Радваме се на ново издание на романа „Жюл и Жим”, вдъхнал живот на едноименния драматичен филм на Франсоа Трюфо с вечната Жана Моро.

„Жюл и Жим” (Изд. „Колибри“) ни потапя в историята на едно любовно трио, понесено от илюзията на най-преходното и най-сладостното изкуство – живеенето в селенията на „вечното свободно време“, на безметежието и чувствената наслада.

Хедонизмът на артистичната бохема, неутолимата жажда за разточителни удоволствия, въздигнати в култ, преливат от всеки ред на тази ликуваща възхвала на свободата и разкрепостеността на всепоглъщащите чувства.

Ала в подобен възглед за живота неизменно е стаена и кризата на любовта, себеунищожението във вихъра на това съществуване в мига и за мига, без цел, без посока, без памет и плод.

Жюл и Жим
(откъс)

Анри-Пиер Роше

ЖЮЛ И ЖИМ

Това се случи към 1907 година.

Ниският и закръглен Жюл, чужденец в Париж, помоли високия и слаб Жим, с когото току-що се бе запознал, да го вмъкне на бала на Четирите изкуства. Жим му намери покана и го заведе да си избере костюм. И докато Жюл смирено ровеше из платовете, за да се спре на един прост костюм на роб, се роди приятелството между двамата. То укрепна на бала, където през цялото време Жюл стоя кротко, с широко отворени и пълни с обич очи.

На другия ден се състоя първият им истински разговор. Жюл сподели, че не познава нито една жена в Париж. Жим, който имаше много познати и приятелки, му уреди среща с една млада музикантка. Началото изглеждаше обещаващо. И Жюл, и момичето се увлякоха през първата седмица. Но скоро той реши, че тя е твърде интелектуален тип, а тя го намираше ироничен и безстрастен.

Жюл и Жим се виждаха всеки ден. До късно вечер всеки разказваше на другия за родния си език и литература. Четяха стиховете си и взаимно си ги превеждаха. Разговаряха, без да бързат, с часове. Нито единият, нито другият не бе имал до този момент по-внимателен слушател. Редовните посетители на бара не закъсняха да им припишат особени наклонности, без те ни наймалко да подозират топа.

Жим представи Жюл в артистичните кафенета, където можеха да се срещнат някои знаменитости. Радваше го фактът, че приятелят му е оценен. В едно от тези кафенета Жим имаше приятелка – дребна, хубава и дръзка женичка, която надминаваше по издръжливост поетите, с които прекарваше там до шест часа сутринта. Тя предлагаше надменно мимолетната си благосклонност на мъжете. Във всичко, което правеше, личаха безграничната ѝ свобода и бързият и ум с винаги готов отговор. На няколко пъти тя излезе с двамата приятели. Смущаваше Жюл, когото намираше мил, но леко глуповат. А той ѝ се възхищаваше, но се и плашеше малко от нея. Тя му доведе една „овчедушна“ приятелка, но, за съжаление, и Жюл бе на нейното мнение.

Жим не можеше да направи нищо повече за Жюл. Остави го да се оправя сам, ала притеснен може би от още неправилния си френски, Жюл все не успяваше.

– Не е само до езика – каза му веднъж Жим и му изложи своите схващания.

– Та това е все едно да ми дадете назаем вашите обувки или вашите боксови ръкавици – възрази Жюл. – Bcичко е прекалено голямо за мен.

И въпреки мнението на Жим отиде при професионалистки, без това да го задоволи. Нищо друго не им оставаше, освен да се заемат отново с преводите и дългите си разговори.

ЖИМ В МЮНХЕН

По това време майката на Жюл – възрастна, но все още жизнена жена – дойде от Централна Европа в Париж да види сина си. Жюл се притесни: тя все преглеждаше бельото му и се сърдеше, когато липсваше някое копче. Вярно, че заведе няколко пъти двамата приятели в най-хубавите парижки ресторанти, но пък изискваше от тях да бъдат облечени в рединготи и да посят цилиндри, а това бе непоносимо за Жюл. Най-после тя си замина.

Три месеца по-късно, в една дъждовна вечер, Жюл покани своя приятел в двустайния си апартамент на една импровизирана вечеря. Съвсем случайно Жим отвори фурната на фаянсовата печка и видя вътре цилиндъра на Жюл, покрит с тънък слой сажди.

– Там не ми пречи, пък и саждите го предпазват – каза със задоволство Жюл.

– Не сте пред майка си, Жюл.

Хранеха се в малки ресторантчета и харчеха найвече за пури. Подаряваха си един на друг най-хубавите. Вечер често ходеха във вариететата „Консер Майол“ и „Гете-Монпарнас“, където тогава играеше Колет.

Жюл надълго разказваше на Жим за родината и сънародничките си. Той обичал една от тях, Люси, но тя отказала да се омъжи за него. Именно нейният отказ го накарал да дойде в Париж. Имал намерение, когато изминат шест месеца от този тъжен ден, да се върне и да се види отново с нея.

– Има и друга – каза Жюл, – Гертруде, която води свободен живот и има чудесно дете. Тя ме разбира, но не задълбочава връзката. Ето я.

И той извади от портфейла си снимка на Гертруде, излегната гола на плажа сред пръските на разбиваща се вълна, а синът ѝ, сякаш Ерос – седеше на гърба ѝ като на крепостна стена, с лице към простора.

– Има още една, Лима, в която бих се влюбил, ако не беше Люси. Чакайте, сега ще ви покажа как изглежда. – И той нарисува с молив по кръглата мраморна маса чертите на едно лице.

Без да прекъсва разговора, Жим погледна това лице и каза:

– Идвам с вас.

– За да ги видите?

– Да.

– Чудесно.

Жим поиска да купи масата, но съдържателят на бара беше съгласен само при условие че купят целия комплект.

ТРИТЕ КРАСАВИЦИ

Жюл искаше да подготви нещата и замина една седмица по-рано за Мюнхен, където беше прекарал две години в компанията на тези жени.

Нае за Жим две обширни стаи у приятни хазяи, после разказа на трите си приятелки за него по толкова различен начин, че когато те си говореха, бе трудно да се разбере, че става дума за един и същ човек. Още с пристигането си Жим бе представен на Лина, която вече знаеше случката с масата. За най-голямо учудване на Жюл, още преди да изпият чая, умната и хубава Лина и Жим вече бяха единодушни по следните въпроси:

а) Жим твърде малко прилича на човека, описан от Жюл на Лина;

б) Лина съвсем не прилича на рисунката върху масичката;

в) двамата си допадат, но за да спестят времето на всички, смятат очакваната любов от пръв поглед да не се състои.

– Завиждам ви за яснотата и бързината на реакциите – им призна Жюл.

Що се отнася до Люси и Гертруде, Жюл ги представи на Жим едновременно на една вечеря в най-модерния бар на града.

Още със свалянето на палтата изпъкна контрастът между тях. Седнаха на маса от светло дърво, която келнерът скоро застла и отрупа с необичайни чаши.

По устните на Жюл трептеше щастлива и смутена усмивка, с която им признаваше, че и тримата са намерили място в сърцето му.

Обгърна ги приятно спокойствие без следа от стеснение.

– Чудя ви се, Жюл – размишляваше гласно Жим, – как сте успели да съберете две жени, така различни и така …

Той не довърши. Мълчанието произнесе вместо него думата „красиви“ и момичетата я чуха.

Жюл се изчерви от удоволствие. Щеше да отговори, но Гертруде го спря с ръка и заяви:

– Жюл е нашият изповедник, нашият режисьор. Той има богато въображение и ангелско търпение. Описва ни в своите романи, утешава ни, закача ни, ухажва ни, но не иска нищо повече. Забравя само едно: себе си.

– Каква възхвала! – провикна се Жим.

– Затова идваме винаги когато ни повика – обясни Люси, повдигайки леко глава.

Жюл разказа по присъщия си чудат начин за неуспеха с Лина, която вече бе осведомила приятелките си по телефона.

– Естествено – каза Гертруде. – Лина и господин Жим не си подхождат. Тя е разглезена, а това не се харесва на господин Жим.

– А какво му харесва? – попита Жюл.

– Ще видим – отговори невъзмутимо Люси.

За втори път сериозният ѝ глас направи впечатление на Жим. Смущаваше го едновременното присъствие на тези две жени, искаше му се да може през цялото време да гледа или само едната, или само другата.

Като уредник на тази среща, Жюл предложи да пият брудершафт с любимото му вино, за да се премахнат веднъж завинаги всички „господине“, „госпожо“ и „госпожице“. А за да избягнат традиционното и твърде очебийно кръстосване па ръцете, той предложи всички да докоснат краката си под масата. Така и направиха. Увлечен в радостта си, Жюл бързо отдръпна своите.

Жим задържа известно време краката си опрени до краката на Гертруде и Люси, която първа внимателно отмести своя.

Продълговатото лице прибавяше към красотата на Люси нещо готическо. Тя вършеше всичко, без да бърза, и придаваше на всеки миг особена стойност, която го правеше ценен и за другите. Носът, устата, брадичката, челото ѝ бяха гордост на цяла област, която като дете бе представяла по време на един религиозен празник. Дъщеря на едър буржоа, тя учеше рисуване.

За автора

По думите на Марсел Дюшан най-хубавото произведение на Анри-Пиер Роше (1879-1959) е начинът, по който прекарва времето си. И сигурно е прав, защото книгите на Роше са неизменно автобиографични и черпят случки и преживелици от огромен личен дневник – хроника на един живот, белязан от страсти. Писател, журналист, художествен критик, ценител и колекционер на предмети на изкуството, Анри-Пиер Роше дебютира на литературното поприще с „Жюл и Жим“ през 1953 г., когато е вече 74-годишен. Три години по-късно излиза и втората му книга – „Двете англичанки и континентът“. Третата, „Виктор“, остава незавършена.