Героите от „Трейнспотинг” се завръщат с гръм и трясък с „Панталоните на мъртвеца” – сатанински умен, циничен, напрегнат роман, подписан от майстора на черния хумор Ървин Уелш.

„Панталоните на мъртвеца” (превод: Деян Кючуков) отново ни среща с героя от „Трейнспотинг”, „Порно” и „Ваещият с ножове” Франк Бегби.

Като мениджър на диджеи тук Марк Рентън прави прилични пари, но постоянните пътувания, чакането по летищата, бездушните хотелски стаи и разбитите връзки го изпълват с недоволство от живота.

Докато за свой ужас случайно не среща Бегби, от когото бяга и се крие от години заради своето предателство и възникналия помежду им дълг.

Но психопатът Бегби сега е известен творец и – за най-голямо удивление на Марк, – сякаш не гони отмъщение.

Сик Бой и Спъд, които преследват свои собствени цели и амбиции, са заинтригувани да узнаят, че старите им приятели са отново в града. Когато навлизат в тъмния свят на търговията с органи, нещата започват заплашително да се объркват.

Четиримата мъже прескачат от трън на глог, преследвани от своите лични истории и зависимости, гневни, объркани и отчаяни. Един от тях не доживява до края на книгата. Но кой ли ще надене „панталоните на мъртвеца“?

Панталоните на мъртвеца

Ървин Уелш 

1. Рентън – пътешественикът 

По челото на Франк Бегби са избили капчици пот. Аз се правя, че не забелязвам. Той тъкмо влиза в климатизираната сграда от жегата отвън и още не е привикнал към температурната разлика. Което ми напомня за първата ни среща. Тогава също беше горещо. Или пък не. С възрастта започваме да идеализираме спомените си. Дори не сме се запознали в училище, както често съм си повтарял. Това е просто част от дебелия, натъпкан с полуистини, полуизмислици том, където съхранявам повечето от историите за Бегби. Не, беше навън, пред един фургон за сладолед, най-вероятно в неделя, а той носеше в ръце голяма пластмасова купа.

Аз наскоро бях тръгнал на училище, а Бегби бе в погорен клас, но това скоро щеше да се промени. Стоях зад него на опашката, а яркото слънце светеше в очите ни между тъмните силуети на сградите. Наблюдавайки го как чинно подава купата на сладоледаджията, реших, че изглежда добро момче.

– За след вечеря – поясни той, докато чакаше да я напълнят. Помня, че останах силно впечатлен – не бях виждал дете, на което да поверят да купи толкова много сладолед. После той ме изчака да взема своята фунийка и поехме заедно по улицата, говорейки си за „Хибърниън“, за своите велосипеди. Крачехме бързо, дори подтичвахме, за да не се разтопи сладоледът (значи, наистина е било горещ ден). Аз кривнах към грамадата от общински апартаменти, наречена Форт Хаус, а той – към една почерняла постройка на отсрещната страна на улицата. Тогава фасадите още не бяха изчистени от саждите.

– До скоро – махна ми с ръка.

Аз отвърнах на поздрава. Да, наистина изглеждаше добро момче, но тепърва предстоеше да разбера, че не е точно така. Винаги съм разказвал, че са ме сложили да седна до него в клас, като някакво наказание. Но не е така. Сами седнахме заедно, защото вече бяхме приятели.

Сега ми е трудно да повярвам, че съм тук, в Санта Моника, Калифорния, и живея такъв живот. Особено като гледам Франко Бегби и Мелани на отсрещната страна на масата в този чудесен ресторант на Трета улица. И двамата сме на светлинни години от онзи фургон за сладолед в Лийт. Аз съм с Вики, която работи във филмовия маркетинг, но е родена в Солсбъри, Англия. Намерили сме се в сайт за запознанства. Това е четвъртата ни среща и още не сме се чукали. Подходящият момент вероятно е бил някъде след третата – все пак не сме деца. Оставили сме нещата да се проточат твърде дълго и всеки е малко напрегнат в компанията на другия, чудейки се дали връзката има бъдеще. Истината е, че тя е прекрасна жена и аз копнея да бъда с нея.

Затова е трудно да сме покрай Франко и Мелани – такава перфектна двойка. Той е двайсет години по-възрастен, но изглежда напълно подходящ за тази стегната, загоряла от слънцето калифорнийка. Те се държат естествено и с лекота – едва доловимо докосване по ръката или бедрото, целувчица по бузата, размяна на многозначителен поглед или заговорническа усмивка.

Влюбените са големи досадници. Постоянно ти навират щастието си в лицето и дори не го правят нарочно. В моя случай с Франко това продължава още от онзи побъркан ден в самолета миналото лято. Ние продължихме да поддържаме връзка и се видяхме няколко пъти. Но никога сами – Мелани всеки път е с нас, а понякога и аз си водя дама. И това е по инициатива на Франко. Ако имаме уговорка за среща насаме, така че да мога да обсъдя начин да му платя, той винаги намира причина да я отмени. Сега сме в Санта Моника и наближава Коледа. Той ще прекара празниците тук, под ласките на топлото слънце, а аз – в Лийт, с баща си. Иронично е, че най-сетне мога да си отдъхна – мъжът срещу мен, за когото съм смятал, че никога няма да напусне старото пристанище освен за посещения в пандиза, вече не представлява заплаха.

Храната е превъзходна, а компанията – приятна и отпусната. Така че би трябвало да съм спокоен, но не съм. Вики, Мелани и аз сме си разделили бутилка бяло вино. Давам мило и драго за втора, но се сдържам. Франко вече не пие. Не спирам да си го повтарям и все ми звучи абсурдно: Франко вече не пие. Накрая си тръгваме и аз се качвам на „Убър“ заедно с Вики, която живее наблизо, във Венис. Отново обмислям последствията от тази трансформация и какво означава тя за мен. Аз далеч не съм строг въздържател – късметът си е късмет, но съм присъствал на достатъчно сбирки на Анонимните наркомани през годините, за да знам, че невръщането на дълга просто не е валидна психологическа опция за нас. Щом се разплатя – а аз знам, че трябва да го направя не само заради него, а заради себе си, – това огромно, непосилно бреме ще изчезне. Нуждата да бягам ще ме напусне завинаги. Ще мога да виждам по-често Алекс, а защо не и да изградя наново някакво отношение с бившата си, Катрин. Ако се постарая добре, тук може и да излезе нещо между мен и Вики. Единственото, което е нужно да сторя, е да платя на Франко. Знам точно колко му дължа – петнайсет хиляди четиристотин и двайсет паунда. Толкова правят три хиляди и двеста паунда в днешни пари. И това е нищо в сравнение с дълга ми към Сик Бой. Аз заделям пари настрана за него и Секънд Прайз, но Франко е по-належащ.

На задната седалка на колата пръстите на Вики улавят моите. Ръцете й са възголеми за жена, висока метър и седемдесет – на размер почти колкото моите.

– За какво мислиш? За работа?

– Позна – отвръщам унило. – Предстоят ми ангажименти около Коледа и Нова година в Европа. Но поне ще имам възможност да видя татко.

– Ще ми се и аз да се прибирах у дома – казва тя. – Още повече че сестра ми пристига от Африка. Но пътуването отнема твърде много дни от отпуска ми. Така че пак ще карам празниците тук, със старите сънародници… – Тя изпъшква с досада.

Сега е времето да го кажа: Бих предпочел да прекарам Коледа тук, с теб. Това ще е едно просто, искрено твърдение. Но срещата с Франко за сетен път е замъглила главата ми и моментът отлита. Все пак има и други възможности. Стигаме до моята сграда и аз питам Вики дали не иска да се отбие за едно питие.

– Разбира се – усмихва се стегнато тя.

Качваме се по стълбите и влизаме в апартамента. Въздухът е спарен и застоял. Включвам климатика, той проскърцва неохотно и заработва. Наливам две чаши червено вино и се отпускам върху малкото канапе, внезапно уморен след всичките си пътувания. Моята диджейка Емили казва, че всичко се случва по определена причина. Това е нейната мантра. Аз не вярвам на разните щуротии за космични сили, но сега си мисля: Ами ако е права? Ако е било писано да се натъкна на Франко, за да му платя? Да се разтоваря от бремето? Да продължа напред? В крайна сметка той е сторил именно това, докато аз съм заседналият на място.

Вики се настанява на канапето до мен, протяга се като котка, после изува обувките си, подгъва загорели нозе под себе си, приглаждайки полата си. Усещам как кръвта се стича от мозъка към топките ми. Тя е на трийсет и седем и доколкото разбирам, е живяла порядъчен живот. Зарязвана от едно-две копелета, на свой ред разбила сърцата на неколцина мухльовци. Сега в очите й играе пламъче, а изражението й говори: Стига вече увъртане. Или акай, или ставай от гърнето.

– Мислиш ли, че е време да… минем на следващото ниво? – питам.

Очите й се присвиват и тя отмята от челото си кичур изсветляла от слънцето коса.

– О, да – казва с глас, който е предназначен да бъде секси и наистина е такъв.

И двамата сме облекчени да оставим първото чукане зад гърба си. Оттук нататък пътят обещава да бъде безоблачен. Винаги ме е учудвало как, ако си падаш по някоя жена, се оказва, че тя изглежда без дрехи още по-добре, отколкото си си представял. Но на следващата сутрин тя трябва да става рано за работа, а аз – да хващам самолета за Барселона. Самият ангажимент не е толкова важен, но е в клуб, промотиран от един от организаторите на тамошния фестивал „Сонар“. Провеждайки това коледно шоу, ние си гарантираме участие във фестивала. Кой знае кога с Виктория ще се видим отново. Но аз, за пръв път от много време насам, тръгвам на път щастлив. С материал за размисъл, а може би и с причина да се върна.

И ето че сега летя на изток – полетът, който ми се отразява най-зле. Бизнес класата е задължителна за него. Би трябвало да лежа по гръб, но стюардесата предлага хубаво френско вино от селекцията на борда и преди да усетя, пак съм натряскан сред облаците. Страшно ми се иска да се насмъркам с кокаин, но трябва да се задоволя с амбиен. Да, тя е станала досадно модерна. Да, парите са я съсипали. Да, колонизирана е от космополитни задници с пълни джобове и празни души, чийто безрадостен смях се носи от баровете и ресторантите и отеква из тесните улички. Но при всички тези уговорки, фактът си остава непроменен: ако не харесваш Барселона, значи си нещастник, напълно изгубен за света.

Знам, че за мен все още има надежда, защото съм влюбен в този град. Дори когато с мъка държа очите си отворени, а затворя ли ги, веднага се озовавам в душния ад на поредния нощен клуб, от който току-що съм излязъл, или в който ми предстои да вляза. Тътнещият ритъм неспирно блъска в слепоочията ми, макар че шофьорът на таксито е пуснал лека латино музика. Слизам от колата с подгъващи се от умора крака. Вадя куфара на колелца от багажника и го тътря към входа на хотела. Служителката на рецепцията е достатъчно чевръста, но на мен ми се струва, че едва помръдва. Неволно изпускам дълга въздишка, за да я накарам да побърза. Полазват ме тръпки при мисълта, че някой диджей или промоутър може ей сега да цъфне във фоайето и да иска да говорим. Най-сетне пластмасовата карта, осигуряваща ми достъп до стаята, е издадена. Следват инструкции относно безжичния интернет и закуската. Качвам се в асансьора. Зелената лампичка на бравата светва в знак, че картата работи, слава на небесата. Вече съм вътре. На леглото.

Не знам за колко време съм изключил, но ме събужда телефонът в стаята. Промеждутъците между звучните му оригвания са достатъчно дълги, за да се унасям отново, с надеждата, че всяко от тях ще е последното. После… на линията е Конрад. Моят най-важен клиент е пристигнал. Изправям кости във вертикално положение. Ще ми се да бъда в Ел Ей или Амстердам, все едно къде, и да гледам „Поп Айдъл“ с Вики, сгушена до мен. Вместо това съм тресяща се маса от нерви в този барселонски хотел и усещам как, благодарение на часовата разлика и кокаина, коефициентът ми на интелигентност спада със същата скорост, с която пулсът ми се покачва…

За автора

Ървин Уелш е най-провокативният съвременен шотландски писател, ако не и най-талантливият „нихилист” в литературата на новото време. Успехът му се дължи на изумителния начин, по който съвместява мрачен реализъм с брутална сатира и психологическо проникновение.

Още с появата си „Трейнспотинг“ стремително се превръща от ъндърграунд книжле в културно събитие от световен мащаб, а авторът е определен като говорител на цяло едно поколение. Огромен успех постигат и филмовите адаптации по романа, режисирани от Дани Бойл.

Избери живота! Поне за 2 часа избери друг живот с Т2 Трейнспотинг