За своите 40 години живот американският писател Джек Лондон (1876-1916) публикува 23 романа, над 200 разказа и 3 автобиографични книги; пише публицистика, пиеси и стихове. 

Някои негови творби принадлежат на жанровете научна фантастика и фентъзи. 

Други, за дивата пустош и човешкия дух, четени още в детството, сме запомнили за цял живот.

Преживяванията му като ловец на стриди, моряк, златотърсач, скитник, военен кореспондент и пътешественик в Тихия океан са основата на разказите му за Клондайк и Хаваите – истории за приятелство, предателство, любов и приключения, за сблъсъка между човека и природните стихии. 

„В края на дъгата“ (Изд. Изток-Запад) предлага за пръв път на български специално подбрани разкази на писателя.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

В края на дъгата

Джек Лондон

Две бяха причините, по които Хлапака от Монтана захвърли своите чапарейхос и мексиканските шпори и изтръска от нозете си праха от земите на Айдахо. На първо място, с настъпването на цивилизация с установен, трезв и строг морал бе сложен край на примитивното състояние на земите с добитък на Запад, така че изисканото общество не гледаше хладно и с неодобрение на него и подобните му. На второ място, в един от бележитите си мигове населението се беше надигнало и отместило границата с няколко хиляди мили. По този начин благодарение на несъзнателното си прозрение зрялото общество направи място за своите възмъжаващи членове. Вярно, новите територии бяха най-вече голи, но техните няколкостотин хиляди квадратни мили безплодие поне даваха възможност онези, които иначе щяха да се задушат по родните си места, да дишат с пълни гърди.

Един от тях беше Хлапака от Монтана. Тръгнал за океанския бряг с бързина, с каквато може да се движи човек, гонен от няколко шерифски потери, с повече кураж, отколкото пари на Кралството, младият мъж успя да замине от пристанището на протока Пюджит и да остане жив въпреки непредвидените трудности, дължащи се на морската болест и храната по време на плаването. Доста прежълтял и изпит, Хлапака остана непроменен и когато един ден през пролетта на същата година слезе на брега в Дайа, беше все така несломим. Като се имат предвид високите цени на кучетата, храната и снаряжението, както и митническите разпоредби на две хванали се за гушата правителства, скоро Хлапака осъзна, че Северът е всичко друго, само не и Меката на бедняка. Тогава взе да се оглежда за бърза печалба. Между брега и проходите се бяха пръснали хиляди пламенни поклонници. Тъкмо тях реши да обработва Хлапака от Монтана. На първо време раздаваше карти за фаро в къща от борови стволове, където играеха комар, ала нежелана необходимост го накара да се откаже от този период на живота си и да се придвижи по-нагоре по пъртината. После си намери ниша в продаването на клинци за подкови, при това ги предлагаше на нормална цена – четири за долар, докато неочаквана пратка от около сто бъчви с клинци така наводни пазара, че го принуди да се освободи от стоката си на загуба. Подир това се установи в Овчия лагер – организираше работниците, опаковащи пратки, и дневно печелеше по десет цента на всеки фунт товар. Благодарните работници подкрепяха играта на фаро и на рулетка и весело се отърваваха от припечеленото. Ала неговият търгашески нюх се проявяваше прекалено активно, за да го търпят дълго, затова една нощ го нападнаха, изгориха бараката му, разделиха си събраните пари и го изпратиха на пъртината с олекнали джобове.

Негов верен спътник бе лошият късмет. Договори се с благонадеждни партньори да прекарва уиски през границата по опасни и непознати пътища и още първата пратка беше конфискувана от Конната полиция. Безброй несполуки се опитаха да вгорчат живота му и да го подтикнат към действие, така че той отпразнува пристигането си на езерото Бенет, като тероризира лагера в продължение на двайсет и четири часа. После събралите се златотърсачи го сложиха на мястото му с пожеланието да се пръждосва. Хлапака от Монтана изпитваше голямо уважение към подобни общности и се подчини с такава бързина, че без да иска, си тръгна, подкарал чужд впряг. Това се равнява на конекрадство по местата с по-мек климат, затова той тръгна към планинските възвишения оттатък Бенет и стигна чак до Тагиш, а там направи първия си лагер – на няколкостотин мили на север.

Случи се по време, когато се очакваше пролетта да настъпи всеки миг и много от постоянните жители на Досън тръгнаха на юг по последния лед. Той се запознаваше с тях, научаваше имената им, виждаше какво притежават и продължаваше нататък. Имаше добра памет, а и услужливо въображение; само честността не беше сред неговите добродетели.

В Досън винаги се радваха да получат вести и като видяха шейната на Хлапака от Монтана да се носи надолу по река Юкон, излязоха на пъртината да го посрещнат. Не, той не носеше вестници, не знаеше дали вече са обесили Дюрант, нито кой е спечелил на състезанието за Деня на благодарността. Не знаеше дали между Съединените щати и Испания има военни действия, нямаше представа кой е Драйфус. Обаче О’Брайън? Как, не бяха ли чули? О’Брайън се беше удавил в Белия кон; от цялата група само Чарли от Ситка останал жив. А Джо Ладю? И двата му крака замръзнали в Пет пръста и ги ампутирали. После, Джак Далтън… Загинал при експлозията на „Гривестия тюлен“ заедно с всички моряци. А Бетълс? Удавил се при корабокрушението на „Картаген“ в теснините Сиймор – от триста души оцелели само двайсет и четири. Колкото до Бил Бързата вода, той пропаднал в тънкия лед на езеро Льо Барж заедно с пет жени от оперната трупа, която съпровождал. А пък губернатор Уолш загубил всичките си хора, както и осем шейни, на Трийсета миля. Девeро? Кой беше Деверо? А, куриерът ли? Индианци го застреляли на езерото Марш.

Такива работи. Разчу се и мъжете се тълпяха, за да питат за приятели или съдружници, но на свой ред биваха измествани, прекалено слисани, за да ругаят. Докато Хлапето от Монтана стигне до склона, оказа се заобиколен от няколкостотин златотърсачи с дрехи от кожи. Когато минаваше край казармата на Конната полиция, вече беше в центъра на шествие. При Операта се превърна в средоточие на развълнувана тълпа и всеки неин член се опитваше да научи как е някой негов другар, потеглил от Досън.

От всички страни го канеха да пийне. За пръв път Клондайк искаше да прегърне един пришълец. Цял Досън жужеше. В историята на града не беше имало такава поредица от катастрофи. Всеки забележителен мъж, заминал през пролетта на юг, се оказа заличен от лицето на земята. Дървените къщи избълваха обитателите си. Мъже с обезумели погледи бързаха по потоци и дерета да намерят човека, разказващ за толкова трагедии. Съпругата на Бетълс, наполовина рускиня, беше неутешима. Седна край огнището, клатеше се напред-назад и сегиз-тогиз посипваше с бяла пепел смолисточерните си коси. Знамето на казармата беше спуснато наполовина. Досън оплакваше своите мъртъвци.

Никой няма да разбере защо Хлапака от Монтана направи това. Няма как да се търси възможно обяснение извън факта, че той не си падаше по истината. За цели пет дни младият мъж потопи Клондайк в сълзи и скръб, смятан за единствения останал жив в този край. Предлагаха му най-хубавия подслон и най-хубавата храна. Кръчмите му позволиха да пие без пари. Хората непрекъснато го търсеха. Високопоставени чиновници му се кланяха, за да получат повече сведения, а Константин и събратята му офицери направиха в казармата пиршество в негова чест. Докато не дойде денят, когато Деверо, държавният куриер, не спря уморените си кучета пред службата на пълномощника за златодобива. (…)