Радко Пенев, авторът на хитовите „Ритуалът” и „Грехът на Лилит”, излиза от познатите жанрови рамки и създава болезнена притча за раните, които травмите от детството могат да оставят.
Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
Няколко момчета се оказват на грешното място, в грешното време. Години по-късно един мъж се сблъсква с мрачна тайна от миналото си на съседната опашка на пазара.
Тази неочаквана среща предизвиква вихрушка от емоции и възкресява спомена за непростимото. Причината се намира само на седем крачки. Разстоянието до жадувано изкупление. И вечността на една вселена, за да вземеш решение.
„Струни” е виртуозен роман, който повдига неудобната тема за сексуалното насилие и раните, които никога не зарастват. И напомня – жестокостта поражда още жестокост. И само собствените избори могат да променят пътя ни и да спасят човешкото в душата ни.
Струни
Радко Пенев
***
Пазарът е оформен от една дълга и две къси, перпендикулярни на дългата, редици. Пространството в средата е празно, ако не броим чешмата в центъра. През лятото, когато горещините станат наистина непоносими, пускат водата в нея, но сега все още е суха. Всяка от страните на пазара е разделена поравно на няколко сергии. Синият, полупрозрачен навес отгоре хвърля сянка над струпаните зеленчуци и тя кара цветовете им да изглеждат различно. Доматите са виолетови, а лимоните зеленеят.
Продавачите са подредили купчини от пластмасови касетки точно пред везната подобно на защитна барикада, като са оставили тесен проход между тях. Предполагам, че са го направили, за да отдалечат суматохата и да обслужват само по един клиент на спокойствие. В резултат около отрупаните с плодове и зеленчуци рафтове се проточва човешка колона, където всеки чака реда си да плати. Изгарящите слънчеви лъчи извън синята сянка очевидно не пречат на никого и хората търпеливо очакват да дойде и техният ред, понесли в изпънатите си ръце тежки като котви найлонови торби.
– Ехо? Краставици?
Обръщам глава към жена си и се вглеждам в очите є с цвят на горски мед. Сякаш не е забелязала къде съм гледал до момента. Знам, че е видяла, въпреки че не е минала повече от секунда. Не поглежда натам и по лицето є се чете пълно неведение, контролира се съвършено. Невероятен артист е моята жена. Не само защото притежава способността да прикрива до съвършенство емоциите си, да контролира изражението си и да се усмихва, когато є се плаче. Това, предполагам, го умеят всички жени с двайсетгодишен брак. Твърде много неща умеят жените с двайсетгодишен брак и прикриването на чувствата им е само едно от тях.
Излишно е да се преструва. Тя ме познава така, както никой друг, наясно е с реакциите ми, разчита всяка емоция в мен, дори онези, които все още не е успяла да предизвика. Знае какво се случва, видяла е промяната, различната скорост, с която скръстих ръцете си, изпънатия гръб, мигането на очите ми, бледия цвят на лицето, изобщо всички онези малки знаци, които крещят сигналите си към околните, без да можем да ги контролираме. Видяла е, че го гледам, наясно е, че съм го познал. Въпреки това предпочита да се престори, че не го забелязва.
– Може – отвръщам є.
– Колко?
– Не знам. Колкото прецениш.
Тя протяга ръка към краставиците, плътно подредени една до друга като мъртвите тела на огромни зелени червеи, и внимателно започва да подбира. Кратък разговор, който би трябвало да е донесъл яснота дали: а) искам наистина краставици; и б) колко да бъдат. Всъщност нито един от отговорите не интересува жена ми. Смисълът от разговора е друг и никой от хората на опашката не би могъл да го долови. С него тя ме измъква от небитието, поотупва праха от мъжкото ми самочувствие, убеждава се, че все още съм във владение на нейните вселенски закони, и ме бутва обратно в небитието.
***
Старая се да дишам нормално, не искам никой да разбере какво ми е, но не съм сигурен, че успявам.
Мъжът на съседната редица не поглежда към нас. Той избира домати. Поне така изглежда. Навел се е напред, скръстил е ръце зад гърба си и ги оглежда така, сякаш има някакво значение кой точно ще вземе. Съвсем неподвижен е, леко наклонен в кръста, очите му са присвити, като че е малко късоглед. Не държи торба в ръцете си.
Искам да ме погледне. Един бърз поглед ще ми стигне, дори за миг, аз ще разтегля времето колкото е необходимо, ще попия всеки един детайл. Устни, вежди и очи. Всяко тяхно потрепване носи смисъл. Един мимолетен миг, едно помръдване ще ми стигне, за да разбера. Дали знае кой съм, дали нещо в лицето му ще се промени, докато очите му, онези топли, приятелски очи, изследват лицето ми.
Ще говоря с него… Мисълта прелита през ума ми, сипейки опустошение по пътя си.
Да говоря с него?!
Сърцето ми изведнъж се свива в гърдите ми, но това е само за да събере сила и да блъсне рязко отвътре, за да избяга от тялото ми. Мога ли да го направя наистина? Способен ли съм да застана пред него и да произнеса и звук?
***
Забелязвам, че зад него, на близката стена на пазара, е залепен некролог. Не мога да видя снимката от тук, но се чудя дали не е на Ники. Различавам, че е черно-бяла, лицето като че ли е на мъж, но нищо повече. Може да е всеки. Някой напълно непознат или някой, когото съм мяркал няколко пъти из комплекса.
Никога не съм разбирал защо е необходимо да се поставят некролози. Само децата и възрастните четат некролози. Децата, защото всичко им е интересно, а нищо на този свят не е по-интересно от смъртта – ужасяващо и неосъзнато, желанието им да я опознаят, да разберат и възприемат идеята за безвъзвратен и неизбежен край, ги омагьосва.
Възрастните четат некролози, за да изпитат удовлетворение, че някой друг си е отишъл преди тях. Състезават се със смъртта. Сякаш на мъртвия изобщо му пука.
Мога да намеря някакво обяснение в определени случаи. Например когато застанеш пред нечия входна врата. Подготвя те за срещата с хората зад нея. Пред лицето ти е залепен некролог, размер А4, най-често черно-бял, от който те гледа лице на мъртвец. За момент замръзваш и се чудиш дали снимката е правена точно преди човекът да умре, за да носи реализъм, или е подбрана някаква със специално значение, която трябва да остави потребителя на некролога с определено впечатление. Консуматор на некролог. Смъртта се консумира, тя не се чете. Смъртта е храна за егото, сладък опиат, наркотик, който прояснява контраста в света на живите и го прави още по-желан. Вглеждаш се в лицето, мъчиш се да откриеш искра живот в очите и внезапно осъзнаваш, че тези очи отдавна са потънали в орбитите си, изтекли са в смрадлива слуз. Потръпваш и се стараеш да не поглеждаш отново към листа. Не можеш. Старателно избягваш снимката и се зачиташ в текста. Понякога е само ред, друг път – няколко изречения, а понякога са стихове. Някои са хубави. Не всички, но някои са. От тях се носи тъга, лепкава като слузта, в която са се превърнали очите на човека от снимката. Опасяваш се, че лепкавите думи могат да се впият в теб и да разкапят и твоите очи в противна каша. Потръпваш отново и се мъчиш да не поглеждаш повече. Налага се обаче. За последен път. Трябва да разбереш кой е умрелият. Дали е баща, дядо, братовчед, колко е близък с хората, на които се каниш да позвъниш. Хората демонстрират скръбта си. Правят я видима, вадят я на показ, искат да знаеш какво ги е сполетяло и да те направят съпричастен. Разделят болката си с теб и ти прехвърлят малко от нея, за да им помогнеш. Консумираш смъртта заедно с тях, сякаш те канят на вечеря.
Едва сега се улавям, че не съм виждал некролога на Ники другаде освен на стълба за осветлението пред входа на блока, в който израснах. Нарочно поставен там, винаги обновяван, лицето му непрекъснато ми се усмихва от сивия бетон, точно на нивото на очите ми. Той имаше бистри сини очи.
***
Продавачът на съседната сергия пита нещо мъжа, макар че е доста назад на опашката. Сигурно се познават. Той му се усмихва и очите му наистина блестят с топлота. Не мога да чуя какво си казват, защото точно пред мен някаква пълна жена в пъстра памучна рокля обяснява на висок глас колко били вредни продуктите, внасяни от Европа. Твърди, че били заразени със специални вещества, предназначени да ни разболяват. Възрастна жена с изцяло бяла къса коса я слуша с явен интерес.
Заразени с вещества. Иде ми да изкрещя, че това е нелепо, че човек може да се зарази само с нещо живо, после се отказвам. Разумът е привилегия, не мога да ги заразя с него. Забелязала интереса, жената изпъчва огромните си гърди и обяснява още по-високо какво да направиш, за да избегнеш опасността. Киснеш всеки зеленчук по три минути в белина. Бабата пита дали трябва да е загрята преди това. Очевидно простотията е изключение, оказва се доста прилепчива.
Жена ми е вдигнала една краставица до очите си и съсредоточено я оглежда, може би търси следи от зараза с вещества. Всъщност проверява колко е свежа кората. Сграбчила я е за единия край с цяла длан, докато другият стърчи нагоре пред лицето є. Не би се намесила в подобен разговор. За нея всеки има право да се излага както намери за добре. Дори най-близките є. Заблудите на околните са нейната привилегия.
Пълната жена се е навела към бабата и шепне в ухото є. Очите на старицата се разширяват. Сигурно това, което чува, е сензационно.
***
Парадоксално, жената с опасните зарази поразително прилича на учителката ни по химия. Тя е също толкова пълна, със същата къса, накъдрена коса. Странно, не помня името є, но отлично помня смразяващия страх от часовете є. Страхът е студен и вечен, не е като онзи, който избухва за миг, изпълва тялото ти и те кара да хукнеш с всички сили нанякъде. Този е като мътна, ледена утайка в душата ти, която се повдига и я завладява само когато наближи време за училище.
Вечният страх на детството, от който бягството не може да те спаси. Просто трябва да го понесеш и да се справиш с него. Сляпо да се надяваш, че няма да те изпитат, че някой друг ще го отнесе този път, че няма да те върнат върху материала от предишните уроци, които ти изобщо не си погледнал.
Този страх мистериозно се стопяваше след края на часовете. Изчезваше, като че никога не го е имало, и те подлъгваше да забравиш, че има и утре, че нищо не се е променило наистина. Ако тогава се замислях за такива неща, щях да установя, че страхът пак си е там и просто ти дава малко почивка, момент на надежда, облекчение, че всичко е свършило. До следващия път.
Само че децата не мислят по този начин. Те реагират. Сграбчват възможностите, не ги оставят да прелитат край тях. И се надяват всичко вече да е наред. Особено когато и техен приятел се чувства по същия начин.
***
С Ники седяхме на един чин още от първи клас, втория в средната редица. Аз бях отляво, той – отдясно. Когато сменяхме кабинетите, по някакво негласно споразумение в класа, запазвахме същата конфигурация, стига учителката да го позволеше. В часовете по химия това се превръщаше в предимство, защото съвсем отблизо можехме да наблюдаваме опитите, които понякога бяха наистина интересни. Помните ли как реагира натрият, поставен във вода? Избухва. А калият реагирал даже още по-бурно, можете ли да си представите?
Взрив? Чудесно.
Идеята да се промъкнем в хранилището и да откраднем парче калий беше на Ники. Докато ми обясняваше в междучасието колко готин взрив щял да се получи, сините му очи светеха по-силно от обикновено и това трябваше да ме подсети, че нещо се случва в душата му, че нещо безвъзвратно и непоправимо се е счупило, че някаква бездънна чернота наднича през ръбатите процепи, само че когато си на тринайсет, не се замисляш твърде много. Стоиш до приятеля си и го подкрепяш във всичко.
Това „всичко“ изглеждаше изключително просто. Щяхме да се вмъкнем в хранилището и да сложим метала в малко стъклено бурканче, като внимаваме да не го докосваме с ръце. Запомнихме го веднага, влагата по ръцете на човек била достатъчна, за да влезе нестабилният химичен елемент в моментална реакция и да го изгори.
След часовете, по време на почивката по обед, се промък-нахме обратно в кабинета по химия, въоръжени с малко бурканче и голямо желание. Вратата към хранилището се намираше отляво на катедрата и за наш късмет, беше отворена.
– Чакай – прошепнах съвсем тихо, сякаш имаше още някого в стаята. – Не може и двамата. Ще пазиш ли отвън?
Ники наведе глава към мен. Бистрите му сини очи ме гледаха от десетина сантиметра, докато мислеше.
– Добре – каза също толкова тихо. – Ако има нещо, ще свирна.
Намирахме се във възрастта, в която свиренето с два пръста се смяташе за невероятно ценно качество. Въобразявахме си, че да пъхнеш палец и показалец между устните си и да изсвириш пронизително, те облива в сила, придава ти ореол на човек, с когото никой не бива да се закача. Упорито опитвахме, докато всички се научихме повече или по-малко. Звукът, който Ники успяваше да изтръгне между пръстите си, беше нещо средно между задъхано хриптене на астматичен плъх и последния дъх на жаба, попаднала под валяк.
– По-добре направо ми извикай… Може да не те чуя вътре.
Той ме изгледа с подозрение, но все пак кимна и се насочи към вратата на кабинета. Открехна я леко, завря лицето си в процепа и замръзна. Аз се обърнах и се вмъкнах в хранилището.
То се ползваше едновременно от учителките по химия и биология. Няколко пъти случайно бях зървал бъркотията, която цари вътре, но никога не бях предполагал какъв интересен свят е затворен зад вратата.
Наред със скучните табла с диаграми и химични реакции помещението бе запълнено с триизмерни модели на животински и човешки фигури, разкриващи мускулните им групи и кости, разрези на тела, показващи храносмилателния тракт, макети на атоми и молекули, а по продължение на едната стена бяха окачени препарирани животни в най-различни пози. Сякаш се намирах в най-шантавия природонаучен музей на света.
Ники внезапно цъфна зад мен.
– Какво стана? – питам и се напрягам, готов да хукна навън.
– Ехааа – само казва той, съпричастен към гледката. Очите му обикалят с възхищение по предметите и постепенно се наливат с ентусиазъм. – Гледай к’во е готино.
– Кой ще пази коридора, бе – питам вяло, но не мога да настоявам, напълно го разбирам.
Стоим неподвижно повече от минута, двама седмокласници с кльощави рамене и блеснали очи. Слънчевите лъчи влизат през прозореца и се отразяват в разноцветните експонати. Неволно разтягаме момента, иска ни се да попием още от магията, да станем част от този свят.
– Кой ви позволи да влизате тук?
Гласът на учителката беше съвсем тих, но и двамата подскочихме, сякаш някой пусна ток през телата ни. Димитрова! Сетих се, учителката по химия се казваше Димитрова.
– Ама ние…
– Ние само…
Думите свършиха. В онези години да излъжеш успешно учител, се приемаше за особен вид геройство и всички до един се бяхме превърнали във виртуозни специалисти, само че се изискваше подготовка. Тук ни хванаха на местопрестъплението, а това не влизаше в плановете. Не бяхме подготвили обяснение.
– Само гледахме – казвам аз, решен да бъда поне наполовина откровен.
– Да видим какво ще учим – изтърсва Ники и аз ахвам. Разбира се, как не се бях сетил.
– Толкова ни е интересно по химия.
– И по биология – добавя приятелят ми, за всеки случай.
– Да – кимам аз толкова отривисто, че главата ми заплашва да се откачи.
Димитрова ни гледа безизразно, скръстила ръце на огромните си гърди. От нея се носи лека миризма на готвено. Сигурно е обядвала в учителската стая и затова се е върнала толкова бързо. Лека, неоформена усмивка блуждае по лицето є, колебае се дали това, което вижда, е способно да я разсмее.
– За веществата…
– Елементите – поправя ме Ники механично.
– Елементите де. Много е интересно.
– Нали ще учим и други?
Тя не отговаря нищо, продължава да ни гледа безизразно, затова аз навеждам глава и капитулирам:
– Нищо не сме пипали.
Ники също увесва нос. Звучи като мое ехо:
– Не сме.
– Проверете сама, ако искате.
– Всичко си е непокътнато.
Едновременно се чудя откъде изрови тази дума Ники и се радвам, че не разполагахме с достатъчно време и всичко си остана наистина непокътнато. Гореща благодарност към самия мен и случайността изпълва гърдите ми. Малкото бурканче е все още в джоба ми. Ако го държах в ръцете си, нищо не би могло да ни помогне.
Този път думите свършват окончателно, нямаме повече оправдания и единственото, което ни остава, е да чакаме присъдата є. Гледаме в пода с трагични изражения, демонстрирайки дълбоко съжаление от действията си, които обаче сме предприели от чист стремеж към познание.
Димитрова не повиши тон, нито повика директора. Вместо това отпусна ръце и каза:
– Чудесно. Много се радвам, че двама от най-добрите ми ученици проявяват такъв интерес. Ще се радвам да ми го докажете с годишните си оценки. Не се съмнявам, че ще използвате всеки от моите часове, за да ми демонстрирате колко сте научили.
Не смеем да вдигнем глави. Май ще ни се размине. Сделката е ужасна, отнема ни възможността за шикалкаване и измъкване оттук нататък, но е за предпочитане пред среща с директора. В онези години подобно провинение можеше да ни коства една единица от поведението, а това щеше да провали кандидатстването ни. Не можех да си представя как бих съобщил подобна новина на родителите си.
– Разбира се, ще уведомя Златева, че биологията също се очертава като ваш любим предмет.
Удар под пояса. Можеше да ни тормози само тя, а сега и биоложката се намесваше.
Изчезваме на бегом, като две диви зверчета, чиято клетка някак се е оказала отворена, без да подозираме, че никога няма да успеем да се измъкнем, че сме здраво обвързани с железните обръчи на обещанието. Тичаме по коридора с широки усмивки, като се убеждаваме взаимно колко добре сме успели да я излъжем. Стягането в гърдите го няма, има лекота и безмерно щастие, че ни се е разминало. Допуснал си грешка, чиито последствия все още не осъзнаваш. Близо трийсет години по-късно аз още успявам да измъкна от ума си част от уроците по химия и биология. Изобщо не се съмнявам защо.
Само че не всички грешки водят до нещо добро. Понякога привидно незначителни действия носят катастрофални последствия, които осъзнаваш едва когато е вече твърде късно да направиш каквото и да било.
Ники не се отказа от идеята да предизвика взрив. Фиаското с кражбата на калий го амбицира да открие други начини и той дори измоли техните да му купят комплект „Млад химик“, с който правехме всевъзможни експерименти, до един неуспешни. Защо ни беше това, никой не би могъл да обясни, предполагам, ни привличаше възможността да създадем миниатюрен хаос в градинката зад блока. Или на канала.
Канала.
***
Мислите ми замръзват. Страхът отново е тук, но този път е друг. Не леденият, вечният, а онзи, след който нищо вече не е същото.
Още от/ за Радко Пенев
Премиерата на „Струни” ще се състои от 18:30 ч. на 9 октомври 2019 г. в Greenwich Book Center. Участие в нея ще вземат писателите Захари Карабашлиев и Георги Бърдаров. Тримата ще поемат по опасните пътища на един разговор, в който верни отговори и присъди няма. Входът е свободен.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.