Авторът на „Измерването на света” и „Аз и Камински“ се завръща с историческия роман „Тил”, същински шедьовър на въображението, който преоткрива митичната фигура Тил Улешпигел.

„Тил“ разказва историята на странстващия артист и провокатор Тил Уленшпигел, който се ражда в началото на XVII век като син на воденичар в едно малко село.

Баща му е магьосник и изследовател на света, поради което влиза в конфликт с представителите на Църквата и е изгорен като вещер.

Тил бяга от селото, придружен от приятелката си Неле, дъщерята на пекаря.

По пътя им през унищожената от религиозните войни страна двамата срещат величията на времето си: младия писател Мартин фон Волкенщайн, който би искал да опише войната, меланхоличния палач Тилман, прокудената от империята кралска двойка Елизабет и Фридрих Бохемски, драконолога Атанасий Кирхер и още други странни личности, всеки със своята невероятна история.

Съдбите им се преплитат и съставят картината по време на Трийсетгодишната война – време, което учудващо напомня на днешното. Нахалникът Тил не иска да прави света по-добър, неговото желание е само едно: да остане безсмъртен…

Тил

Даниел Келман

Войната още не беше стигнала до нас. Живеехме в страх и надежда и се опитвахме да не привлечем божия гняв върху нашия плътно обграден със стени град с неговите сто и пет къщи, църква и гробище, където предците ни чакаха деня на възкресението.

Много се молехме войната да остане далеч. Молехме се на Всевишния и на добрата Дева, молехме се на господарката на гората и на дребните среднощни човечета, на свети Гервин, на Петър ключаря, на евангелиста Йоан, за всеки случай се молехме и на Старата Мела, която в суровите нощи, когато демоните излизат да поскитат, следвана от свитата си, се разхожда из небесата. Молехме се на рогатите богове от древността и на епископ Мартин, който бе споделил мантията си с просяка, когато онзи умирал от студ, така че след това и двамата помръзнали, и двамата станали богоугодни, тъй като какво ти помага половин мантия в зимата, и разбира се, че се молехме на свети Мориц, който с целия си легион беше избрал смъртта, но не беше предал вярата си в единствения и справедлив бог.

Два пъти в годината пристигаше бирникът и като че всеки път се учудваше, че още ни има. От време на време идваха търговци, но тъй като не пазарувахме много, те бързо се разотиваха по пътищата си и за нас това беше добре. Нямахме нужда от нищо от широкия свят и изобщо не се сещахме за него, докато една сутрин по главната ни улица не затрополи каруца, теглена от магаре. Беше събота, отскоро пролет, потокът преливаше от топящите се снегове, а в нивята, които не пустееха, ние току-що бяхме пуснали семената.

Върху каруцата беше разпънато червено платнище. Отпред клечеше възрастна жена. Тялото ѝ приличаше на торба, лицето ѝ беше като от обработена кожа, очите ѝ като малки черни копчета. Зад нея стоеше млада жена с лунички и тъмна коса. На седалката за кочияша обаче седеше мъж, когото веднага разпознахме, макар че досега никога не бе идвал тук, и когато първите се сетиха името му и го извикаха, останалите също си го спомниха, така че изведнъж от всички страни и на много гласове се чу: „Тил е тук!“, „Тил е дошъл!“, „Вижте, Тил е там!“. Просто не можеше да е никой друг.

Позивите бяха стигнали дори и до нас. Идваха през гората, вятърът ги носеше, търговците ги разпространяваха – навън в широкия свят бяха отпечатани много, като че ли някой можеше да ги преброи. В тях се разказваше за кораба на глупците, за голямото безумие на свещениците, за злия папа в Рим, за дяволския Мартинус Лутер цу Витенберг, за магьосника Хоридус, за доктор Фауст, за героя Гауейн, за Кръглата маса и точно за него, Тил Уленшпигел, който сега сам бе дошъл при нас. Ние знаехме шарения му елек, знаехме торбестата му качулка и палтото от телешка кожа, знаехме сухото му лице, малките очи, вдлъбнатите скули и заешките зъби. Панталонът му беше от хубав плат, обувките от фина кожа, имаше ръце на крадец или на писар, които никога не бяха работили; дясната държеше юздата, лявата камшик. Очите му блестяха, поздравяваше наред.

– Как се казваш? – попита той едно момиче.

Малката мълчеше, защото не можеше да схване как е възможно такава знаменитост да я заговори.

– Е, кажи, де!

Когато тя, заеквайки, успя да му каже, че името ѝ е Марта, той само се усмихна, като че ли винаги го е знаел. След това попита извънредно внимателно, сякаш му е много важно:

– А на колко си години?

Тя се покашля и му отговори. В дванайсетте години на живота си не беше виждала очи като неговите. Възможно е в свободните градове на империята и в дворовете на величествата да има очи като тези, но досега при нас не беше идвал нито един човек с такива очи. Марта не беше подозирала, че човешкото лице може да излъчва такава сила, такава пъргавина на душата. Един ден тя ще разказва на мъжа си, а много по-късно и на невярващите си внуци, които ще смятат Уленшпигел за герой от старите сказания, че го е виждала на живо.

Колата вече беше подминала, а погледът му се беше плъзнал другаде, към някой друг от шпалира покрай пътя. „Тил дойде!“, се чу отново на улицата, и пак: „Тил е тук!“, долетя откъм прозорците, и още: „Тил е там!“, откъм площада пред църквата, през който сега минаваше колата му. Той изплющя с камшика и се изправи.

Каруцата светкавично се превърна в сцена. Двете жени разгънаха платнището, младата върза косата си на възел, сложи си коронка, обви се в парче пурпурен плат, старата застана пред колата и запя. Диалектът ѝ като че беше от юг, звучеше като от големите градове на Бавария и не беше лесен за разбиране, но ние все пак схванахме, че се разказва за мъж и жена, които се обичали, но не можели да стигнат един до друг, защото ги деляла вода. Тил Уленшпигел взе една синя кърпа, застана на колене, размаха я, като държеше единия ѝ край така, че кърпата с плющене се разгърна; той я дръпна обратно и отново я разстла, издърпа я пак, и така, както беше коленичил от едната страна, а жената от другата и синьото се стелеше на вълни помежду им, изглеждаше, все едно наистина е вода, а пък вълните буйно се надигаха и спускаха, сякаш никакъв кораб не може да ги преплава.

Щом жената се надигна и погледна към вълните с ужас на лицето си, изведнъж ние забелязахме колко хубава е тя всъщност. Докато стоеше там, протегнала ръце към небето, разбрахме, че внезапно се е отделила от нашия свят, и никой не можеше да откъсне погледа си от нея. Само с крайчетата на очите видяхме любимия ѝ да скача и да танцува, да управлява каруцата, да размахва меча, да се бие с дракони, врагове, вещици и зли крале по трудния път към нея.

Представлението продължи до следобед. Макар да знаехме, че кравите вече усещат болки във виметата си, нито един от нас не показа нетърпение. Старата продължаваше да играе час след час. Изглеждаше невъзможно човек да запомни толкова много стихове и някои от нас взеха да я подозират, че тя си ги измисля, докато пее. А в това време тялото на Тил Уленшпигел не спираше да се движи, подметките му сякаш не докосваха земята; когато и очите ни да паднеха върху му, той се намираше на различно място на малката сцена.

Накрая се получи недоразумение: хубавата жена се беше снабдила с отрова, за да умре, защото не искаше да се ожени за злия си настойник, обаче обясняващото всичко това съобщение се беше изгубило по пътя към любимия ѝ и когато той, истинският годеник, приятелят на душата ѝ, за последно пристъпи до безжизненото ѝ тяло, ужасът го тресна като гръмотевица. Дълго време стоя като истукан. Старата млъкна. Чувахме вятъра и мучащите към нас крави. Не дишахме. Накрая той извади нож и се прободе в гърдите. Учудващо острието изчезна в плътта му, изпод яката му излезе една червена кърпа, все едно бликна кръв, и той се смъкна до жената, потръпна още веднъж и притихна. Беше мъртъв. Потръпна още веднъж, седна, отново се смъкна на земята. Пак потръпна, отново притихна, този път завинаги. Ние чакахме. Действително. Завинаги.

Секунди по-късно жената се събуди и погледна мъртвото тяло до себе си. Отначало не знаеше що да стори, след това го хвана и го разтърси, после разбра какво се е случило и пак не знаеше що да стори, след това се разплака така, сякаш никога повече нищо на тази земя няма да е наред. После грабна ножа му и го наръга в себе си, а ние отново се удивихме на изкусното изпълнение колко дълбоко в гръдта ѝ потъна острието. Сега вече беше останала само старицата, тя изреди още няколко стиха, които заради диалекта почти не разбрахме. След това представлението свърши, но мнозина от нас продължаваха да плачат, макар че мъртъвците отдавна се бяха изправили и вече се покланяха.

Но това не беше всичко. Кравите трябваше още да почакат, защото след трагедията започна комедия. Старицата заудря по един барабан, а Тил Уленшпигел засвири на флейта и затанцува с жената, която вече не изглеждаше чак толкова хубава, въртеше я наляво и надясно, напред и назад. Двамата вдигаха ръцете си нагоре и движенията им така съвпадаха, сякаш не бяха двама души, а единият беше огледалното отражение на другия. Ние умеехме нелошо да танцуваме, често се веселяхме, но нито един от нас не можеше да танцува като тях; когато човек ги гледаше, му се струваше, че телата са се откъснали от земното притегляне и че животът не е тъжен и суров. Но и нашите крака не се сдържаха, взехме да се полюшкваме, да потропваме, да подскачаме и да се въртим.

Скоро обаче танцът приключи. Задъхани, ние погледнахме към каруцата, на която сега Тил Уленшпигел стоеше сам, двете жени не се виждаха. Той запя някаква хумористична балада за бедния глупав зимен крал, курфюрста на Пфалц, който си мислел, че може да победи императора и да приеме короната от протестантите на Прага, но кралството му се стопило още преди да се стопи снегът. И за императора пя, който винаги оставал студен пред молитвите, мъжлето, което в Хофбург във Виена треперело от шведите, после запя за шведския крал, лъва от полунощ, силен като мечка, но това не му помогнало да се спаси от куршума в Люцен, който му отнел живота като на някакъв дребен наемник, и угаснала светлината, и отлетяла кралската душица, свършило се с лъва! Тил Уленшпигел се засмя и ние също се засмяхме, защото смехът му беше заразителен и защото ни се отрази добре да си мислим, че и великите умират, а пък ние сме още живи, след което той запя за краля на Испания с плътната долна устна, който си въобразявал, че владее света, макар че вече бил загубил всичко и бил беден като църковна мишка.

Тъй като се смеехме, чак след известно време забелязахме, че музиката се е променила и че в нея вече не се улавяше нищо подигравателно. Сега вече той пееше балада за войната, за обща езда, за дрънчене на оръжия, за мъжко приятелство и доказването му при опасност, и за ликуването на свистящите куршуми. Пееше за живота на наемника и за красотата на умирането, пееше за победоносната радост на всеки, който на коня си се устремява срещу врага, а всички ние усетихме как сърцата ни затупаха по-бързо. Мъжете се усмихнаха, жените заклатиха глави, бащите вдигнаха децата на раменете си, майките погледнаха гордо към синовете си.

Само старата Луизе просъска, затресе глава и замърмори така силно, че тези, които стояха до нея, ѝ казаха да си върви у дома. При което обаче тя стана още по-шумна и викна никой ли не разбирал какво прави този. Заклинание правел, призовавал ги!

За автора

Даниел Келман е сред най-значимите имена в съвременната немска проза. Третият му роман, който носи заглавие „Измерването на света“, предизвиква фурор и е отличен с наградите „Кандид“ (2005), приз на фондация „Конрад Аденауер“ (2006), „Хаймито фон Додерер“ (2006), „Хайнрих фон Клайст“ (2006), наградата за литература на вестник „Ди велт“ за 2007 г.

„Слава” заема първите места на литературните класации на немските списания „Фокус” и „Шпигел” и е сред най-продаваните книги за 2009 г. „Аз и Камински” е смайващ трагикомичен роман, екранизиран под режисурата на Волфганг Бекер и излъчен с огромен успех в рамките на кино-литературния фестивал „Синелибри”.