Ю Несбьо отдавна вече няма какво да доказва – името му се асоциира с висш пилотаж в криминалния роман.
От него сме свикнали да очакваме неизчерпаемо въображение, усет за наболели социални теми, нажежена атмосфера и пълнокръвни, истински герои.
Книгите на Ю Несбьо може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
Благодарение на поредицата за любимия инспектор Хари Хуле познаваме норвежеца като абсолютен майстор на крими жанра.
Този декември от издателство „Емас“ ни поднасят „Среднощно слънце“ – косвеното продължение на вече известната на българските читатели „Кръв по снега“, и тук Несбо отново пише за подземния свят на Осло, някъде в края на 70-те.
С дилогията откриваме на какво още е способен той – демонстрира впечатляващ талант за изненадващо деликатна проза и впечатляващ емоционален заряд. Неслучайно книгата е номинирана за най-добър криминален роман на Норвегия.
В „Кръв по снега“ четохме за Улав, нает от шефа си Даниел Хофман да убие собствената му съпруга, но наемникът не успява да изпълни задачата заради неочаквано родилата се любов. Той се обръща към Рибаря за помощ. В „Среднощно слънце“ отново срещаме този зловещ и многолик нарковладетел, този път обаче главният герой е Юлф.
Юлф е изпълнявал мокри поръчки за Рибаря, но изпада в немилост и сега му се налага да забегне в далечния норвежки север, където незалязващото слънце може да те подлуди. Местните – притворено, силно религиозно общество – приемат обяснението на Юлф, че е дошъл на лов, а клисарката Леа му услужва с оръжието на мъжа си. Тъжната, мълчалива красавица и нейният любознателен, общителен десетгодишен син помагат на Юлф да се настани в местната ловна хижа и му носят храна. Тяхната компания пробужда у доскорошния престъпник нещо, което той мисли за отдавна умряло. Но възможно ли е изобщо някой да избегне главорезите на Рибаря задълго? Може би безумието на безкрайния ден ще спаси Юлф, или пък ще го обрече…
„Среднощно слънце“ е необикновен, завладяващ роман ноар за престъпление и изкупление, брилянтно поднесен от норвежкия крал на криминалето с характерните за него напрежение и внимание към героите.
„Кръв по снега“ и „Среднощно слънце“ са избрани от „Уорнър Брадърс“ за адаптиране за големия екран, а името на Леонардо ди Каприо се спряга за едната главна роля. Важно е да се отбележи и че авторските възнаграждения и от двете книги отиват във фондация „Хари Хуле“, благотворителна организация, създадена от Ю Несбо за борба с неграмотността в развиващите се страни.
Среднощно слънце
Ю Несбьо
„Запознах се с Боби в парка до Кралския дворец. Имаше дълга кестенява коса, нежни очи и пушеше хашиш. Това описание е, естествено, съвсем повърхностно, но то ми се струва главното за нея. Боби не беше особено приказлива, но пушеше много и от хашиша очите ѝ омекваха. Свързваха ни много общи неща. Всъщност се казваше Боргни и беше израснала в заможно семейство в западните части на Осло. Е, родителите ѝ не бяха чак такива баровци, каквито ги изкарваше. Просто Боби се беше вживяла в образа на бунтарски настроената хипарка, скъсала със социалната сигурност, материалната обезпеченост и политическата еснафщина, за да… какво именно? За да изпробва как ще ѝ се отрази да разшири съзнанието си и да скъса със закостенелите възгледи. Например, със схващането, че и мъжът, и жената носят отговорност за създаденото от тях дете. Ще повторя: с Боби ме свързваха много общи неща.
Един ден седяхме в парка до Двореца и слушахме някакъв тип да свири „The Times They Are A-Changin’“ – „Времената се менят“ – на разстроена китара. Боби ми съобщи, че е бременна. Най-вероятно аз съм бил бащата.
– Яко! Ще ставаме родители – опитах се да не ми проличи как се чувствам: все едно ме е заляла с кофа ледена вода.
– Достатъчно е да ми плащаш издръжка.
– Не, няма да те оставя да го гледаш сама. Нали сме двама.
– Двама сме, но не сме ти и аз.
– Ами… кои сте тогава?
Аз и Ингвал – тя посочи музиканта. – Сега съм с него и той няма нищо против да е баща, стига ти да плащаш издръжка.
Така и стана. Е, не съвсем. Ингвал не се задържа дълго. След раждането на Ана Боби се хвана с някакъв тип, чието име започваше с И. Ивар или нещо подобно. Виждах Ана от дъжд на вятър. И дума не можеше да става да я взема при мен. Всъщност по онова време аз май и не исках. Не защото не ми пукаше за нея. Влюбих се безпаметно в нея още от пръв поглед. Тя лежеше в количката, гледаше ме, гукаше и сините ѝ очи блестяха. За няколко минути това бебе, което виждах за пръв път, се превърна в най-голямото ми съкровище.
Сигурно затова не исках да я вземам при себе си. Беше толкова малка и ранима и същевременно толкова скъпоценна, че не исках да я гледам сам. Не можех. Не смеех. Опасявах се да не сбъркам, да не допусна непоправима грешка, да не увредя Ана необратимо. Бях почти сигурен, че по някакъв начин ще я нараня. Не защото съм безотговорник или непукист, а защото ми липсва адекватна преценка. По тази причина винаги съм бил склонен да се вслушвам в съветите дори на непознати хора и да предоставям на друг важните решения. Дори да знам, че другият – в случая Боби – не е п*<*о*> стока от мен. Страхлив съм – навярно тази дума търся. И така, стоях настрана, продавах хашиш, веднъж седмично се отбивах при Боби с половината от печалбата, потъвах във вълшебната синева на усмихнатите Анини очи, а ако в момента нямаше гадже, Боби ми позволяваше да я подържа.
Казах на Боби, че ако тя откаже дрогата и престане да ходи в парка до Двореца, и аз ще спра да пласирам, ще се отдръпна от Рибаря и няма да се забърквам в неприятности. Заради Боби и Ана не можех да си позволя да отида зад решетките. Както споменах, родителите на Боби не бяха богати, но милееха за доброто си име и ѝ бяха заявили недвусмислено, че не желаят да имат нищо общо със своята вечно напушена и разхайтена дъщеря хипарка. Тя и бащата на детето да се оправят сами. Ако закъсат, да потърсят помощ от държавата.
Един ден Боби се оплака, че малката ѝ скъсала нервите. От четири дни не спирала да плаче. От носа ѝ течала кръв и имала висока температура. Надвесих се над креватчето. Под сините очички тъмнееха морави кръгове, Ана беше пребледняла, а по коленете и лактите ѝ имаше големи синини. Заведох я в спешното. Остра левкемия, установиха лекарите. Еднопосочен път към смъртта. Даваха ѝ четири месеца. Такива неща се случват, казаха ми всички. Нещастието връхлита сляпо, безпощадно, необяснимо.
Беснях, разпитвах, звънях, проверявах, разговарях със специалисти и в крайна сметка разбрах, че в Германия провеждат новаторско лечение на левкемия. То, разбира се, не работело при всички пациенти и струвало цяло състояние, но давало надежда. Норвежката държава предпочиташе да си харчи парите за по-разумни начинания, отколкото за мижава надежда, а родителите на Боби заявиха, че това било съдба и проблем на вниманието на норвежкото здравеопазване. Отказвали да наливат средства в някакво съмнително лечение в Нациландия. Изчислих и установих, че дори да продавам пети пъти повече хашиш, няма да успея да събера парите навреме. И въпреки това опитах. Карах осемнайсетчасови смени и пласирах като луд. През нощта се случваше търговията в парка да не върви и тогава ходех до катедралата. При следващото ми посещение в болницата ме попитаха защо от три дни никой не се е поинтересувал от състоянието на Ана.
– Боби не е ли идвала?
Медицинската сестра и лекарят поклатиха глава. Опитали се да се свържат с нея, но от телекома ѝ били спрели телефона.
Отидох у Боби. Заварих я да лежи. Не се чувствала добре. Аз съм бил виновен, че нямала пари да си плати телефона. Влязох в тоалетната и отворих кошчето да изхвърля фас. Вътре видях окървавено парче памук и спринцовка. Донякъде го бях очаквал. Виждал съм хора с много по-корава психика от Боби да прекрачват тази граница.
Какво направих ли?
Нищо.
Оставих я и се опитах да си внуша, че за Ана е по-добре да е в болницата, отколкото при майка си или баща си. Продавах хашиш и събирах пари за проклетата чудодейна терапия, в която се насилих да вярвам, защото другото ми се струваше непоносимо; защото страхът момиченцето с искрящите сини очи да не умре беше много по-силен от страха за собствения ми живот. Вкопчваме се във всяка изпречила се пред нас утеха: в немско медицинско списание, в спринцовка с хероин, в брошура, която ти обещава безсмъртие, ако повярваш в лансирания от нея месия. И така, продавах хашиш, броях кроните и дните.
Такова ми беше дереджето. После Рибаря ми предложи работа.“
Още от/ за Ю Несбьо
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.