Разгръщаме „Предсмъртните видения на Никола Петков“ от Томас Макгонигъл – първата книга на американски автор, чието действие е изцяло ситуирано в България.
В нея писателят пресъздава последните мигове от живота на прочутия български политик.
Петков припомня живот на привилегии, прекъснат от пророчески актове на насилие.
Баща му, построил затвора, в който по-късно самият Петков ще намери смъртта си, е убит на улицата през 1907 г. Харизматичният му брат, също земеделски лидер, става жертва на подобна съдба години по-късно в ръцете на политически врагове.
Завръщайки се от чужбина, Петков поема делата им, но животът му отсъжда друг път – да бъде един от поддръжниците на примирието между страната си и САЩ по време на Втората световна война.
В поток на мисълта, в който се сливат преживяванията на самия земеделски деец, цитати от документи от епохата, исторически факти, размисли на писателя и реплики на исторически фигури, познавали Петков, Макгонигъл създава една брутална картина на мига, в който Петков губи живота си, а България потъва все по-страшно в бездната на тоталитаризма.
Предсмъртните видения на Никола Петков
Томас Макгонигъл
В изборите през октомври Отечественият фронт спечели 78 процента от гласовете, а опозицията 22 процента. Министър-председател на новото правителство стана Георги Димитров, а негов заместник и министър на външните работи – Георгиев. В качеството си на народен представител Петков открито се противопоставяше на комунистическите ръководители и обвиняваше Димитров, че е оръдие на Съветския съюз. Известно време правителството допускаше да се отправят нападки, тъй като искаше западните страни да одобрят мирния договор, който най-накрая беше сключен. През юни 1947 година, един ден след като американският Сенат ратифицира споразумението, Петков бе арестуван. През август той бе даден под съд и осъден на смърт; въпреки протестите от Запад през септември бе обесен. Една седмица по-късно Съединените щати официално признаха българското правителство. След като унищожиха земеделската опозиция, комунистите подходиха по същия начин и към онези социалдемократи, които продължаваха да отстояват независима позиция. В края на 1947 година България изцяло бе под контрола на комунистите; в страната действаше нова конституция.
„История на Балканите“ (Йелавич)
Аз, Никола Петков, бях обесен и умрях бавно, както искаха те, на 23 септември 1947 година – лошо свършена работа, ще кажат някои, но за ОНЕЗИ не беше така: отлично, отлично, животът се изцежда от него, изсмуква, пресушава, една минута е изтекла, след нея втора, трета,
четири минути и животът замира
пет
шест
седем
осем
девет
десет
единайсет
а може би
дванайсет минути… приблизително толкова, бяха предвидливи и не използваха струна от пиано, защото това напомняше за Хитлер, и противно на слуховете, не вкараха стъклена тръбичка в члена ми и не почукваха лекичко по него с хирургическо чукче, не, не бяха толкова жестоки, това го запомнете девет
десет минути
краката вече не докосват прекатуреното столче, помниш ли боядисаното в бяло столче, на което децата сядаха до баба си – не, не беше боядисано, а от грубо дърво, като гредата, от която виси примката ми.
Не поглеждам през прозореца и не виждам гондоли, които се полюляват на пристана: тромави морски същества. Не вдигам поглед и не виждам един мъж, стъпил върху алигатор на върха на една колона. Не чувам шведска, гръцка, немска, английска, френска, сръбска реч долу на тротоара. Не съм изгнаник във Венеция. Живея в еврейския квартал. Или там, където според старите справочници някога е бил еврейският квартал. В Ню Йорк Сити, на остров Манхатън.
Столчето е изподраскано преди това от ботушите на мъже, които стъпват на него, за да отворят/затворят прозорчето високо на стената; не може да е изподраскано от моите крака, увити в дрипи, във вонящи парцали, и то, както съм се изправил, навел очи, които виждат само върховете на жълтеникавите нокти, изпъкнали над мръсотията, но как да съм сигурен, че виждам точно това с тези наведени очи… аз съм тук: въжето е мазно от протрита кожа и засъхнала кръв, едно от нещата, които умеят да правят толкова добре, е, че ме карат в този момент да си мисля: тези хора смятат, че всичко това е толкова обикновено… няма нищо необичайно, няма причина да се използва ново въже заради него, старото ще свърши работа… какво си въобразява той… той, който вече не е способен да мисли, той, който ще влезе само в чуждите учебници по история и никой няма да си спомня името му след двайсет, 25, 30, 40, 50 години… дори не е престъпник, извършил сензационно убийство с брадва, като онази история, дебнеща във вестника на стария режим…
… въже, мазно от употреба, нещастно въже, стенещо под моята тежест, но аз не съм достатъчно тежък…
Опитвам се да изтръгна тази история от себе си, но коя страна ще я приеме?
Въжето се врязва в кожата на шията. Изцапал съм се. Също като дете – всички ме гледат, а аз вървя колкото се може по-близо до стената и изпражненията се стичат по крака ми… не, не че виждам, просто усещам, че се стичат по крака ми. Моята миризма стига до тях… трийсет години са минали, но пак е същото – човек винаги си остава на дванайсет години, така беше писал някой, вероятно изпаднал под влиянието на онзи лекар от Виена, някой, който не е чел онзи писател от Русия, пренесъл на гръб щастливото си детство, разправят хора, които са го срещали в Ню Йорк…
Надалеч. Но не само в смисъл на разстояние и време. Надалеч, докато се изгубя по улицата, после в метрото… в града, в това ужасно чувство, че остават още четири дни от тази седмица… Мога да продължа да се занимавам сериозно с Никола Петков, както той го заслужава… но днес нещо не ми върви… не мога да открия какви са били размерите на члена му или дали е имал интерес към жени, или към мъже, или нито към едните, нито към другите. Ах, каква вулгарност…10
Тази книга може да послужи като пример за лутане в застоялите води на историята и появата и́ възбужда като объркването от говоренето на френски, което ми налага да изясня моя интерес и да обясня собствената си теория за историята, за историческото пресъздаване, като забравя за конкретния човек Никола Петков, за конкретната страна България… в края на краищата това са прости думи и те могат да означават всичко, което поискаме…
За премиерата на Предсмъртните видения на Никола Петков
По случай българското издание на „Предсмъртните видения на Никола Петков“ авторът е официален гост на международния литературен фестивал „Варна Лит” 2019 г., където ще се включи на 30 май 2019 г. от 19:00 ч. в Градска художествена галерия „Борис Георгиев”. В София премиерата на книгата ще се проведе на 6 юни 2019 г. от 18:30 ч. в книжарница Greenwich Book Center, a книгата ще представи Димитър Кенаров.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.