Писателката Али Смит, която е шотландският боец в днешната англоезична литература, има нова книга в българските книжарници.

Романът ѝ „Зима” излезе у нас две години след появата си във Великобритания в рамките на планираната тетралогия „Сезони”.

Поредицата нашумя след като първата ѝ част „Есен” беше сред финалистите за наградата „Ман Букър” през 2017 г.

Творбите стигат до българските читатели в превод на Паулина Мичева и с логото на издателство „Лист”.

Както в „Есен”, така и в „Зима” Али Смит създава реалистична картина на съвременния свят, в която по великолепен начин смесва глобалната политика, любовта и изкуството.

В епохата на пост-истината, вещите за еднократна употреба и токсичната политика блогърът Арт пише за Изкуството в природата. Личният му живот е близо до хаоса. За да скрие, че е зарязан от гаджето си, плаща на покритата с пиърсинги Лукс да прекара Коледа с него и майка му.

София Кливс – пенсионерка с успешен бизнес в миналото, сега разговаря с глава, която се носи из въздуха. Сестра ѝ Айрис е остаряла, но вечна бунтарка с кауза да спаси човешкото в човечеството.

Историите на този квартет от личности изплитат сюжетните нишки на „Зима”. Романът е като ребус, в който Али Смит е вложила биография, интереси и лични битки. През 60-те години е била яростен противник на американските военни бази по света, сега на прицела на перото ѝ са теми като Брекзит, отношението на британците към имигрантите, „скелетите”, които всяко семейство крие в гардероба си.

Тази рамка може да звучи смразяващо, но върху страниците на „Зима” лежи покривало от топлота и обещание за добри дни. И Али Смит отново „контрабандира” история за английска художничка. „Есен” ни въведе в изкуството на Полин Боти, „Зима” ни среща с Барбара Хепуърт.

Корицата на книгата е дело на Албена Лимони.

Зима

Али Смит

На Сара Дейниъл
в леговището на лъва
с любов
и на Сара Уд
muß i’ denn* с любов

„Няма вече зимен студ…”

Уилям Шекспир

„Пейзажът твори чрез свои собствени образи.”

Барбара Хепуърт

„Но ако вярвате, че сте граждани на света, то вие сте ничий гражданин.”

Тереза Мей, 5 октомври 2016 г.

„Навлязохме в царството на митологията.”

Мюриъл Спарк

„Мракът е евтин.”

Чарлз Дикенс

1

Бог беше мъртъв: да започнем с това.

И романтиката бе мъртва. Кавалерството бе мъртво. Поезията, романът, рисуването, всички те бяха мъртви и изкуството бе мъртво. Театърът и киното, и двете бяха мъртви. Литературата бе мъртва. Книгата бе мъртва. Модернизмът, постмодернизмът, реализмът и сюрреализмът, всички бяха мъртви. Джазът бе мъртъв, попмузиката, диското, рапът, класическата музика – мъртви. Културата бе мъртва. Благоприличието, обществото, семейните ценности бяха мъртви. Миналото бе мъртво. Историята бе мъртва. Социалната държава бе мъртва. Политиката бе мъртва. Демокрацията бе мъртва. Комунизмът, фашизмът, неолиберализмът, капитализмът, всичките бяха мъртви, и марксизмът – мъртъв, феминизмът – също мъртъв. Политическата коректност – мъртва. Расизмът бе мъртъв. Религията бе мъртва. Мисълта бе мъртва. Надеждата бе мъртва. Истината и измислицата – и двете бяха мъртви. Медиите бяха мъртви. Интернетът бе мъртъв. Туитър, Инстаграм, Фейсбук, Гугъл – мъртви.

Любовта бе мъртва.
Смъртта бе мъртва.

Много велики неща бяха мъртви. Някои обаче не бяха или все още не бяха мъртви. Животът още не бе мъртъв. Революцията не бе мъртва. Расовото равенство не бе мъртво. Омразата не бе мъртва.

Но компютърът? Мъртъв. Телевизията? Мъртва. Радиото? Мъртво. Мобилните телефони бяха мъртви. Батериите бяха мъртви. Бракът бе мъртъв, сексуалният живот бе мъртъв, разговорът бе мъртъв. Листата бяха мъртви. Цветята бяха мъртви, мъртви във водата.

Представете си да сте обсебени от призраците на всички тези мъртви неща. Представете си да сте обсебени от призрака на цвете. Обсебени (ако изобщо съществува подобно нещо като да си обсебен, а не е просто невроза или психоза) от призрака (ако изобщо съществува подобно нещо като призрак, а не е просто плод на въображението ви) на цвете. Самите призраци не са мъртви, не съвсем. И възникват следните въпроси:

мъртви ли са призраците
мъртви ли са призраците, или живи
смъртни ли са тези призраци

Но хайде да забравим призраците, да ги разкараме от съзнанието ви, защото това не е история за призраци, макар тя да се случва в сърцето на зимата, в ярка, слънчева постмилениална, глобално затоплена сутрин, в навечерието на Коледа (Коледа също е мъртва, между другото), а за реални неща, случили се наистина, в реалния свят, с участието на реални хора, в реално време, на реалната земя (а, да, хм, Земята… също е мъртва):

– Добро утро – каза София Кливс. – Да ни е честит денят преди Коледа.

Говореше на отделена от тялото глава.

Беше глава на дете, само глава, без тяло към нея, рееща се просто така във въздуха.

Упорита беше тази глава. Това бе четвъртият ѝ ден в къщата ѝ; когато София отвори очи тази сутрин, тя още бе тук, този път се рееше над мивката и се оглеждаше в огледалото. Завъртя се да я погледне веднага щом София проговори, и когато я видя, тя – може ли да се каже, че нещо без шия или рамене се покланя за поздрав? – определено се наведе някак, като че ли се наклони напред с уважително сведени очи, после отново ги повдигна, изискано и енергично, поклон или пък реверанс? Мъжка ли бе, или женска? Каквато и да бе, бе много добре възпитана, вежлива глава на добро вежливо дете (може би все още в предговореща възраст, защото бе доста мълчалива), сега с размера на канталупа (дали бе иронично, или просто чист провал, че София бе по-наясно с видовете пъпеши, отколкото с децата? За неин късмет, когато бе малък, Артър бързо разбра, че тя предпочита децата да не остават твърде дълго деца), въпреки че бе доста невероятно да е пъпеш, защото имаше лице и гъста коса, няколко сантиметра по-дълга от самата нея, рошава, пищна, тъмна, ту вълниста, ту права, донякъде романтична като на миниатюрен рицар, ако приемем, че бе от мъжки пол, а ако бе от женски – приличаше по-скоро на момичето, обвито с листа в парк в Париж, обърнато с гръб към фотоапарата, на черно-бялата пощенска картичка, заснета през двайсети век от френския фотограф Едуар Буба (petite fille aux feuilles mortes jardin du Luxembourg Paris 1946)*,

* „Малкото момиче сред мъртвите листа в Люксембургската градина”, Париж, 1946 г.” (фр. ез). Едуар Буба (1923 – 1999). – Бел. пр.

и когато София се събуди отначало тази сутрин и видя, че е тук – главата, обърната с тила към нея, косата ѝ тъкмо правеше онова подмамващо, издигащо се и леко снижаващо се движение по вълните, идващи от централното отопление, но само на една страна и точно над радиатора; сега косата се полюшваше и за частица от секундата се размяташе зад свободно носещата се, променяща местоположението си глава точно както прави косата на човек на бавен кадър, със замъглен фокус, в реклама за шампоан. Виждате ли? Рекламата за шампоан не е призрак или привидение. В нея няма нищо страшно.

(Освен ако рекламите за шампоан – или може би всички реклами, не са всъщност страховити образи на живи мъртъвци и ние просто толкова сме привикнали с тях, че те вече не ни шокират.)

Във всеки случай тя просто не беше чак толкова страшна. Главата. Беше сладка и стеснителна в своята официалност, а това не са думи, които можеш да асоциираш с нещо мъртво или с мародерстващия призрак на нещо мъртво – а и не изглеждаше ни най-малко мъртва, макар че може би изглеждаше леко злокобно на мястото, където някога е била шията и където, съдейки по съвсем основателните слухове, би трябвало да има нещо по-телесно, по-разкъсано, по-месесто.

Но всичко, подобно на нещо такова, бе закрито добре зад косата и брадичката и не това бе първото, което поразяваше в нея, не, първо поразяваше животът в нея, топлината в поведението ѝ и начинът, по който подскачаше и кимаше щастливо до София като малка зелена шамандура в спокойни води, докато тя миеше лицето си и чистеше зъбите си, както и начинът, по който се спусна ефирно пред нея надолу по стълбите, и как лъкатушеше, малка планета в своя собствена микровселена, навътре и навън между прашните клечки от колекцията с мъртви орхидеи на долната площадка; от главата струеше повече благост, отколкото от главата на всеки Буда, който София някога бе виждала, повече, отколкото от изрисуваната глава на всеки Купидон или от всяко плюшено коледно херувимче.

В кухнята София сложи вода и кафе в еспресо машината. Завъртя капака ѝ и пусна газта. Докато го правеше, главата отскочи назад заради внезапната горещина. Очите ѝ бяха весели, пълни със смях. После сякаш просто за забавление започна да приближава към пламъка и да се отдръпва игриво от него.

– Ще си подпалиш косата – каза София.

Главата се поклати. София се разсмя. С удоволствие.

Интересно, дали знае какво е Коледа, дали знае за Бъдни вечер?

Кое дете не знае?

Как ли са влаковете днес. Дали би искала да я заведа в Лондон? Бихме могли да отидем до „Хамлис”. Да видим коледната светеща украса.

Можем да отидем в зоопарка. Дали някога е била в зоопарк? Децата обичат зоологическите градини. Дали зоопаркът е отворен по това време, точно преди Коледа? Или можем да отидем и да погледаме, не знам, гвардейците от караула, те ще са си там дори на Коледа, с мечите кожи и червените униформи. Това ще бъде нещо зрелищно. Или пък да посетим Музея на науката, където човек може да види неща като костите на собствените си ръце. (О. Главата няма ръце.)

Добре, бих могла да натискам бутоните вместо нея, онези интерактивни неща, бих могла да правя всичко това вместо нея, щом тя самата не може да го прави. Или „Виктория и Албърт”. Толкова прекрасни неща има, че възхищават всички, независимо дали стари, или млади. Музеят по естествена история. Мога да я пъхна под палтото си. Ще взема голяма чанта. Ще ѝ изрежа дупки за очите. Ще сложа шал на дъното на чантата или пък пуловер, нещо меко.

Главата бе на перваза на прозореца и душеше това, което бе останало от купената от супермаркета мащерка. Затвори очи в изражение, което приличаше на удоволствие. Потърка челото си в малките листенца. Миризмата на мащерка се разпръсна из кухнята и растението падна в мивката.

Докато бе там, растението имам предвид, София пусна водата и го поля. После седна на стола до масата с чаша кафе. Главата се настани до купата с плодове – ябълки и лимони. Така масата заприлича на шеговито произведение на изкуството, инсталация или картина от Магрит например, „Това не е глава”; не, по-скоро на Дали или на главите на Де Кирико, но смешни, като творение на онзи Дюшан, който нарисува мустаци на Мона Лиза, или дори като натюрморт на Сезан, когото тя винаги бе намирала донякъде за смущаващ като художник, а от друга страна – за свеж полъх. Все пак именно той бе разкрил – макар на хората да им бе трудно да му повярват и дори не биха си го помислили за възможно, – че ябълките и портокалите могат да бъдат сини и лилави.

В един вестник наскоро бе видяла снимка на нещо, което приличаше на стена от хора, застанали пред стената в Лувъра, на която виси „Мона Лиза”. Самата тя бе виждала „Мона Лиза”, но отдавна, още преди да роди Артър, което означава, че е било преди три десетилетия, и дори тогава ѝ бе трудно да види нещо от картината заради огромната тълпа хора, застанали пред нея, за да я снимат. Освен това тя бе забележително малка, този шедьовър, много по-малка, отколкото бе очаквала от подобно велико произведение на изкуството. Може би заради тълпата пред нея визуално изглеждаше по-малка.

Разликата бе, че сега стоящите отпред хора вече дори не си правеха труда да се обърнат към нея и да я погледнат. Повечето бяха с гръб, защото си правеха селфита с картината; в днешно време тази старинна картина се усмихваше високомерно на гърбовете на хората; хора, които държаха телефоните си високо над главите си във въздуха. Като че ли поздравяваха. Но какво или кого?

Пространството пред картината, където стояха хора, които не поглеждаха към нея? Себе си?

Главата на масата повдигна вежди към нея. Усмихна ѝ се по монализовски, сякаш бе прочела мислите ѝ.

Много смешно. Много забавно, няма що.

Националната галерия? Дали щеше да ѝ хареса Националната галерия? Или „Тейт Модърн”?

Но всички тези места, дори да бяха отворени днес, щяха да затворят по обед като повечето други места, а и влаковете, на Бъдни вечер…

Значи. Без Лондон.

Тогава какво им оставаше? Разходка по скалите?

А ако главата бъдеше отвяна към морето?

При тази мисъл нещо я прободе в гърдите.

– Каквото и да реша да правя днес, ти ще дойдеш с мен – каза тя на главата.

Ако си добра и тиха.

Не, това не беше нужно да го казвам, помисли си тя.

Едва ли бих могла да имам по-ненатрапчив гост.

– Хубаво е, че си тук – каза София. – Много ми е приятно да си ми на гости. Главата определено изглеждаше доволна от думите ѝ.

За авторката

Али Смит е родена през 1962 г. в Инвърнес, Шотландия. Завършва Английски език и литература в Университета на Абърдийн през 1985 г. В периода 1985-1990 подготвя докторат по Американски и Ирландски модернизъм в колежа Нютън в Кембридж, но не успява да го защити, защото по същото време вече пише пиеси.

През 2007 е избрана за член на Кралското литературно общество, а през 2015 е удостоена с Ордена на Британската империя за заслугите си към литературата.