Последните няколко десетилетия вкараха скорострелно света в една нова епоха – тази на дигиталното ежедневие. Неминуемо това преобърна възприятията на всички ни, а младите поколения дори не могат да си представят свят без виртулани и физически пътешествия, в който граници не съществуват.

Вратата към емоционалния живот на милениълите ни отваря “Нормални хора“ на Сали Руни (Изд. “Еднорог“). Родената през 1991 г. ирландка разказва за душевния свят на своето поколение, като по един много дълбок и чувствен начин ни води бавно по стъпките на узряването на любовта, разкрива ни крехките граници на приятелството и предизвикателствата пред психическото и физическо оцеляване на индивида в този егоцентричен свят.

Книгата може да поръчате с промокод за читателите ни и 5% отстъпка от Ozone.bg тук.*

Сюжетът

Историята на “Нормални хора” се върти около живота и отношенията на двама млади, които не се вписват в традиционното понятие за нормалност. Читателят има привилегията да се потопи в мислите и преживяванията им в няколко години от живота им – от края на гимназията до университетския живот. Това именно е и времето, в което хората са най-объркани, уязвими и емоционални, но и най-безстрашни, мечтаещи и любопитни. В училище Конъл е търсен, популярен и обичан. Мариан е самотница, едновременно отхвърлена и недопускаща достъп до вътрешния си живот. Майката на Конъл е чистачка. Мариан живее в богат дом, където привидно всичко е “както трябва”.

Скритата им абитуриентска връзка прераства в една дълга и болезнена любовна история – разказ за опитите на младите хора да намерят своето място в обществото, без да предават идеалите си, за да извоюват социална приемливост. Конъл и Мариан се намират и разделят, повлечени от течението на налаганата отвън “нормалност”, от скрити болки и стремеж към признание – емоционално и професионално.

Под жизнерадостта и уюта на студентския живот в елитните колежи на Дъблин отчаяно напират въпрос след въпрос – за съзряването, за нормалността и измислените стандарти, за истинските ценности и истинската любов.

Впечатленията

Структурата на “Нормални хора” прави книгата много лична.

Мариан и Конъл разказват живота си от първо лице, а историите са прилежно представени в редуващи се глави. Така паралелно се следят гледните точки и на двамата, като във всеки разказ има и по един момент на ретроспекция, който ни разкрива повече детайли около случка от миналото на двамата главни герои.

На пръв поглед техният живот е напълно различен – той е от бедно семейство, без възможности, тя – част от богата фамилия. Той живее сам с майка си, която го е отгледала сама, без баща, но с много любов, ведрост и подкрепа. Тя е израснала в традиционно семейство, в което обаче не просто липсва истинска обич, а съществува и насилие. Сами по себе си тези различия обаче ги обединяват в самотата и в опитите им да намерят себе си в свят, в който и двамата не се чувстват съвсем на място.

В продължение на тези няколко години Мариан и Конъл минават през различни фази на отношения помежду си – любов, приятелство, отчуждаване, разочарование, дори омраза. Тяхната история показва, че любовта, поне истинската такава, се гради бавно, с търпение, постоянство и мъдрост. За да обичаш, трябва да можеш да прощаваш, да бъдеш до другия и в най-трудните му моменти, да го подкрепяш безусловно, дори и това да означава ти да бъдеш нещастен. За да обичаш, е необходимо да можеш да разбираш другия, да опознаеш неговия свят, без значение дали го споделяш напълно, да го подкрепяш в начинанията. А всяко едно от тези умения се усвоява трудно.

Не по-малко влияние върху отношенията между двамата оказват и другите, които, водени от своите егоистични желания, ги манипулират така, че да ги разделят, скарат, контролират. Това поставя Мариан и Конъл пред дилема, защото освен лично щастие, те търсят (макар и в различна степен) своето място в социалния живот на връстниците си, обществено одобрение и валидиране. И в този контекст, пътят на осъзнаването, че не всички “приятели” и връзки с хора са добри, е също труден и емоционален. Защото винаги се стига до прага на нуждата от кураж и решимост за скъсване на всички ненужни отношения в името на оцеляването на истинските.

Не на последно място, много ми допадна това, че образите на Мариан и Конъл са изключително земни. Те не са в никакъв случай перфектни. Както трогват със своята чувственост, така и разочароват със своите грешки. Учат се в движение и оцеляват, като всички нас. Защото постепенно намират ключа към умението да започват всеки следващ ден с доверие… и щипка нормалност.

В началото на 2020 г., по “Нормални хора” беше адаптиран и сериал в 12 епизода, копродукция на Hulu и BBC. В главните роли са Дейзи Едгар-Джоунс и Пол Мескал, а снимките са направени в Ирландия, Швеция и Италия.

Избрани цитати от Нормални хора

• Не за първи път Мариан си казва, че от жестокостта страда не само жертвата, но и този, който я проявява, може би дори по-дълбоко и продължително. Не научаваш нещо кой знае колко важно за себе си просто в резултат на това, че те тормозят; но ако ти тормозиш някого, научаваш нещо, което никога не можеш да забравиш.
• Мисълта, че хората са толкова предсказуеми, я потискаше. В крайна смeтка нямаше кой знае какво значение дали я уважават или презират. Дали всички етапи от живота й щяха да продължат да се разкриват като еднакви по същността си , отново и отново, все същият безогледен стремеж към надмощие.
• В поредица имейли на тема приятелството им, които размениха напоследък, Мариан представяше чувствата си към Конъл предимно като постоянен интерес към мненията и убежденията му, като любопитство, което животът му буди у нея, като инстинкт да се поинтересува от неговите мисли по въпроса, когато се чувства раздвоена в някакво отношение. Той говореше по-скоро за някакво отъждествяване с нея, за желанието си да я подкрепя, затова, че страда с нея, когато тя страда, за способността си да разбира мотивацията й и да й симпатизира. Мариан беше на мнение, че това има връзка със социалните полови роли. “Мисля, че просто те харесвам много като личност”, писа той, преминавайки в отбранителни позиции. “Това всъщност е много мило”, отвърна тя.
• Тя му заприлича на произведение на религиозното изкуство. Никой не го беше предупредил, че ще бъде толкова мъчително да я гледа и го обзе желанието да извърши нещо ужасно, например да се самозапали или да се блъсне с колата в някое дърво. Когато беше разстроен, винаги си представяше как си причинява страшни травми. Като че ли се успокояваше за кратко от самата представа за много по-тежка и всеобхватна болка от онази, която изпитваше в действителност, може би дори само заради когнитивното усилие, което полагаше за създаването на тази представа, заради краткото нарушаване на хода на мислите му – но всичко това само го караше да се чувства после още по-зле.
• Оказваше се, че първоначалната оценка, която Конъл бе направил на четенето, не е вярна. Това беше култура като класова проява, фетишизиране на литературата заради способността й да повежда образованите хора на мълшиви емоционални пътувания, за да могат те после да чувстват превъзходството си пред необразованите хора, за чиито емоционални пътувания им е било приятно да четат.

Малко за авторката

Сали Руни е родена през 1991 г. в Ирландия. Завършва американска литература в колежа „Тринити“ в Дъблин. Нейни произведения са публикувани в „Ню Йоркър“, „Ню Йорк Таймс“, „Гранта“ и „Лъндън Ривю ъв Букс“.

През 2017 година печели наградата на „Сънди Таймс“ за млад писател на годината, а през 2018 г. с втория си роман, „Нормални хора“, става най-младата писателка, печелила престижната литературна награда „Коста“.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева.

Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции.

И от онези, които събират усмивки“, както казва тя. Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.