„Ужас под пирамидите“ (подбор и съставителство: Иван Атанасов) е неустоимо страшен сборник с неиздавани разкази на Лъвкрафт и други майстори на ужаса.

Лъвкрафт например ще ни разходи из незнайни египетски катакомби (и то в тялото на един от най-прочутите илюзионисти – Худини!)… а ако преживеем срещата с невъобразимите твари, които бродят там, няма защо да бързаме да се радваме – старото огледало в стаята може да се окаже нещо повече от огледало.

Нямаме старо и подозрително на вид огледало? Е, затова пък със сигурност имаме лампа – и дано тя свети достатъчно ярко, защото Ходжсън ни е приготвил порция необикновен мрак… който ще ви изясни връзката между тъмнината и страданието.

И като заговорихме за страдание, не ни ли се счу някакво странно свирукане от съседната стая? Не, да не се ослушваме – току-виж сме се озовали в една ДРУГА стая, стаята на Гилман с жълти тапети… които неистово ще ни се прииска да късаме. А това, както се досещаме, няма да приключи добре…

Новият сборник от „Ужас под пирамидите“ включва пет класически истории на ужаса от майстори в жанра. Две от тях са на небезизвестния Лъвкрафт, когото Кинг нарича „най-великия хорър автор на ХХ век“ и често сочи за свой учител, а останалите три – на писатели, които са оказали силно влияние върху творчеството на Лъвкрафт. 

• Х. Ф. Лъвкрафт и Хари Худини – „Под пирамидите“ („Затворен с фараоните“)
• Х. Ф. Лъвкрафт и Хенри С. Уайтхед – „Капанът“
• Уилям Х. Ходжсън – „Елои, Елои, лама савахтани“
• Уилям Х. Ходжсън – „Свирукащата стая“
• Шарлот П. Гилман – „Жълтите тапети“

Под пирамидите
(Затворен с фараоните)

Х. Ф. Лъвкрафт и Хари Худини

I.

Загадките се привличат взаимно. Откакто името ми стана известно като име на илюзионист, изпълняващ необясними номера, аз попаднах на необикновени разкази и събития, а това, че те ме привличаха, накара хората да го отдават на личните ми интереси и занимания. Имаше тривиални и несъстоятелни неща, други бяха дълбоко драматични и ангажиращи; някои водеха до странни и опасни преживявания, а заради други се заемах с научни и исторически изследвания. Много от споменатото вече споделих и ще продължа да споделям безусловно, но има една история, за която говоря с голямо нежелание и я разказвам тук само след поредица необорими доводи, изложени от издателите на настоящето списание, получили неясни сведения за нея от членове на моето семейство.

Споменатата пазена от чужди очи тема се отнася до посещението ми в Египет преди четиринайсет години като обикновен пътешественик и досега я избягвах по няколко причини. От една страна, не съм склонен да проучвам определени безспорно съществуващи факти и зависимости, очевидно неизвестни на тълпящите се около пирамидите несметен брой туристи, и явно старателно скривани от властите в Кайро, които положително имат поне малка представа за тях. От друга страна, не ми е приятно да разказвам преживяване, в което развинтеното ми въображение може да е играло особено голяма роля. Онова, което видях или си мисля, че видях, със сигурност не се е случило, а трябва да се разглежда като резултат от наскоро четените от мен трудове по египтология и от последвалите размишления по въпроса, подсказани ми от околния пейзаж. Тези стимули, плод на моята фантазия, засилени от възбудата, че ставам свидетел на действително събитие, самото то достатъчно разтърсващо, несъмнено станаха причина да нарасне ужасът в онази нелепа нощ отпреди толкова много време.

През януари 1910 г. приключих един професионален ангажимент в Англия и подписах договор за гастрол в австралийски театри. Понеже за пътуването ми беше дадено разточително много време, реших да се възползвам максимално и да предприема пътешествие до мястото, към което имам най-голям интерес, така че след приятно плаване покрай Континента аз и съпругата ми се качихме в Марсилия на парахода „Малуа“ на компания „Полуострови и Ориент“, тръгнал за Порт Саид. От тази точка възнамерявах да се отправя към главните исторически забележителности на Долен Египет, преди окончателно да отпътувам за Австралия.

Пътуването беше интересно и разнообразено от множество забавни случки, каквито може да преживее и един маг извън заниманията си. За да прекараме необезпокоявани времето си, възнамерявах да остана инкогнито, но бях подтикнат да се разкрия от свой другар по илюзионистка съдба, чието страстно желание да смайва пасажерите с елементарни фокуси ме предизвика да удвоя и надмина номерата му по начин, който напълно разбули тайната около моята самоличност. Споменавам това заради крайния резултат – резултат, който трябваше да предвидя, преди да сваля маската си пред туристите от парахода, малко преди да плъзнат по Долината на Нил. Последствието беше, че където и да отидех оттогава нататък, тръбяха кой съм, а това лиши мен и съпругата ми от спокойното състояние на невидими, към което се стремяхме. Пътувах, за да видя любопитни неща, а често самия мен ме разглеждаха като някаква рядкост.

Отивахме в Египет в търсене на живописното и впечатляващото със своята мистика, ала когато параходът стигна в Порт Саид и всички пасажери се качиха в малки лодки, не видяхме кой знае какво. Ниските пясъчни дюни, подмятаните от вълни шамандури в плитчините и досадно европейското наглед градче, в което нямаше нищо интересно, освен паметник на великия Дьо Лесепс, ни накараха да потърсим нещо, с което нямаше да си губим времето. Поговорихме си по въпроса и решихме веднага да отидем в Кайро при пирамидите, а по-късно да заминем за Александрия, да разгледаме каквито гръко-римски забележителности предлага старата столица и после да вземем парахода оттам.

Пътуването с железница беше поносимо и отне само четири часа и половина. Видяхме голяма част от Суецкия канал, защото се движехме покрай него чак до Исмаилия, а после получихме известна представа за стария Египет от възстановения сладководен канал на Средното царство. Най-накрая видяхме и Кайро, просветващо в сгъстяващия се сумрак. Блещукането му, напомнящо на съзвездие, се превърна в пожар, когато спряхме на голямата Гар Сентрал.

Само че отново ни чакаше разочарование, защото всичко пред очите ни, освен облеклото и тълпите, беше европейско. Прозаичен тунел ни отведе до площад, пълен с файтони, таксиметрови автомобили и трамваи. Електрическите лампи, осветяващи високите сгради, внушаваха великолепие, а театърът, където напразно ме бяха молили да дам представление и в който по-късно влязох като зрител, сега бе преименуван на „Американски космограф“. До хотел „Шепърд“ стигнахме бързо по широки, добре направени улици, но безупречното обслужване в ресторанта, асансьорите и разните англо-американски луксове караха безсмъртното минало на загадъчния Изток да изглежда много далечно.

Следващият ден обаче, за радост, ни отведе в атмосферата на „Хиляда и една нощ“, сякаш Багдад на самия Харун ал-Рашид оживя отново в криволичещите улици и екзотичния силует на Кайро. По пътеводителя на „Бедекер“ тръгнахме на изток, после минахме покрай градините Езбекия и през пазара Муски в търсене на арабския квартал, докато не попаднахме в ръцете на креслив мъж, който въпреки по-нататъшното развитие на нещата несъмнено владееше майсторски своя занаят. Едва по-късно разбрах, че е трябвало да поискам лицензиран водач от хотела. Човекът – сравнително чист, с равен и особен глух глас, приличаше на фараон и се представи като Абдул Реис ел-Дрогман. Изглеждаше много по-авторитетен от другарите си, макар че по-късно в полицията казаха, че не го познават и подхвърлиха, че „реис“ наричат всеки, който заема значителен пост, а „дрогман“ е неправилно произношение на „драгоман“, думата за „водач на туристическа група“.

За чудеса, каквито Абдул ни показа, само бяхме чели или ги бяхме виждали насън. Старото Кайро е книга с приказки, то е една мечта: лабиринт с тесни улички, пълни с благоухания, орнаменти по балконите и еркери на срещуположни сгради, които почти се срещат над калдъръмите, водовъртеж от ориенталски превозни средства, неразбираеми крясъци, плющящи камшици, трополящи каруци, дрънчене на монети и магарешки рев; калейдоскоп от многоцветни одежди, покривала, тюрбани и фесове; разносвачи на вода и дервиши, кучета и котки, гадатели и бръснари, а над всичко – хленчът на слепи просяци, свили се в ниши, и звучните напеви на мюезините от минаретата, изрисувани изящно върху небесния фон с неговия вечен тъмносин цвят.

Не по-малко привлекателни, но по-тихи бяха покритите пазари. Подправки, благовония, тамян, мъниста, постелки, коприни и съдове от бронз. Старият Махмуд Сюлейман седи по турски сред своите лепкави стъкленици, докато приказливи младоци стриват на прах синап в кухия капител на колона от древни, класически времена – римски тип колона от Коринт, докарана може би от съседния Хелиополис, Града на Слънцето, където император Октавиан Август разположил единия от своите три египетски легиона. Античността вече е с екзотичен примес. След това – джамиите и музеят. Видяхме ги всичките и се опитахме да не предпочетем арабската пищност пред по-мрачното очарование на Египет на фараоните, скрито в безценните музейни съкровища. Това върховно преживяване ни предстоеше, а засега се съсредоточихме върху средновековната сарацинска слава на халифите с техните величествени гробници от бляскавия приказен некропол в края на пустинята Сахара.

Накрая с Абдул минахме покрай Шариа Мохаммед Али паша, после край древната джамия на султан Хасан, както и край оградената с кули порта Баб ал-Азаб, отвъд която по обиколената със стена стръмнина се стига до внушителната цитадела, построена от самия Саладин с камъни от изоставени пирамиди. Когато изкатерихме хълма, слънцето вече залязваше. Заобиколихме модерната джамия на Мохаммед Али и на шеметна височина спряхме, за да хвърлим поглед от парапета към мистично Кайро, цялото позлатено – и резбованите куполи, и въздушните минарета и лумналите в пожара на слънчевите лъчи градини. В далечината над града се издигаше римският купол на новия музей, а оттатък музея, отвъд Нил – загадъчната жълта река, майка на ери и династии. Дебнеха безпощадните пясъци на Сахара – на вълни с цветовете на дъгата, криещи древни, зловещи тайни. Червеното слънце се спусна ниско и се разнесе неумолимият хлад на египетския сумрак, и докато светилото стоеше неподвижно на ръба на земното кълбо като древния бог на Хелиополис, като един Ра, като Ра-Херехти – Бог Хор на двата хоризонта, – видяхме на фона на пламтящата позлата черните очертания на пирамидите на Гиза, на тези гробници от дълбока древност, съществували от десет века, когато Тутанкамон се качва на златния си престол в далечната Тива. В този миг разбрахме, че сме приключили със сарацинско Кайро и трябва да се потопим в тайнствените дълбини на изконния Египет: в черния бог Хнум и в Амон-Ра, в Изида и в Озирис…