Eдин омагьосан ден в лабиринта на времето, игра на догадки и няколко края в „Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл“…

Издателство „Еднорог“ с удоволствие представя за първи път на българската публика Стюарт Търтън, оценяван от критиците като едно от британските литературни открития на десетилетието.

Завършил философия и английска филология, той е журналист на свободна практика. Първата му книга, „Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл“, печели наградата „Коста“ в категория „Дебютен роман на годината“ (2018).

Необичайният сюжет на дебютния му роман му печели и прозвището

“Лудия шапкар на криминалната литература”.

На парти, давано от родителите й, Ивлин Хардкасъл ще бъде убита – отново.

Била е убивана стотици пъти, и всеки път Ейдън Бишоп закъснява и не успява да я спаси. Единственият начин да се разкъса този порочен кръг е да бъде открит убиецът на Ивлин. Но всеки път, когато денят започва отново, Ейдън се буди в тялото на някой от гостите в имението – всеки път различен човек. А има и някой, който отчаяно се опитва да му попречи да напусне имението Блакхийт…

Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл

Стюарт Търтън

1.

Между крачките забравям всичко.

– Ана! – крясъкът секва, защото от изненада затварям рязко уста.

Нищо не помня. Не знам нито коя е Ана, нито защо я зова по име. Та аз не зная как съм стигнал дотук. Намирам се сред гора, заслонил очи срещу ситния дъжд. Сърцето ми думка, воня на пот и краката ми треперят. Тичал съм, но не помня защо.

– Как… – сепвам се от вида на ръцете си. Те са костеливи, грозни. Чужди ръце. Изобщо не ги разпознавам.

Връхлита ме първият пристъп на паника, опитвам се да си припомня нещо за себе си – някой роднина, адрес, възраст, каквото и да било, ала нищо не ми хрумва. Дори не зная как се казвам. Всеки спомен отпреди няколко секунди се е изпарил.

Гърлото ми се свива, дишам шумно и учестено. Гората се върти, черни петна се разливат пред очите ми.

Успокой се.

– Не мога да дишам – изпъшквам, а кръвта бучи в ушите ми, когато се свличам на земята и забивам пръсти в почвата.

Можеш да дишаш, само трябва да се успокоиш.

Вътрешният глас действа успокояващо, излъчва някаква хладна авторитетност.

Затвори очи, заслушай се в гората. Овладей се.

Подчинявам се на гласа, стискам очи, но чувам само собственото си паническо хриптене. То заглушава останалите звуци сякаш в продължение на цяла вечност, но полека, едва-едва, пробивам дупка в страха си, за да могат през нея да нахлуят и други шумове. Дъждовните капки трополят по листата, клоните отгоре шумолят. Някъде вдясно от мен има поток, а в дърветата – врани, крилете им плющят във въздуха, когато полетят. Нещо изприпква в храсталака, топуркат заешки лапи, преминали на една ръка разстояние. Вплитам един по един новите спомени и накрая разполагам с минало от пет минути, в което да се загърна. Поне засега то стига, за да спре прилива на паника.

Изправям се тромаво на крака, изненадан съм от височината си, колко далеч от земята се извисявам. Олюлявам се леко, изтръсквам мокрите листа от панталоните и за първи път забелязвам, че съм с вечерно облекло, ризата е изпръскана с кал и червено вино. Сигурно съм бил на прием. Джобовете ми са празни, нямам и палто, така че едва ли съм се отдалечил кой знае колко. Това е обнадеждаващо.

Ако съдя по светлината, вече е утрин, навярно съм бил навън цялата нощ. Никой не се издокарва, за да си стои сам, следователно някой вече се е усетил, че ме няма. Несъмнено, хей там, отвъд тази гора, в къщата вече се е вдигнала тревога и организират хайки, за да ме търсят? Очите ми блуждаят по дърветата, едва ли не в очакване да зърна приятелите си, които изникват от гъсталака, за да последват потупвания по рамото и любезни шеги, с които ще ме съпроводят по обратния път към къщата, но въздушните кули няма да ме избавят от гората, а и не мога да продължавам да се мая с надеждата за спасение. Тресе ме, зъбите ми тракат. Трябва да се размърдам, дори само за да се стопля, пред погледа ми обаче има само дървета. Няма как да разбера дали се приближавам към помощта, или слепешката се отдалечавам от нея.

Не зная какво да правя и се връщам към последната грижа на мъжа, който бях.

– Ана!

Която и да е жената, очевидно тя е причината да съм тук, навън, но не мога да си я представя. Навярно е съпругата ми или дъщеря ми? Нито едно от двете не ми се струва вярно, но нещо в името ме тегли. Усещам го как се опитва да поведе разсъдъка ми нанякъде.

– Ана! – изкрещявам, повече от отчаяние, отколкото с надежда.

– Помощ! – отвръща ми женски писък.

Завъртам се, търся гласа, замаян съм, но някъде между далечните дървета зървам жена в черна рокля, която бяга, за да си спаси кожата. След броени мигове забелязвам и нейния преследвач, който с пукот си проправя път в листака.

– Хей, ти, спри – викам, но гласът ми е немощен и уморен, тропотът на краката им го стъпква.

Ужасът ме приковава на място и двамата почти са изчезнали от погледа ми, когато се втурвам, политам след тях с бързина, каквато изобщо не съм подозирал в немощното си тяло. Въпреки това, колкото и бързо да тичам, те си остават малко пред мен.

Потта се лее от челото ми, немощните ми нозе натежават все повече, накрая поддават и ме запращат по лице в пръстта. Лазя в листата и се изправям точно навреме, за да бъда посрещнат от писъка на жената. Той залива гората, изтънял от страх и секва, прекъснат от изстрел.

– Ана! – викам отчаяно. – Ана!

Отговор няма, само тлеещото ехо от пистолетния изстрел.

Тридесет секунди. Точно толкова се колебах, когато я забелязах за първи път и точно на такова разстояние се намирах, когато я убиха. Тридесет секунди нерешителност, тридесет секунди, за да изоставиш един човек напълно.

В краката ми има дебел клон, вдигам го и замахвам за проба, успокоен от тежестта му и грубия досег на кората. Няма да ми бъде от голяма полза срещу пистолета, но все е нещо, по-добре, отколкото да проучвам гората с празни ръце. Още съм задъхан и треперя след тичането, но вината ме подбутва в посоката, откъдето долетя писъкът на Ана. Старая се да не вдигам много шум и отмествам встрани ниско надвисналите клони, търся нещо, което всъщност не искам да съзирам.

Вляво от мен изпукват съчки.

Затаявам дъх, трескаво се ослушвам.

Чувам същия шум от газещите листа и клонки стъпки, които се опитват да ме издебнат в гръб.

Кръвта ми се смразява и ме приковава на място. Не се осмелявам дори да погледна през рамо.

Пукотът на съчките се приближава още повече, току зад мен се чува учестено дишане. Краката ми не държат, клонът пада от ръцете ми.

Не помня думите, иначе щях да се моля.

Топъл дъх докосва врата ми. Надушвам алкохол и цигари, миризма на немито тяло.

– На изток – дрезгаво изрича мъж и пуска нещо тежко в джоба ми.

2.

Стоя, полускрит зад кадифената завеса при обрамчения с олово прозорец. Навън, на входната алеята, Майкъл разговаря с другите мъже. Те дишат тежко под дебелите си палта, пушките са положени в свивките на лактите им, смеят се, бъбрят и от устните им излита студен дъх. Придобиват почти човешки облик, след като са се освободили от къщата в очакване на насладата от касапницата.

Думите на Даниъл ме успокояват, но не ми носят опрощение. Трябва да съм с тях навън и да търся тялото на жената, на която не успях да помогна. Вместо това аз бягам. Най-малкото, което мога да сторя, е да понеса срама от гледката как тръгват без мен.

Край прозореца преминават кучета, изпънали поводите, които господарите им с мъка удържат. Двете развълнувани групи се сливат и тръгват по моравата към гората, точно натам, накъдето насочих Даниъл, макар че не виждам приятеля си сред тях. Вероятно по-късно ще се присъедини към групата.

Изчаквам последния от тях да се скрие сред дърветата и се връщам при картата на стената. Ако е вярна, то конюшните не са кой знае колко далеч от къщата. Там със сигурност ще открия главния коняр. Той може да ми осигури карета, която да ме откара до селото, а оттам ще се кача на влака за вкъщи.

Обръщам се, за да тръгна към салона, но вратата е препречена от огромен гарван. Сърцето ми подскача, заедно с него и аз, блъскам се в бюфета и с дрънчене запращам семейните фотографии и разни украшения на пода.

– Няма от какво да се боите – казва съществото и прави малка крачка, за да излезе от мрака.

Изобщо не е никаква птица. Мъж е, облечен като лекарите през чумните епидемии през Средновековието, вместо пера носи черно палто, а човката е част от порцеланова маска, която проблясва от светлината на близката лампа. Вероятно това е костюмът му за бала довечера, което обаче не обяснява защо е с подобно злокобно одеяние посред бял ден.

– Изплашихте ме – изричам, притискам ръка към гърдите си, смея се смутено и се опитвам да се отърся от уплахата.

Той накланя глава и ме изучава като някое бездомно животно, което е открил на килима.

– Какво донесохте със себе си? – пита.

– Моля?

– Събудили сте се с дума на устните, каква бе тя?

– Познаваме ли се? – питам аз и с надеждата да зърна друг гост надзъртам през вратата към салона. За нещастие сме сами и с нарастваща тревога осъзнавам, че почти със сигурност такова е било намерението му.

– Аз ви познавам – отвръща той. – Засега това е достатъчно. Коя беше думата, моля?

– Свалете маската и ще говорим лице в лице – казвам.

– Маската ми е най-малкото, за което трябва да се тревожите, доктор Бел. Отговорете на въпроса.

Не е изрекъл нищо застрашително, но порцеланът приглушава гласа му и додава животинско сумтене към всяко изречение.

– Ана – отвръщам и притискам ръка към бедрото си, за да попреча на крака си да трепери.

– Жалко – въздъхва той.

– Знаете ли коя е тя? – питам с надежда. – Никой в къщата не е чувал за нея.

– Щях да се изненадам, ако бяха – изрича той и отпъжда въпроса ми с махване на облечена в ръкавица ръка. Бърка в палтото, вади златен джобен часовник и цъква неодобрително с език, установил часа. – Не след дълго ще имаме работа за вършене, ала не и днес, не и когато сте в това състояние. Скоро пак ще говорим, когато всичко малко се е прояснило. Междувременно ви съветвам да се запознаете с Блакхийт и с останалите гости. Докторе, забавлявайте се, докато можете, лакеят много скоро ще ви намери.

– Лакеят? – питам, а названието бие тревога някъде дълбоко в мен. – Може би той е отговорен за убийството на Ана, или пък за раните по ръката ми?

– Искрено се съмнявам – отвръща Чумният лекар. – Лакеят няма да се задоволи само с ръката ви.

Зад гърба ми се разнася силен, глух удар и аз се завъртам по посока на шума. Малко петно от кръв е омазало прозореца, умираща птица се мята със сетни сили сред бурените и повехналите цветя долу. Горкото създание налетя право в стъклото. Сепвам се от жалостта, която ме изпълва, очите ми се пълнят със сълзи заради погубения живот. Решавам да погреба птицата, преди да направя каквото и да било друго, обръщам се с намерение да се извиня на загадъчния си събеседник, но той вече си е тръгнал.

Поглеждам ръцете си. Толкова здраво ги стискам, че ноктите ми се забиват в дланите.

– Лакеят – повтарям си.

3.

Тъмнината се притиска в прозореца на стаята ми, студеният ѝ дъх оставя скреж по прозореца. Огънят съска в отговор, трептящите пламъци са единствената ми светлина. В коридора, отвъд затворената врата, се чуват забързани стъпки, преплитат се гласове, тръгнали на бал. Някъде в далечината чувам треперливия глас на пробуждаща се цигулка.

Изпъвам крака към огъня и чакам да настане тишина. Ивлин ме помоли да присъствам на вечерята и бала, но аз не мога да общувам с тези хора, съзнавайки кой съм и какво всъщност искат те от мен. Тази къща ми е омръзнала, както и игрите на хората в нея. Ще се срещна с Ана в 10:20 часа на гробището, а после ще накарам някой от конярите да ни откара в селото, далече от лудостта тук.

Погледът ми се връща върху шахматната фигура, която намерих в пътническия сандък. Вдигам я към светлината с надежда да измъкна от плетеницата нишката на някой спомен с нейна помощ. Засега обаче спомените мълчат, а и фигурата не е кой знае какво средство за събуждането им. Офицер, издялан на ръка, неумело боядисан с бяла боя – няма нищо общо със скъпите комплекти от слонова кост, които съм забелязал из къщата, и въпреки това… той значи нещо за мен. Какъвто и да е споменът, с фигурата има свързано чувство, някакво едва ли не успокояващо усещане. Вдъхва ми смелост, когато я държа.

На вратата се чука и ръката ми стисва здраво шахматната фигура, когато скачам от стола. Колкото повече наближава срещата в гробището, толкова повече се изнервям, едва не хуквам да скоча през прозореца всеки път, когато огънят изпуква в камината.

– Там ли си, Бели? – пита Майкъл Хардкасъл.

Чука пак. Настоятелно. Учтиво почукване.

Оставям шахматната фигура върху полицата над камината и отварям вратата. Вълна от хора в маскарадни костюми залива коридора, Майкъл е облечен в яркооранжево и си играе с лентите на огромна маска-слънце.

– Ето те и теб – казва и се мръщи срещу мен. – Защо още не си облечен?

– Няма да идвам. Всичко беше…

Вдигам ръка към главата си, но жестът ми е прекалено неясен за него.

– Да не ти е зле? – пита ме. – Да повикам ли Дики? Току-що го видях…

Налага се да хвана Майкъл за ръката, за да го спра да не се втурне по коридора в търсене на доктора.

– Просто не се чувствам готов.

– Сигурен ли си? Ще има фойерверки, пък и съм уверен, че родителите ми цял ден кроят някаква изненада. Ще бъде жалко да…

– Честно казано, по-добре да не идвам.

– След като така си решил – съгласява се той неохотно, тонът му е също толкова унил, колкото и изражението му. – Бели, съжалявам, че те сполетя такъв ужасен ден. Да се надяваме, че утре нещата ще са по-добре, поне с по-малко недоразумения.

– Недоразумения ли? – питам.

– Ами убитото момиче? – усмихва се смутено той. – Даниъл ми каза, че всичко се оказало голяма грешка. Почувствах се като пълен глупак, когато се наложи да прекратя издирването по средата. Е, това не е важно.

„Даниъл? Откъде би могъл да знае, че Ана е жива?“

– Нали наистина е станала грешка? – пита ме, забелязал слисването ми.

– Естествено – отвръщам весело. – Да… ужасна грешка. Извинявай, че ти изгубих времето с това.

– Не се притеснявай – казва Майкъл малко колебливо. – Изобщо не го мисли.

Думите му са изтънели като пренатегнат ластик. Виждам, че се съмнява не само в цялата тази история, но и в човека, застанал пред него. В крайна сметка аз не съм онзи, когото е познавал, а и като че ли започва да разбира, че вече не искам да бъда. Сутринта бях готов да сторя почти всичко, за да запълня разлома между мен и онзи човек, но Себастиан Бел търгуваше с опиати, бе страхливец, сближил се със злонамерени хора. Майкъл бе приятел на онзи мъж, как тогава би могъл да бъде мой приятел?

– Ами тогава ще вървя – изкашля се той. – Оправяй се, старче.

Чуква по рамката на вратата с кокалчетата на пръстите си, обръща се и тръгва след другите гости, отиващи на бала.

Проследявам го с поглед, премисляйки наученото. Почти съм забравил за преследването на Ана в гората тази сутрин, предстоящата ни среща в гробището изсмуква целия ужас от първия ми спомен. Въпреки всичко прекрасно знам, че там се е случило нещо знаменателно, макар Даниъл да разправя на хората, че не е било така. Убеден съм в истинността на онова, на което станах свидетел, в изстрела и в страха. Ана бе преследвана от облечен в черно човек, за когото сега трябва да приема, че е бил лакеят. Оцеляла е по някакъв начин, както и аз, след нападението срещу мен снощи. Затова ли иска да говорим? За общия ни враг и защо той иска да ни види мъртви? Може би търси опиатите? Ценни са, очевидно. Може пък Ана да е мой партньор и да ги е извадила от сандъка, за да не попаднат в ръцете му? Това поне би обяснило появата на шахматната фигура. Може тя да е своеобразна визитна картичка?

Вадя палтото от гардероба, увивам се в дълъг шал, надявам на ръцете си дебели ръкавици и на излизане прибирам в джобовете си ножа за хартия и шахматната фигура. Решението ми е възнаградено от ободряващия нощен хлад. Очите ми привикват с мрака, а през това време вдишвам свежия въздух, все още влажен от бурята, и тръгвам по настланата с чакъл пътека покрай къщата, за да стигна до гробището.

Раменете ми са вдървени от напрежение, стомахът ми се бунтува.

Боя се от гората, но много повече се боя от срещата.

Когато се събудих за първи път, най-много от всичко исках да се преоткрия, но сега снощната злополуката ми се струва истинско благо. Травмата ми е дала възможност да започна отново, ами ако срещата с Ана отприщи всичките ми стари спомени? Дали тази безпорядъчно скалъпена от мен през деня личност ще издържи на подобен потоп, или той напълно ще я помете?

Дали ще бъда пометен?

Тази мисъл е почти достатъчна, за да ме хване за раменете и да ме обърне назад, но не мога да се изправя срещу човека, който съм бил, бягайки от изградения от него живот. По-добре да му се опълча тук, уверен в онзи, който искам да бъда.

Стискам зъби и вървя по пътеката между дърветата, така излизам пред малката къщичка на градинаря, чиито прозорци са тъмни. Ивлин е облегната на стената, пуши цигара, а в краката ѝ гори фенер. Носи високи гумени ботуши и дълго бежово палто, които доста се разминават по стил със синята вечерна рокля под палтото и тиарата с брилянти в косата ѝ. Тя наистина е много красива, въпреки странното си облекло.

Вижда, че я оглеждам.

– Нямах време да се преоблека след вечеря – казва отбранително и захвърля цигарата.

– Иви, какво правите тук? Трябва да сте на бала.

– Измъкнах се. Нима си мислехте, че ще пропусна цялата веселба? – пита тя и размазва цигарата с ток.

– Опасно е.

– Значи е глупаво да отидете сам, освен това имам помощник. От чантичката си вади черен револвер.