Ръкописът на „Лятно пътуване“ е смятан за изгубен в продължение на 50 години, включително от самия автор.

Открит е случайно в кашона с документи, предоставени за разпродажба през 2004 г. на аукционната къща „Сотбис“ в Ню Йорк.

Капоти се залавя с писането му през 1943 г., но го загърбва заради „Други гласове, други стаи“ – неговия изумителен дебют, превърнал го в литературен феномен.

С младежка жизнерадост, отприщена през едно жежко лято в Ню Йорк, Грейди безупречно улавя земетръсните социални промени, настъпили в американското общество в годините след Втората световна война. „Лятно пътуване“ е ново свидетелство за безупречния усет към изящния изказ на един от най-големите писатели на XX век, истинско литературно съкровище.

Лятно пътуване

Труман Капоти

– Ти си истинска загадка, скъпа – каза майка ѝ, а Грейди, седнала срещу нея, я погледна над букета от рози и папрат в центъра на масата и се усмихна снизходително: да, загадка съм.

Харесваше ѝ тази мисъл. Но Апъл, осем години по-голяма, омъжена, далеч от загадъчното, рече:

– Не, Грейди е чисто и просто глупава. Де да можех аз да замина с вас. Представи си, мамо, по това време идната седмица ще закусвате в Париж! Джордж все ми обещава, че ще отидем… но къде ти  – и погледна сестра си. – Грейди, за какъв дявол ще стоиш в Ню Йорк посред лято?

Грейди гореше от желание да я оставят на мира. Опяваха ѝ все същото, а параходът отплаваше днес  – какво още очакват да им каже? Оставаше само истината, а най-малко нея възнамеряваше да сподели.

– Никога не съм била тук през лятото – каза тя и обърна очи към прозореца, избягвайки погледите им.

Шумът от проблясващия автомобилен поток още повече подчертаваше спокойствието на юнската утрин в Сентръл Парк, а първите летни лъчи на слънцето, прегарящи зелената пролетна кора, се промушваха през дърветата срещу „Плаза“, където те закусваха.

– Може би съм перверзна – разбирайте го както щете.

Тя осъзна с усмивка, че вероятно сгреши, като го каза. Всъщност близките ѝ наистина я мислеха за нещо като перверзна, а веднъж, когато беше на четиринайсет, я беше осенило ужасно и доста вярно прозрение – майка ѝ, беше осъзнала тя, я обича, но дълбоко в себе си не я харесва. Отначало си мислеше, че е защото я смята за по-грозна, по-твърдоглава, не така жизнерадостна като Апъл, но по-късно, когато стана ясно – при това болезнено за Апъл, – че Грейди изглежда далеч по-добре, тя реши повече да не мисли за мнението на майка си. Разбира се, отговорът, който накрая проумя, беше съвсем прост: по свой инертен начин дори като съвсем малка тя никога не беше харесвала майка си кой знае колко. Ала и двете не проявяваха отношението си една към друга. Всъщност къщата на тяхната враждебност бе скромно обзаведена с обич, която госпожа Макнийл изрази в този момент, като взе ръката на дъщеря си в своята:

– Ще се тревожим за теб, миличка. Няма как иначе. Не знам. Не знам какво да кажа. Питам се дали не е опасно. На седемнайсет още не си достатъчно пораснала, а и никога не си оставала съвсем сама.

Господин Макнийл, който звучеше, все едно че наддава на покер, щом заговореше, но поначало рядко отваряше уста – отчасти защото жена му не обичаше да я прекъсват и отчасти защото беше вече много уморен, – топна пурата си в чашата с кафе, при което Апъл и госпожа Макнийл трепнаха като ужилени, и каза:

– Какви ги говорите, на осемнайсет аз вече от три години се бях преместил в Калифорния.

– Но Ламонт, все пак… ти си мъж.

– Каква е разликата? – изсумтя той. – Вече няма разлика между мъже и жени. Самата ти го твърдиш.

Госпожа Макнийъл се прокашля, сякаш разговорът бе взел неприятен обрат.

– Така или иначе, Ламонт, тревожа се да оставя…

У Грейди се надигна неудържим смях, весела възбуда, от която бялото лято, ширнало се пред нея, ѝ заприлича на разстилащо се платно, върху което можеше да положи първите силни и чисти свободни щрихи. И за друго се смееше, без да ѝ личи – защото те не подозираха нищо, ама съвсем нищо. Светлината, която играеше върху сребърните прибори, сякаш засилваше вълнението ѝ, проблясвайки едновременно и като предупредителен сигнал: внимавай, миличка. Но от другаде нещо говореше: Грейди, трябва да се гордееш, развявай знамето си високо на вятъра.

Какво беше това, може би розата? Розите говорят, в тях се крие мъдрост, беше го чела някъде. Тя пак погледна през прозореца. Смехът продължаваше да я напушва, вече стигаше устните ѝ. Какъв ден за Грейди Макнийл, лъчезарен и облян от слънце, и с рози, които говорят!

– Какво ти е толкова смешно, Грейди?

Гласът на Апъл не беше приятен, приличаше на тихо бръщолевене на капризно бебе.

– Мама те пита нещо съвсем просто, а ти се смееш, като че ли я смяташ за малоумна.

– О, не, Грейди не ме мисли за малоумна, в никакъв случай – каза госпожа Макнийл, но неубедителният ѝ тон подсказваше съмнение, а очите ѝ, премрежени от фината воалетка, която спусна пред лицето си, бяха помръкнали и объркани от огорчението, което винаги я жегваше, щом се сблъскаше – както ѝ се струваше – с презрението на Грейди.

Колко хубаво, че рядко им се случваше да общуват, между тях нямаше истинска симпатия, тя го знаеше. Ала бе непоносимо, че Грейди с дръпнатото си държане се опитваше да ѝ внуши своето превъзходство. В такива моменти ръцете на госпожа Макнийл се разтреперваха. Веднъж – вярно, преди доста години, когато Грейди бе още лудетина с къса коса и ожулени колене – тя не успя да овладее ръцете си и тогава – а това, разбира се, се случи в онзи период от живота, когато нервите на жената са изложени на най-тежко изпитание, – провокирана от безчувствеността и отчуждението на Грейди, я зашлеви с все сила. Винаги след това, щом усетеше подобни пориви, тя подпираше ръцете си на нещо твърдо, защото при онази предишна невъздържаност Грейди, чиито зелени проницателни очи приличаха на късчета море, я изгледа отвисоко, прониза я с поглед, който като прожектор освети кривото огледало на нейната суета. Тя беше ограничена жена и тогава за пръв път срещна воля, по-твърда от своята.

– В никакъв случай – повтори тя и смехът ѝ звънна изкуствено.

– Извинявай – рече Грейди. – Каза ли нещо? Май вече нищо не чувам.

Тези думи трябваше да прозвучат не толкова като извинение, колкото като самопризнание.

– Наистина – изчурулика Апъл, – човек ще рече, че си влюбена.

Нещо в сърцето ѝ трепна, усещане за опасност, сребърните прибори се разлюляха и резенчето лимон застина полуизстискано между пръстите ѝ. Тя стрелна с поглед сестра си, искаше да види какво има в очите ѝ – глупост или проницателност. Доволна от видяното, изстиска докрай лимона в чая и чу майка си да казва:

– За роклята говоря, миличка. Мисля, че няма да е зле да я поръчам в Париж, в „Диор“ или „Фат“, нещо от този род. Може в крайна сметка дори да излезе по-евтино. Щеше да си прелестна в бледо тревистозелено, още повече с твоите очи и коса. Макар че, право да ти кажа, не биваше да я подстригваш толкова късо, не стои добре и не е… не е никак женствено. Жалко, че не може дебютантките да носят зелено. Мисля си за нещо от бяло моаре…

Грейди я прекъсна намръщена: – Ако говориш за балната рокля, не я искам. Изобщо не искам бал и нямам никакво намерение да ходя, не и на такъв във всеки случай. Няма да се правя на глупачка.

Още от/ за Труман Капоти:

Откъс от “Музика за хамелеони” на Труман Капоти