитват да обяснят зараждането на романа, спирайки се на според тях доловимите у автора симптоми на невроза. Американският психоаналитик Джон Скинър смята, че заекването на Луис Карол и главно обстоятелството, че е бил левичар и това е влияело на самочувствието му, са в основата на обсесивната му идея за преобръщането – една от големите теми на писателя.

Логик, математик, фотограф и, разбира се, поет, Луис Карол остава за нас личност колкото обаятелна, толкова и смущаваща. Подобно на покрита със сняг градина, характерът му и природата на отношенията му с младата Алиса Лидъл и до днес са заровени под дебел пласт мълчание.

Днес виждаме в Луис Карол типична фигура на мъж-дете. Най-голям син в семейство с единайсет деца, повечето от които момичета, той отрано забавлява своята детска аудитория, проявявайки талант на разказвач и богато въображение.

До самата му смърт детството ще бъде смисълът на живота му, единственото му щастие – и най-вече детството, представено от малките момиченца.

На дванайсет години го откъсват от сестрите му, за да го изпратят в пансион за момчета. От Ричмънд го прехвърлят в прогимназията в Ръгби. Много по-късно той пише по повод на първите си години в училището: „За нищо на света не бих искал да преживея това отново“. По това време започва да изпитва истинско отвращение от момчетата: „Обожавам децата… с изключение на малките момчета“, казва той – и истинско обожание към малките момичета: „Те представляват три четвърти от живота ми“. Носталгията по това детство ще прозира в цялото му творчество.

Животът на Луис Карол е истинска амалгама от антагонизми. Макар да е левичар и да заеква, той упорства да пише с дясната ръка и по-късно, като преподавател, прави неотслабващи усилия да говори отчетливо. Охотно преобръща пространството и времето. Ще ви е нужно огледало, за да прочетете неговото „Джаберуоки“. Често започва писмо с подписа си, също преобърнат: „Д.Л.Ч. Чичо любящ ваш“. За „На лов за Снарк“¹ написва първо последния ред: „Просто Снаркът бе Буджъм, уви…“

Духовният лабиринт на Карол е сложен и тъкмо в тази сложност е чарът на лъкатушното пътешествие, каквото са „Алиса в Страната на чудесата“, чието първоначално заглавие е „Приключенията на Алиса под земята“, и още по-смайващото му продължение „Алиса в огледалния свят“. Затова можем да кажем, че „Алиса” е единствената книга от жанра нонсенс, в която, макар и написана за едно дете, няма нищо детско „Алиса” е пътят на една душа, полетяла на крилете на въображението към своето непостигнато щастие.

Четвърти юли 1862 година е голяма дата в историята на английската литература. Луис Карол пише „Алиса в страната на чудесата“, вдъхновен от случилото се на тази паметна дата. По това време той е преподавател в Оксфордския колеж „Крайст Чърч“. Деканът на колежа, г-н Лидъл, има три дъщери: Лорина, Алиса и Едит, и трите очарователни. Луис Карол не пропуска случай да се разходи или да поговори с тях. Алиса е любимката му. Той, който заеква, когато разговаря с възрастни хора, учудващо няма речеви проблеми с децата.

Ето свидетелството на Алиса Лидъл за тези разговори, публикувано в „Корнхил Магазин“ през юли 1932 г. и включено в послеслова на издание на „Алиса в Страната на чудесата“ от 1955 г.: „Ходехме в дома му, придружавани от гувернантката ни. Настанявахме се на един голям диван. Той сядаше между нас и докато ни разказваше истории, рисуваше с молив или перо. След като добре ни беше позабавлявал, той ни караше да позираме и ни снимаше още преди лицата ни да изгубят очарованите си изражения. Разполагаше с неизчерпаем запас от фантастични истории, които измисляше в момента, като не спираше да ни рисува на лист хартия. Историите му невинаги ни бяха съвсем неизвестни. Понякога ни разказваше вариант на вече разказвана приказка, друг път започваше с нещо познато, което постепенно в хода на разказа, често прекъсван, се променяше из основи най-неочаквано. Когато ходехме на излет по реката с г-н Доджсън, което правехме четири или пет пъти през лятото, той винаги носеше кошница, пълна със сладкиши, и чайник, който топлеше на огън от съчки. По-рядко излизахме за цял ден и тогава той носеше какви ли не провизии: студено пиле, салата и всякакви вкусни неща. Най-много обичахме да се изкачим с лодката до Нунам и да хапнем в някоя от хижите, построени за тази цел от г-н Харкорт². В Оксфорд г-н Доджсън беше винаги облечен в черно, като пастор, но когато излизахме по реката, носеше бели фланелени панталони. Заместваше черната си шапка със сламена, но, естествено, запазваше черните си обувки, защото по онова време белите гуменки още не бяха измислени. Стоеше винаги много изправен, дори повече от много изправен, все едно бе глътнал бастун…“

И така, на 4 юли Луис Карол тръгва по Темза с гребна лодка заедно с малките Лидъл. Следобедът е слънчев, четиримата пият чай на брега на реката и обзет от вдъхновение, Луис Карол разказва историята, от която по-късно ще се роди „Алиса в Страната на чудесата“. След този излет малката Алиса го кара да обещае, че ще запише тази история. „О, господин Доджсън (защото това е истинското му име), толкова бих искала да опишете за мен приключенията на Алиса.“

Да дадем сега думата на самия Луис Карол. На 17 юни 1862 г. той пише в дневника си: „Експедиция в Нунам, в 2 часа обяд, после разходка в парка, тръгнахме си към 4,30. На около километър от Нунам ни изненада проливен дъжд, търпяхме го известно време, после си помислих, че е по-добре да слезем от лодката и да вървим пеш. Изминахме четири километра, бяхме мокри до кости. Аз вървях отпред с децата, защото те се движеха по-бързо от Елизабет, и ги заведох в единствената къща, която знаех в Сандфорд, у г-жа Бротън. Оставих ги там да изсушат дрехите си и тръгнах да търся кола, но не намерих, и когато пристигна Дъкуърт³ заедно с останалите, отидох до Ифли, откъдето можахме да им изпратим кола. След това всички отидохме у нас на чай, към 8,30, след което заведох децата у тях.“

Така както е предаден в дневника, този друг излет, предприет няколко седмици преди прословутия 4 юли, хвърля малко повече светлина върху съдържанието на бъдещата книга. И наистина, според Грийн⁴ епизодите с вадата на сълзите и свободното надбягване са вдъхновени от изживяното тогава. Алиса не спира да плаче и по този начин предизвиква дъжда. Патицата е Дъкуърт (duck), Папагалът, папагалът лори, е Лорина (малката Ина), Додо е самият Луис Карол (Доджсън, До-до-доджсън, когато заеква) и т.н.

Точно три години след този 4 юли Луис Карол подарява на Алиса първия екземпляр на „Алиса в Страната на чудесата“.

Много страници са изписани за тази книга. Успехът на едно литературно произведение е винаги загадка, за каквато е жаден всеки критичен дух, още повече, че в тази творба действителността присъства съвсем осезаемо.  Например Шапкаря е вдъхновен от едно лице, познато в колежа „Крайст Чърч“ – търговецът на мебели Теофилъс Картър, на когото Джон Тениел, първият илюстратор, нарисувал, казват, твърде точен портрет. Картър изобретил будилник, за който твърдял, че е изложен в „Кристал Палас“ през 1851 г., но името му не фигурирало в каталозите на изложението – часовникът на Шапкаря, който имал затруднения с времето, показвал деня и месеца, но не и часа. Царицата може да е проекция на гувернантката на малките Лидъл или да напомня за британската кралица Елизабет I, чиято властност се равнявала само на лудостта ѝ и на бързината, с която се отървавала от осмелилите се да ѝ противоречат глави. Котката Дайна е котката на семейство Лидъл и любимка на Алиса. Други подробности и в двете книги препращат към всекидневието в колежа „Крайст Чърч“.

Колкото до образа на Алиса, мнозина си представят, естествено, че той е вдъхновен от Алиса Лидъл, но истината е, както може да се предположи, по-сложна. В действителност, ако личността на момиченцето несъмнено е в основата на идеята му за идеалното дете, то визуално Карол си е представял една Алиса много различна от девойчето с кестенявите коси; собствените му рисунки и наставленията, дадени на Тениел, показват съвсем ясно, че неговото dreamchild⁵ дължи външния си вид на две други момиченца, които е снимал: Мери Хилтън Бадкок и Биатрис Хенли, коя от коя по-руса.

Освен това Луис Карол многократно уточнява, че Алиса Лидъл и Алиса от книгата са много различни. Отношенията между девойчето и писателя се влошават след като на 27 юни 1963 г. родителите Лидъл и Луис Карол се скарват и прекратяват приятелските си връзки. Причината за разрива и до днес е загадка. Някои, като племенника на писателя, твърдят, че след предложението за женитба, което Карол направил на твърде младата Алиса, по това време единайсетгодишна, г-жа Лидъл решава да държи дъщерите си по-далече от преподавателя по математика. Според други обект на въжделенията на Карол била по-голямата сестра на Алиса. А според една по-скорошна теория, развита от Каролин Лийч в книгата ѝ „Луис Карол, преоткритата реалност“, Карол имал връзка с прислужницата и разходките му с децата били само начин да я скрие от очите на благонравното викторианско общество.

Ако тайната и до днес остава неразгадана и дава повод за всякакви предположения, то е и защото поне пет от дневниците на Луис Карол, отнасящи се точно до годините след скарването, са били унищожени, а голяма част от кореспонденцията между писателя и Алиса Лидъл е била изгорена от г-жа Лидъл.

Минават години след това болезнено скъсване, преди Чарлс Доджсън да се види отново с Алиса Лидъл. Двамата се срещат за последен път на 1 ноември 1888 г. Доджсън се запознава и със съпруга на Алиса, след което пише с носталгична горчивина: „Не ми е лесно да свържа това ново лице с някогашния спомен, този чужд човек с познатата ми близка и толкова обичана Алиса, за която винаги ще си спомням по-скоро като за седемгодишно прелестно момиченце“.

Книгата има незабавен успех. Въпреки трудния текст, изобилстващ от непреводими игри на думи и препратки към английския език, „Алиса в Страната на чудесата“ е преведена и издадена на няколко езика още приживе на Луис Карол. Оттогава насетне популярността на книгата не спира да расте.

В Англия Карол е цитиран толкова често, колкото Шекспир или Библията. Поетът Уолтър де ла Мар пише: „Алиса в Страната на чудесата“ е една от твърде редките книги, които могат да бъдат четени с еднакво удоволствие и от възрастните, и от децата… Нещо повече, тя ни въвежда в неизследвана дотогава област на духа… и събира в един и същи момент времето, мястото и обичта“.

1. ИК „Колибри“, 2013. Превод Кристин Димитрова. – Б. пр.
2. 1 Граф Саймън Харкорт, който построява през 1765 г. известната Вила Нунам. – Б. пр.
3. Робинсън Дъкуърт (1834-1911) – английски свещеник, участвал във въпросната експедиция. – Б. пр.
4. Роджър Ланселин Грийн (1918-1987) – английски писател, автор на книги за деца и на биографии, сред които и на Луис Карол. – Б. пр.
5. Несъществуващ идеал за дете (англ.) – Б. пр.

Бенжамен Лакомб и изкуството му може да следите в неговите Website | Instagram | Facebook | YouTube