„Звездни гроздове“ (МОНТ) от Георги Анев, е сборник с пет новели, фантастично илюстрирани от Ина Христова.

Лекар мизантроп, който влиза в собствената си гробница; дух, затворен в пиано, оковал сърцето на малко момче; апартамент, който може би яде обитателите си; момче, което среща мъртвата си сестра на морето; войник, непознаващ врага, с когото воюва…

“Всяка една от новелите в книгата беше изненада – сън, предизвикал ме да запиша среднощна идея, изречение, изникнало в студа на градския транспорт, бягство от работа по бъдещ роман или разказ, който умира бавно в главата ми, въпреки опитите за съживяване.

Спомних си за лозята на село и как всеки плод беше като подарък от звездите късно вечер, развличане от тъгата на всекидневието.

Така се родиха “Звездни гроздове” – съчетание от истории, никнещи в периферията, разкази за духове, които желаят да бъдат видени, за важното, което витае около нас и чака да се разсеем от целта си, за да ни подаде ръка.”

Георги Анев

Звездни гроздове
(откъс)

Из „Смъртта на Елисей Петров“

Елисей Петров умираше, но това никак не го притесняваше – все пак бе по график.

Дразнеше го, разбира се, фактът, че не се знаеха точен ден и час, това го вбесяваше. Колкото и да питаше лекарите, те казваха едно и също: „Не се знае, Елисей Петров, може да е тази вечер, може да е след месец; трябва да следим състоянието Ви“.

Елисей Петров не ги слушаше. Гонеше ги с праисторически викове, упражняваше френския си по тях и те не смееха да си покажат червените носове в дома му.

Ето каква беше работата: Елисей Петров от дете притежаваше дарба; той можеше, поглеждайки човек, да каже точната дата на смъртта му.

Според самия Елисей Петров дарбата му не беше нищо специално. Не е като да чуваше гласове или да получаваше сигнали от други светове. Просто, виждайки друг човек, първото, което излизаше от устата му, бяха тези прословути цифри; те заместваха добър ден, здравейте, как сте.

Елисей Петров откри дарбата си по време на своето студентство, въпреки че някак бе знаел за нея цял живот. Той беше записал медицина, за да угоди на баща си; беше глупав, сприхав и педантичен, въпреки че беше разсеян за чуждите проблеми и щеше да бъде ужасен лекар.

Неговите преподаватели неведнъж му го бяха казвали:
– Вие ще бъдете ужасен лекар, Елисей Петров.

Елисей Петров не им обръщаше внимание, той знаеше това. Дразнеше се само, че не го уважаваха, а преди всичко искаше уважение; самият той не уважаваше никого и плюеше колегите си зад гърба им. Това беше, разбира се, преди да открие дарбата си.

Случи се през втория семестър на първата година. Елисей Петров вече беше презиран от колегите си, беше и пред изключване за разпространение на гнусен и неверен слух. Поради това, като откри случайно дарбата си, се намираше при ректора на университета, стар приятел на баща му, който го беше повикал.

Дарбата на Елисей Петров се появи без обяснение. Той влезе в кабинета на ректора препотен, но не особено нервен – потеше се винаги. Не се чуха ангелски хорове; нямаше и оперетно отваряне на дяволска паст, нито кресчендо от оркестъра.

Първоначално не се разбра какво е станало.

Елисей Петров се здрависа с ректора и, мислейки, че го е поздравил, потърси къде да седне. Но ето че някой пищеше и Елисей Петров го изхвърлиха от кабинета, преди да успее да сложи задните си части върху някоя мебел.

Така и не изключиха Елисей Петров. Той си спомняше ледената вечер, в която неканен гост посети семейството му.

Елисей Петров го извикаха късно, към единадесет часа. Тъкмо беше минал през ритуала си – беше убил всеки един от колегите си, беше им отмъстил с лека ръка, като диригент; беше се тресъл от злоба и, изтощен, тъкмо се беше унесъл в предпарализна дрямка, когато на вратата се почука.

Беше бащата на Елисей Петров, който го уведоми с изненада, че ректорът е тук.
– Как? Защо? – изсмя се Елисей стреснато. – Да си върви.

Но ето че самият ректор избута вратата на стаята му и, нахлувайки при Елисей, я затръшна след себе си в лицето на бащата.

Двамата се гледаха. Ректорът проговори.
– Спомняте ли си – попита на фалцет – какво ми казахте миналата ни среща?
– Да не съм Ви проклел? – запита Елисей съвсем на шега. Той беше в защитна позиция; беше по нощница и с ерекция, която криеше като беше вдигнал колена и скръстил ръце.

При думите му обаче ректорът пребледня и се прекръсти, шепнейки нещо на небесата – в случая на прогнилия от миналото лято таван на Елисей Петров.
– Вие – приближи се ректорът и изненадващо хвана ръката на Елисей Петров. – Вие ми казахте една дата. И ето че тя май наистина ще се сбъдне.
– Щом съм казал – изсумтя и вдигна рамена Елисей Петров. – Аз никога не лъжа. Не мога, по природа. Ето, даже в момента ще Ви кажа, че Ви презирам и не мисля, че сте повече от насекомо.

За негова изненада, при тези думи ректорът, вместо да го зашлеви, да почервенее от гняв, само го погледна с насълзени очи и, като се разплака, сложи глава в скута на Елисей Петров и хлипа като дете.

Елисей Петров съвсем се погнуси; подскочи от тази сцена и се озова в ъгъла.
– В началото ми беше трудно – каза ректорът. – Но после осъзнах какво сторихте за мен. Вие,

Елисей Петров, ме дарихте с нещо, дето… Искам да кажа, че аз Ви благодаря…
– Много добре – каза Елисей Петров и, мръщейки се, тропна с крак.
– Но аз… да – стресна се мъжът. – Може би трябва да вървя и да Ви… Да, ще говоря с баща Ви. Ние трябва да уредим делата – каза ректорът и се изплъзна от стаята.

Елисей Петров дълго се чуди какво точно се бе случило в онази нощ. След месец ректорът умря от панкреас и Елисей Петров щеше да забрави за цялата тази работа, ако при него не започнаха да идват всякакви хора, да се опитват да го изненадат и да изкопчат от него едно „здравей“. Елисей Петров, разбира се, бягаше в началото, но свикна с вниманието – той това и търсеше. Като разбра от свои състуденти какъв слух се носеше за него (че бил предсказал смъртта на ректора), Елисей Петров реши да се възползва от мълвата. Ето го, здрависва се с непознати и шепне първите цифри, дето му идеха наум, а хората пред него припадаха, смееха се, плачеха неудържимо, благодаряха му и го гледаха съкрушено – но всички, за пръв път в живота му, го уважаваха.

Ето какво беше обяснението. Елисей Петров лъжеше, но тъй като другите бяха убедени, че той казва истината, а и самият той беше убедил себе си в таланта си, кой можеше да го оспори? Пък и веднъж узнали датата на смъртта си, хората някак сами гледаха да я сбъднат, един вид уреждаха живота си така, че да се нагодят според предсказанието на Елисей Петров, защото, видите ли, няма ли да е наистина чудато, ако вземе, че стане точно така?

Елисей Петров стана легенда из университета; беше ясно, че ще стане и легендарен лекар.
Сега, седемдесет години по-късно, той осъзнаваше, че е предсказал смъртта на всеки цар и просяк, само не своята собствена и това вгорчаваше последните му дни. Хрумна му ужасна и перверзна мисъл – че, тъй като можеше да узнае последния ден на всеки човек, а никой не можеше да узнае неговия, то той, Елисей Петров, щеше да живее вечно, сиреч беше безсмъртен. Тази мисъл така го потисна, че съвсем се състари, затрепери, стана по-безпомощен и от преди, готов да се хвърли в гроба възможно най-скоро; но това беше преди да намери проклетата книга.

За автора

Георги Анев е роден 1990г., завършва Кино и телевизия в Нов Български Университет, специализира Драматургия. Първият му роман, „Децата на Феникса – приказка-кошмар“, излиза през 2016г.

По новия сборник с новели работи от осем години. Разнообразни като стил и жанр, историите обединяват в себе си магията на Кафка, Булгаков, смесена с малко Бредбъри, Стругацки и щипка Нийл Геймън. Историите оживяват в корицата и илюстрациите на Ина Христова.

С изкуството на Ина Христова, и с нея самата, може да се запознаете тук:

Ина Христова: Илюстрацията изостри интуицията ми като с острилка (интервю)