Излезе ново българско издание на „Хроника на камък” от Исмаил Кадаре, една от най-бележитите фигури на съвременната европейска литература.

Книгата разказва вълнуващата история на един албански град през погледа на малко момче.

Странен, фантастичен, опасно „наклонен“ град, в който, ако се спуснеш по една улица, рискуваш да се озовеш на върха на някое минаре, град, последователно окупиран от италианци, германци и англичани, преживял лудостта на Втората световна война и войната на синовете срещу бащите.

Това е и историята на момчето, неспособно да осмисли една действителност, която излиза извън рамките на представимото; момчето, завладяно от вълшебството на женската красота, но и потресено от бруталността на възрастните; момчето, изгубило своята невинност.

Това е и историята на камъните, които също като хората са млади или стари, гладки или грапави, верни или коварни, и също като хората окървавени от безкрайните битки. „Хроника на камък“ е смущаваща смесица от трагедия и комедия, от политика и поезия. Красива, тъжна, трогателна и изящна творба, която няма да остави нито един читател безразличен.

Хроника на камък

Исмаил Кадаре

Навън зимната нощ беше обгърнала всичко в мъгла, вятър и влага. Скрил глава под завивките, слушах приглушения монотонен шум на дъждовните капки по големия покрив на нашата къща. Представях си как многобройните капки се търкалят по стръмното нанадолнище, забързани да паднат по-скоро на земята, после да се изпарят и отново да се издигнат нагоре към светлото небе. Те не знаеха, че под стрехата на покрива ги очакваше непозната опасност – ламариненият улук. Тъкмо в мига, в който се готвеха да скочат от покрива на земята, дъждовните капки се озоваваха в тясната тръба, заедно с хиляди други, и се питаха изплашени: „Накъде отиваме? Къде ни отвеждат?“. И още преди да са се окопитили от този луд бяг по улука, неочаквано попадаха в мрачна, дълбока тъмница – в голямата щерна на нашата къща.

Така завършваше свободният, весел живот на дъждовните капки. Там в мрачната, глуха щерна те щяха да си спомнят с тъга небесните простори, които никога вече нямаше да видят, чудните градове под тях и хоризонтите с проблясващи светкавици. Само аз понякога, като си играех с огледалото, щях да им изпращам късче небе, малко колкото длан, и то щеше да се плъзне по водата като кратък спомен за голямото небе.

Те щяха да прекарат там долу много скучни дни и месеци, докато някой ден майка ми ги извади с кофата, учудени и замаяни от мрака, за да изпере с тях дрехите ни или да измие пода и стълбите на къщата.

Но засега те не знаеха нищо. Те тичаха щастливи и доволни по каменните плочи на покрива и като слушах потропването им, ми ставаше мъчно за тях.

Когато дъждовете продължаваха три-четири дни, баща ми издърпваше леко улука, за да не се препълни щерната. Щерната беше много голяма. Простираше се почти под цялата ни къща и ако се препълнеше, можеше да наводни първо избата, а после да разруши съвсем основите на къщата, защото нашият град беше стръмен и в него всичко можеше да се случи. Докато си блъсках главата да разбера на кого е по-трудно да търпи пленничеството – на човека или на водата, чух стъпките на баба, а после и гласа ѝ от другата стая:

– Ставайте, ставайте, забравили сме да издърпаме улука.

Баща ми и майка ми се вдигнаха разтревожени. Баща ми изтича в тъмното през коридора в дългата си бяла риза, отвори страничния малък прозорец и с дълъг прът бутна улука встрани.

Чу се шумът на водата, която започна да плиска на двора.

В това време майка ми запали газената лампа и заедно с баща ми и баба слязоха по стълбите. Приближих се до прозореца и се опитах да погледна навън. Вятърът тропаше с дъжда по стъклата и караше старите пролуки на къщата да скърцат.

Не се стърпях и се спуснах по стълбите да видя какво става. И тримата бяха разтревожени и не ме забелязаха. Бяха вдигнали капака на щерната и се мъчеха да видят какво е вътре. Майка ми държеше лампата, а баща ми гледаше.

Тръпки ме полазиха и се улових за дрехите на баба. Тя сложи ръка на главата ми. Външната и вътрешната врата се блъскаха от вятъра.

– Какъв е този потоп! – каза баба.

Баща ми, целият наведен, се опитваше да погледне в щерната.

– Донеси вестник – каза той на майка ми.

Тя донесе. Баща ми го смачка, запали го и го хвърли в щерната. Майка ми едва чуто простена.

– Водата се е вдигнала догоре – каза баща ми.

Баба зашепна някаква молитва.

– Бързо – извика баща ми, – запали фенера.

Майка ми пребледняла, с разтреперани ръце запали фенера. Баща ми метна на главата си черна мушама, взе фенера и отиде да отвори вратника. Майка ми също се заметна с една стара дреха и го последва.

– Бабо, къде отиват? – попитах уплашен.

– Да повикат съседите – каза тя.

– Защо?

– Да ни помогнат да източим водата от щерната.

Навън сред силния шум на дъжда се чу глухо хлопване на портата. След това друго и друго.

– Бабо, как ще източим водата?

– С кофи, сине.

Приближих щерната и погледнах надолу. Тъмнина. Тъмнина и страх.

– Аууу – извиках едва чуто, но щерната не ми отговори. За първи път не ми отговаряше. Аз я обичах и много често, наведен над нея, ѝ говорех какви ли не неща. Тя винаги беше готова да ми отговори с онзи свой дълбок, провлечен глас.

– Ауу – извиках отново, но тя продължи да мълчи.

Това значеше, че е много разгневена.

Представях си как там долу безбройните дъждовни капки се съюзяваха с новите разярени от скорошната буря капки и искаха да направят нещо лошо.

За жалост баща ми беше забравил да изтегли улука. Не трябваше да се оставят придошлите от бурята води да се вмъкнат в нашата тиха щерна и да я разбунтуват. Откъм вратника се дочу шум и влязоха един след друг измокрени до кости Джеджа, Мане Воцо и Назо със снаха си. След това влезе баща ми, след него майка ми, трепереща от студ. Вратникът отново се хлопна и влязоха тичешком Явер и Максут, синът на Назо, с по една голяма кофа.

Трогнах се, като видях толкова много хора. Заскърцаха въжетата, синджирите, кофите. Стори ми се, че тези дрънкащи кофи сякаш измъкват уплахата от душата ми. Стоях до перилата и гледах хората, които шумно се заловиха за работа – Мане Воцо, висок и слаб, с побелели коси, синът на Назо и хубавата му снаха със замечтаните очи, и Джеджа, която едва си поемаше въздух. Мане Воцо, Джеджа и Назо вадеха кофите една след друга, а баща ми, майка ми, снахата на Назо с мъжа си и Явер ги изсипваха на двора до вратника. Дъждът продължаваше да вали като из ведро и от време на време Джеджа казваше с носовия си глас:

– Брей, какъв потоп!

След всяка изсипана кофа казвах мислено на водата: „Върви по дяволите, щом не искаш да стоиш в нашата щерна“. Всяка кофа беше пълна с пленени дъждовни капки и аз си мислех колко добре щеше да бъде, ако можеше да се извадят първо най-лошите и размирни капки, за да се намали опасността. Джеджа остави кофата, за да си почине, и запали цигара.

– Разбра ли – каза тя, като се приближи до баба. – На момичето на Чечо Каили поникнала брада.

– Не думай! – каза баба.

– Кълна се в очите си – продължи Джеджа. – Черна брада, да, като на мъжете. Затова баща ѝ не я пуска да излиза навън.

Наострих уши. Познавах това момиче и наистина отдавна не бях я виждал по улиците. – Ох, Селфидже – въздъхна Джеджа, – тежко ни, тежко! Лош знак ни изпраща бог. Ето и този проклет потоп тази вечер.

Като следеше с очи хубавата снаха на Назо, която се беше омъжила преди три седмици, Джеджа пошепна нещо на баба. Баба прехапа устни. Приближих се да чуя, но Джеджа хвърли цигарата си и тръгна към щерната.

– Колко ли е часът? – попита Мане Воцо.

– Минава полунощ – отвърна баща ми.

– Отивам да направя кафе – каза баба и ме взе със себе си.

Докато се качвахме по стълбите, хлопна външната врата.

– Идват и други – каза баба.

Проточих врат през перилата и се опитах да видя кой беше дошъл, но не успях. Коридорът беше полутъмен и по стените се движеха като в несвяст страшни, издължени сенки.

Качихме се на третия кат.

Баба запали огън в зимната стая. Легнах да спя. Навън бурята виеше, комините простенваха по покривите като живи и аз си мислех как под основите на нашата къща няма силна и сигурна земя, а тази черна, коварна вода на щерната.

Лоши времена, смутни времена, кумичке, проклето време е това. Смутни … смутни. Сънят ме унасяше под приятното къкрене на кафеничето, докато си спомнях откъслечни думи, чути тук-там от разговори на възрастните, с неуловим като водата смисъл.

Когато се събудих, къщата беше притихнала. Майка ми и баща ми спяха. Станах безшумно и погледнах часовника. Беше девет. Отидох в другата стая, но и баба спеше. За първи път по това време всички спяха.

Бурята беше утихнала. Приближих до прозорците на голямата стая и погледнах навън. Небето бе високо и студено, покрито със сиви, неподвижни облаци. Водата, която през нощта измъкваха с кофи от щерната, навярно вече се бе изпарила и издигнала се високо при облаците, гледаше оттам намръщено и високомерно мокрите покриви и сивата земя.

За автора

Исмаил Кадаре (р. 1936 г.) е световноизвестен албански писател, автор на десетина стихосбирки и на близо петдесет произведения в проза. През 1982 г. е обявен за „враг“ от Съюза на албанските писатели. Обвинен в прикрита критика на комунистическия режим, той изпада в немилост и е принуден да публикува изключително в чужбина.

През 1990 г. емигрира във Франция. Кадаре е носител на международната награда „Чино дел Дука“ (1995), на първата международна награда „Ман Букър“ (2005), на Наградата на принцесата на Астурия (2009) и на наградата „Ерусалим“ (2015).

Подобно на Филип Рот, Милан Кундера и Харуки Мураками, той е спряган многократно като вероятен носител на Нобелова награда за литература, без и до днес да бъде удостоен с нея.