Историческият епос „Вихрушка” (ИК „Сиела”) на модерния класик Джеймс Клавел излиза в ново луксозно издание с твърди корици в два тома.
С него британско-американският писател и сценарист поставя край на прочутата си Азиатска сага, в която влизат още „Шогун”, „Тай-пан”, „Гай-Джин”, „Търговска къща” и „Цар плъх”.
„Вихрушка” ни пренася в Техеран през размирната 1979 г., когато шахът е свален от власт, а различни фракции, развяващи знамето на радикалния ислям, я оспорват помежду си.
Междувременно аятолах Хомейни се готви за триумфалното си завръщане у дома, докато Съветският съюз прокарва интересите си в Иран, а американските тайни служби всячески им се противопоставят.
В тази картина на смут и опустошение влизат и разпадащата се армия, могъщите племенни вождове, които се борят да запазят своите привилегии и фанатизираните младежи, готови да следват заповедите на всеки, който им обещава вечни наслади в рая.
Смъртта дебне от всички страни и животът на абсолютно всеки е в постоянна опасност. В тези времена на разпад и съграждане, на фанатизъм, религиозни и политически игри, саможертви и борба за оцеляване – и в духовен, и в буквален смисъл – екип пилоти на хеликоптери от различни националности се озовава приклещен в безизходна ситуация.
Гладните за власт формации ги притискат, използвайки ги за личните си цели, а самите пилоти имат за какво да се борят в държава, която за тях вече е втора родина. Операция „Вихрушка” трябва да спаси и хората, и машините от пламъците на революцията. Но този безумен план не може да мине без жертви…
„Готви се за най-доброто, но не се бой от най-лошото.”
Джеймс Клавел
Вихрушка
В базата Табриз Едно: 11,05 вечерта.
Ерики Йоконен лежеше гол в сауната, която бе построил със собствените си ръце, и се обливаше в пот. Температурата бе над 40 градуса. Жена му Азадех лежеше до него, също унесена от горещината. Вечерта беше чудесна, с обилна храна и две бутилки от най-добрата руска водка, които беше купил на черно от Табриз и които подели с двамата английски инженери и представителя им на летището Али Даяти.
– Сега отиваме в сауната – им беше заявил точно преди полунощ. Но те както обикновено му бяха отказали – едва имаха сили да се изтъркалят до бунгалата си. – Хайде, Азадех.
– Моля те, не сега, Ерики – отвърна тя, но той просто се засмя и я вдигна със силните си ръце, загърна я в коженото й палто и я изнесе през вратата на бунгалото им покрай натежалите от сняг борове. Въздухът беше мразовит. Носеше я с лекота. Влезе в малката барака, долепена до гърба на бунгалото им. Свалиха си дрехите в топлата съблекалня и след това голи влязоха в сауната. И сега лежаха тук – Ерики доволен, Азадех, дори след година семеен живот, все още несвикнала с нощния ритуал.
Той се бе опрял на ръката си и я гледаше. Тя се бе излегнала на дебела хавлиена кърпа на отсрещната пейка. Очите й бяха затворени и той гледаше как гърдите й се повдигат и отпускат, наслаждаваше се на красотата й – на гарвановочерната й коса, на издяланите сякаш с длето арийски черти, на прекрасното тяло и млечнобялата кожа – и както винаги беше изпълнен с очарованието, което излъчваше Азадех, толкова дребна в сравнение с неговите метър и деветдесет.
„Богове на прадедите ни, благодаря ви, че ме дарихте с такава жена“ – помисли си той. За момент се зачуди на какъв език мисли. На кой от четирите – финландски, шведски, руски или английски? Какво значение имаше! Ерики отново се отдаде на горещината и остави мислите си да се реят сред парата, която се издигаше от камъните, наредени с грижа и любов. Беше страхотно доволен, че построи сауната си сам, както си му е редът, че дялаше дънерите, както ги бяха дялали прадедите му в продължение на векове.
Първото нещо, което направи, когато го назначиха тук преди четири години, бе да избере и отсече дърветата. Другите го мислеха за луд. Той добродушно повдигаше рамене.
– Без сауна животът е нищо. Първо се строи сауната, а след това къщата. Без сауна къщата не е къща. Вие, англичаните, нищо не знаете – нищо за живота. – Беше се изкушавал да им каже, че се е родил в сауна както много финландци. А защо не – колко разум но, като си помислиш: най-топлото място в къщата, най-чистото, най-тихото, най-почитаното. Никога не им каза, сподели само с Азадех. И тя разбра. „О, да – помисли си той дълбоко удовлетворен, – тя разбира всичко.“
Навън гората беше тиха, нощното небе безоблачно, звездите ярки, снегът поглъщаше звуците. На половин миля беше единственият път през планините. Той криволичеше северозападно от Табриз десет мили, по-нататък още няколко мили на север към съветската граница, завиваше северно от планините на югоизток, чак до Техеран, на триста и петдесет мили.
В базата Табриз Едно живееха двама пилоти – другият беше в отпуск в Англия – и двама инженери. Останалите бяха иранци: двама готвачи, осем наемни работници, радист и представителят на летището. Зад хълма беше селцето Абу-Мард, а в долината долу – дървообработващата фабрика, принадлежаща на горския монопол „Иран Тимбър“, която те обслужваха по договор. 212 превозваше работници и оборудване в горите, помагаше в строителството на лагери и трасира няколкото пътя, които можеха да бъдат прокарани, след това обслужваше лагерите, като сменяше персонала и оборудването и извозваше болните и претърпелите злополука. За повечето от изолираните лагери 212 беше единствената връзка с външния свят и пилотите бяха на почит. Ерики обичаше този начин на живот и земята, толкова приличаща на Финландия, че понякога му се струваше, че сякаш е отново вкъщи.
Сауната допълваше пейзажа. Малката барака с две стаи на гърба на бунгалото беше скрита за останалите и построена с традиционния мъх между гредите – за изолация, а дървеното огнище, което нагряваше камъните, беше добре вентилирано. Някои от камъните – горният слой, беше донесъл чак от Финландия. Дядо му ги бе извадил от дъното на езеро – там са най-добрите камъни за сауна, и му ги беше дал по време на последния отпуск, преди осемнадесет месеца.
– Вземи ги, синко, с тях сигурно ще тръгне и тонто – малката кафява фея, духът на добрата финландска сауна, въпреки че искаш да се ожениш за една от онези чужденки, а не за някоя като теб. Наистина не те разбирам.
– Като я видиш, дядо, и ти ще я боготвориш. Тя има синьозелени очи, черна, много черна коса, има…
– Ако те дари с много синове… е, ще видим. Разбира се, отдавна вече ти е дошло времето да се жениш – я какъв хубав мъж си, но чак за чужденка… Казваш, че била учителка?
– Тя е член на Иранския образователен корпус – това са млади хора, мъже и жени, доброволци в служба на държавата, които ходят по селата и учат селяните, и най-вече децата, да четат и пишат. Шахът и жена му основаха корпуса преди няколко години и Азадех се е включила в него на двадесет и една. Тя е от Табриз, където работя, преподава в нашето селище в сменно училище… срещнах я преди седем месеца и три дни. Тогава тя беше на двадесет и четири…
Ерики пламна. Спомни си как я видя за първи път – спретната в униформата, с пусната коса, седеше на горската поляна, заобиколена от деца; след това му се усмихна, а той видя учудването в очите й – от ръста му – и веднага разбра, че това е жената, която бе чакал през целия си живот. Тогава беше на тридесет и шест. „Ах – помисли Ерики, загледан лениво в нея, – благословен да е горският дух, който ме отведе в онази част на гората. Още само три месеца и след това цели два месеца отпуск. Добре ще е, ако мога да й покажа Суоми – Финландия.“
– Време е, Азадех, скъпа – подкани я той.
– Не, Ерики, още не, не още – отвърна тя, полузаспала, замаяна от горещината, а не от алкохола, защото не пиеше. – Моля те, Ерики, не, о…
– Прекалено горещо не е добре за теб – каза той твърдо. Винаги разговаряха на английски, въпреки че тя знаеше и руски – майка й беше половин грузинка, от граничната зона, където беше полезно и разумно да знаеш и двата езика. Говореше и турски, най-използвания език в тази част на Иран, азербайджански и разбира се, фарси. С изключение на няколко думи той не знаеше нито фарси, нито турски. Ерики седна и избърса потта от тялото си, след това се наведе и я целуна. Тя отвърна на целувката му и потръпна, когато ръцете им се устремиха едни към други.
– Ти си лош човек, Ерики – каза тя и се изправи гордо.
– Готова ли си?
– Да! – Тя се притисна към него, а той я вдигна на ръце и премина от сауната в съблекалнята, после отвори вратата и излезе навън, на мразовития въздух. Тя спря да диша, когато студът я обгърна, и увисна на ръцете му, а той загреба малко сняг и я разтри, карайки плътта й да тръпне и гори, но не до болка. След секунда тя се загря и отвътре, и отвън. Трябваше й цяла година, докато свикне със снежната баня след сауната. Защото без нея сауната не струваше пукната пара. Тя бързо направи същото с него, след това се втурна щастлива обратно към топлата барака, оставяйки го да се търкаля и бъхти в снега още малко. Ерики не забеляза групата мъже и моллата малко по-нагоре, наполовина скрити зад дърветата до пътеката, само на петдесет метра. Видя ги точно когато влизаше, кипна и затръшна вратата.
– Навън има няколко селяндури. Сигурно са ни гледали. Това вече е прекалено!
Азадех беше не по-малко вбесена и двамата припряно се облякоха. Той нахлузи панталоните, кожените си ботуши и дебелия пуловер, грабна огромната секира и се втурна навън. Мъжете бяха все още там и той ги атакува с ръмжене, вдигнал брадвата високо. Те се разпръснаха, когато той се развихри сред тях, но един вдигна пушка и стреля във въздуха. Ехото отекна в планините. Ерики се подхлъзна, спря, гневът му се стопи. Никога преди не го бяха заплашвали с пушка, нито пък я бяха насочвали към стомаха му.
– Хвърли брадвата – каза мъжът на лош английски – или ще те убия.
Ерики се поколеба. В този момент дотича Азадех, застана между тях, блъсна пушката настрани и закрещя на турски:
– Как се осмелявате да идвате тук? Как се осмелявате да носите пушки – какви сте вие, бандити? Това е наша земя. Махайте се от земята ни или ще ви вкарам в затвора. – Тя бе наметнала тежкото си кожено палто върху роклята си и трепереше от гняв.
– Тази земя е на народа – навъсено рече моллата, който стоеше настрана. – Покрий си косата, жено. Покрий си…
– Кой си ти, молла? Не си от моето село. Кой си ти?
– Аз съм Махмуд, молла на джамията Хайста в Табриз. Не съм от вашите лакеи – рече той ядосано и отскочи, защото Ерики се хвърли към него. Мъжът с пушката залитна и падна, но друг, достатъчно далеч, вдигна своята.
– В името на Аллаха и неговия Пророк, спрете тази чуждоземна свиня или ще ви пратя и двамата в ада. Точно това заслужавате.
– Ерики, спри! Остави тия кучета на мен – извика Азадех на английски, след това изкрещя на натрапниците: – Какво търсите тук? Това е наша земя, земя на баща ми Абдула хан, хан на горгоните, родственик на каджарите, управлявали тук векове.
Очите й бяха привикнали с тъмнината и сега тя се вглеждаше в тях. Бяха десетина, всички млади, всички въоръжени, непознати, всички освен един – каландара, старейшината на селото.
– Каландар, как посмя да дойдеш тук?
– Съжалявам, ваше височество. – Той започна да се извинява. – Моллата каза да го доведа тук по тази пътечка, не по главния път, и така…
– Какво искаш, паразит такъв? – обърна се тя към моллата.
– По-кротко, жено – отвърна той още по-сърдито. – Скоро ще дойдем на власт. Коранът има закони за голотата и разпуснатия живот: убиване с камъни и камшик.
– Коранът има закони и за нарушаване на границите, закони срещу разбойниците, заплашването на мирни хора, за бунтове срещу техните управници и благородници. Аз не съм от вашите наплашени и неграмотни жени. Знам кои сте вие и какво сте били винаги – паразити по селата и хората. Какво искате?
Откъм базата бързо се катереха хора с електрически фенери.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.