След няколко години мълчание писателят Любомир Николов се завръща на литературната сцена с „Фламинго за обяд”.

Новият сборник с къси разкази на Николов съдържа 50 кратки истории, които, в типичния за автора си стил, издават по елегантен начин високата ерудиция и финото чувство за хумор на Николов.

Оставайки верен на стила си, авторът на „Щастливите хора” ни запознава с истински пъстроцветна палитра от колоритни персонажи, които едновременно разсмиват, натъжават и провокират читателя да се замисли малко по-дълбоко над ежедневното и над света, който ни заобикаля.

Сред героите във „Фламинго за обяд” са човекът бонзай, 22-годишният философско-стоически изследовател Марко и хазайката му в околностите на Братислава г-жа Бехерова, равнодушният селски клисар, който разговаря с кон и с… Чингис хан, нестандартният диктатор, който обича графитите и мечтае от дете да боядиса целия свят, няколко колоритни крадци на фламинго и още куп непредвидими чудаци.

Фламинго за обяд
(откъс от едноименния разказ)

Любомир Николов

Както и други нелогични истории, и тази започнала с бутилка долнопробен алкохол.

Тримата приятели изпили бутилката, трите им разума се слели в един, който работел зле и произвеждал дребноху­лигански намерения. Тъй като били много гладни, единият предложил да отидат до зоопарка и да откраднат фламинго.

– Какво фламинго? – учудили се другите.

– Розово – казал им геният.

Общият разум приел идеята и те на смях и уж за забав­ление отишли в зоопарка, прескочили ниската ограда, при­тичали до езерото и сред птичи грак и бой с крила грабнали едно розово фламинго. Хванали го за изящния врат. Полу­задушеното пиле обърнало очи. Напъхали го в една коже­на чанта, съвсем непригодна за носене на фламинго. Тялото сложили в чантата, но дългият врат на фламингото не влизал и те го навили, все едно е маркуч. Непростимо. По едно вре­ме по пътя фламингото провряло глава, погледнало ги първо с едното, после с другото око и попитало: „Защо мен?!“. Не му обърнали внимание. Напъхали обратно главата му в чан­тата. Фламингото след малко пак изпружило телескопичната си шия и ги предупредило: „Скъпо ще платите за това!“.

Фламингото било право.

Тримата го сготвили набързо. Сварили го толкова, кол­кото да могат да го оскубят. Изяли го, напълно пияни, и на сутринта се събудили със страшни болки в корема. Виели като вълци. Извикали линейка и ги откарали в болницата. Там пред втренчения поглед на доктора и с режещи болки в стомаха си признали какво са яли.

Фламинго значи, повторил докторът невярващ и къде на смях, къде от страхопочитание към тоя рядък случай свикал консилиум. Колегите му и те вдигали рамене. Кой яде такива птици тук? Разбрало се от един пациент, който бил от Афри­ка, че фламинго не се готви така.

– Фламингото се готви с брадвичка – казал на смях па­циентът – и като омекне брадвичката, е готово за ядене.

– Я по-сериозно – срязал го консилиумът. – Трябват ни факти.

– Фламингото е донякъде отровно – отвърнал онзи. – Приготвя се в глинено гърне, което да попие отровите. Готви се бавно. Дори и така не става за ядене. Най-добре да не се прибягва до такава храна – казал африканският пациент.

Хранително отравяне, заключил консилиумът.

Този история обаче не е само медицинска – тя е житей­ска и не спряла дотук. Тя се разклонила. В болницата тръгна­ли следващи истории.

Съпругата на Теофил, единия от тримата, пристигнала първа. Докторът є разказал всичко и накрая кой знае защо, пуснал коментар:

– Мъжът ви можеше и да умре. Не съм си представял, че може да има подобна глупост.

– Моят е пълен идиот – казала жената убедено. – Ис­тински.

– А вие сте хубава жена – продължил лекуващият с не­уместните си коментари. Тези думи обаче са неуместни за нас, гледащите отстрани, а за жената били съвсем на място. Тя ги приела с възторг.

– Това е телефонният ми номер – отвърнала тя и му по­дала листче. – Обадете ми се – и тръгнала, плачейки. Навън веднага є пресъхнали сълзите – те не били истински. Жената търсела закрила.

Съпругата на втория от крадците или да кажем бохемите връхлетяла след час при същия лекуващ лекар и го запла­шила със съд, защото мъжът є бил алергичен към всякакво пилешко.

– Защо тогава яде фламинго? – попитал мрачно док­торът.

– За друго говоря – тропнала с крак съпругата. – Вие го лекувате, все едно е отровен, а той е алергичен.

– Я седнете малко и се успокойте – предложил докторът.

– Няма! – ревнала жената, взела слушалката на лекаря, вързала я на възел и я хвърлила зад паравана. – Няма! – по­вторила и на излизане треснала вратата.

След това в болницата се появил и следователят. И той влязъл в кабинета на лекаря, без да почука. Касаело се, ка­зал, за кражба на защитени видове. И убийство, подсказал докторът. Как убийство, подскочил следователят. Докторът разяснил, че убитият е едно фламинго.

– А, това е друго – успокоил се униформеният, – след като човек открадне нещо, то е ясно, че с откраднатото може да прави каквото си иска. Кражбата тук е важна – казал убе­дено.

– Нима е все едно дали ще намерите откраднатото живо, или мъртво? – вметнал докторът.

– Ти сега не ми обяснявай – скастрил го следователят, – ами дай да ги видим тия престъпници.

За автора

Любомир Николов е добре познат майстор в жанра (на късия) разказ. Автор е на сборниците „Въжеиграчът Карой” и „Очи на сляп, език на болен”, номинирани за наградата „Хеликон” съответно през 2010 и 2012 г. Следват други два успешни сборника – „Слънчев бряг – код жълто” (новели) и „Щастливите хора”, който излезе в края на 2016 г.