„Глад” е ослепителен стилистичен шедьовър, един от най-смелите и изненадващи романи, създадени през последните години, заслужено удостоен с Наградата за литература на Европейския съюз.

Александър Ласло, един от двамата главни герои в романа „Глад” (превод: Мария Енчева), добива известност с дейността си за хуманитарна организация, която работи в лагерите на глада в Етиопия.

Повратният момент идва с решението му да осинови няколко сирачета от лагерите и да ги отгледа в Нидерландия. Филантропът изпада в немилост, когато едно от осиновените му деца го обвинява в сексуални посегателства. Осъден е на десет години затвор.

В опит да спаси честта си след излизането си на свобода Александър Ласло моли Орели Линдебом – негова партньорка до момента на арестуването му, а понастоящем телевизионна журналистка и майка на двегодишно момиченце – да му помогне да напише книга, в която да разкаже живота си и да изложи радикалните си и непопулярни идеи. Предложението му ще има драматични последствия.

Глад

Джамал Уариаши

Четири порции. Най-малко.

Ето какво ѝ минава през ума, докато изпразва тигана с ориз в кофата. Слепнали се, разварени зрънца. Гледа ги със сити очи и си представя семейство гъсеници. Въпреки тази картина в гръдния ѝ кош припламва кибритена клечица щастие. Луксът е не в задоволяването на потребностите, а в излишъка. Глухо почукване на дървена лъжица, която прогонва от тигана последните остатъци храна. Не, в друго е. В удоволствието от нехайството, с което изпълнява тази задача. Само си помисли за децата във… Не, точно сега не ѝ е до децата във. С децата във не я свързва нищо.

Има само едно дете, за което се чувства отговорна Орели, и в момента то спи горе.

Когато това дете седне да се храни привечер, като все по-често борави с приборите без чужда помощ, то изсипва половината порция върху лигавника, по покривката или на пода, бучки храна полепват на произволни места по детското личице. Но не разпиляното е важно, а онова, което попада в устицата. Детето сеща ли се за децата във? Не. Мърля безгрижно.

След ориза в кофата се изтъркулва и половин пиле, а след него – съдържанието на цяла касерола с фъстъчен сос и на купа овкусен зелен боб. Кофата за боклук простенва, пластмасата се намества, храната потъва в освободилото се пространство.

– Пак прекали с количеството – провиква се Орели към Филип, който гледа във всекидневната документален филм за какво-там-беше. Не е искала да прозвучи укорително. Понеже непохватността му е очарователна: на когото очите му са по-големи от стомаха, той е оптимист човек. Само че не е успяла да се сдържи.

От всекидневната долита ръмжене, от което тя заключава, че не я е разбрал добре. Или че не му се навлиза в полемики за кулинарните му умения. И това е възможно. Бърз поглед към екрана на телефона. Няма съобщения. Неделя вечер. Покой.

Тя почиства кухнята, тъй като чистачката ще дойде на сутринта. Щом пуска миялната, Орели забързва по стълбите, за да провери спи ли Лидия.

Лидия спи. Стиска плюшена играчка: фантастично, ококорено животно. Червено със сигналножълта коса. Викат му Червенобузко. „Челвенобушко“ на езика на Лидия. Орели присяда бавно на ръба на леглото, задържа длан над момиченцето, без да го докосва. Източник на топлина: въздухът над завивката се е нажежил. Надзърта към телефона си. Уотсап от Алис: „Срядата остава ли, скъпа?“. Есемес от родителите ѝ: „Здравей, миличка, всичко наред ли е при вас?“. Фейсбук: четири нови лайка на снимката от тази сутрин, на която Лидия яде ябълкова каша; на заден фон: изгряващото над водата слънце, гледката от тяхната всекидневна.

Да се наслади ли още малко на щастието си, или да стори нещо полезно? Да прегледа ли сметките?

Тя става, излиза от детската стая. Коридорът е тъмен. Опипва стената, за да открие началото на парапета, и се стряска.

Движение в полезрението ѝ.

Пръстите ѝ се добират до ключа на осветлението. Призракът е разобличен. Щом разбира какво е, тя си отдъхва засрамено: чаршаф на стойката за сушене, вероятно го е раздвижил полъхът от преминаването ѝ.

Тази къща ѝ се струва твърде голяма. Два етажа, пълни с толкова стаи, че дори когато и тримата са си у дома, остават поне четири незаети помещения. Баща ѝ беше този, който настоя: „Нали не смяташ цял живот да плуваш в собствен сос в оная студентска квартира? И двамата печелите добри пари, какво толкова се чудите? Като дойдат децата, ще ви трябва пространство“.

Къде е Филип? Още е там, на дивана. Вървят новините в осем. Заради работата си и тя би трябвало да седи сега пред телевизора. Орели се стоварва до Филип, отпуска ръка върху бедрото му, пръстите му обгръщат кутрето ѝ.

– … повече да подслоняваме нелегални имигранти – нарежда говорителят – в някогашния бункер под…

Орели очаква утрешния ден с нетърпение. Не гори от желание да дойде утрешният ден. Чака го с нетърпение. Не гори от желание. Всяка неделна вечер – все същото. Люшкане между острата потребност да си остане тук, у дома, с двамата души, които най-много обича, и от друга страна, порива да се смеси с хората навън, да не се дава на семейния живот да я окове.

– … до жертвата  – реди говорителят  – бухалка, с която вероятно са нанесени… Обикновено в края на работната седмица, след предаването в петък вечер, с колегите се събират на по чашка. Орели едва я свърта на тези събирания, прибира ѝ се у дома. Същевременно раздялата с тези хора винаги е мъчителна, макар да се откъсва от тях само за два дни. В неделната вечер из главата ѝ отново блуждаят темите за идната седмица, Орели чертае планове, предвкусва с радост предстоящите дни – и в същия момент не го иска, не иска да става рано, да води Лидия на ясла, да пътува с велосипед до работа. Да напуска така уязвимия си оазис.

Тя гали Филип по брадясалите му бузи. Гърло, адамова ябълка. Шията му – Орели застъргва косъмчетата с нокти.

 – Ау! – надава вой той. И: – Не в обратна посока!

Тя премества ръце върху косата му, която е гъста и мека. От толкова време са заедно, а още има какво да научи за него.

Новините свършват. Звукът се намалява.

Двамата обсъждат предстоящата седмица. Можеш да заседаваш навсякъде, дори и у дома си. – … взема Лидия от яслата във вторник, а ти напаза…

Докато разговарят, показалецът ѝ се плъзга по екрана на айфона.

Рей в чата на Фейсбук: „Можеш ли утре да донесеш dvd-тата на „Ловците“?“

– … хапнем с Алис в сряда, а може и да…

„Трети и четвърти сезон, нали?“ – пише тя в отговор.

– Изпий си чая.

– Чая ли? Кога успя да го направи? Докато тя беше горе ли?

„Йес – отвръща Рей. – Тенкс!“

Тя отпива от чая; Филип увеличава звука на телевизора. Предаването не я интересува, някакъв човек говори с равен тон за офшорки, кадри от Зайдас, кадри от африканска държава, подслонила червивите от пари офшорни дружества. Ужасна ситуация. Орели вдига „Бренда“ от холната масичка и разлиства списанието.

Интервю с високочувствителна жена.

Висока чувствителност. Не помни да е чувала за тоя феномен по време на следването си, но през изминалите години медиите преливат от информация за него. Стилът на статията ѝ напомня за собствената ѝ работа, за поредицата от интервюта, които взе за списание „Бренда“ преди две години и половина. Лидия още не беше родена. След края на телевизионния сезон ѝ оставаха няколко месеца за лични проекти. Първата поредица се казваше „Жените, които изневеряват“. Нелоша тема, съвсем в стила на „Бренда“. Вълнуваше я най-вече лъжата. Ако някой ден в живота ѝ влезе трети човек – което само по себе си беше немислимо, – тя не би могла да лъже Филип така. Част от жените, с които разговаряше, водеха двойствен живот от месеци, дори от години. „Лъжата – рече една от събеседничките ѝ – е израз на уважение. Стараеш се, защото, ако мъжът ти разбере, това вероятно ще го съсипе повече. Не изневярата, а представата, че е живял години наред с човек, когото си е въобразявал, че познава добре. Ако тая вяра се разклати, в какво тогава да вярваме?“

Орели отива до тоалетна, продължава да размишлява. Липсват ѝ интервютата, очаква с ужас неколкомесечната лятна пауза. Това ще е третото лято подред, през което няма да има друго занимание, освен грижите за Лидия. Започва да се отегчава, собственият ѝ свят ѝ отеснява и макар да е луда по тоя малък космос, не иска да загърбва и големия. Работата в телевизията ѝ се отразява добре, въпреки че и телевизията често е обсебена от случващото се в малка Нидерландия. На Орели ѝ се иска да попътува.

По тръбите до нея достига приглушен глас:

– Пас-порт… Пас-порт… Пас-порт…

Тон от втория етаж пак буйства. Обичайната му мантра. „Пас-порт… Пас-порт.“ Понякога е тази дума. Друг път брои. Във всеки случай всякога ритмично и винаги така високо, че се чува и един етаж по-горе. „Пас-порт“. Каква ли е историята? Или просто думата му харесва? Силна дума, дума за прогонване на демоните пред портите на мозъка. Лудия Тон. Митничар на собствената си глава. Скоро паспортът ѝ изтича, трябва да го подмени с нов. Да не забрави. Проверява фейсбук още веднъж. Няма нови лайкове, но пък е пристигнала покана за събитие. Туитър: нищо интересно. Заглавията в Nu.nl. Имейла. Уотсап.

Най-сетне Орели се изправя, пуска водата, прибира телефона в задния джоб на панталона си.

– Ще си взема вана – провиква се тя към Филип. – Идваш ли?

Изкачва стъпалата. Споменът за уплахата преди малко. Слава богу, в коридора още свети. Тя пълни ваната. Ваната: единственият лек срещу безпокойството. Чаени свещи, подредени по ръба. По-голяма свещ в поставка върху пералнята. Стъпки по коридора: Филип идва.

Сумрак, само топлото излъчване на свещите; и въздухът е топъл, влажен. Тишина. Тон не се чува. Филип се отпуска във ваната. Не го правят всяка вечер, дори не всеки уикенд, но все пак колкото се може по-често; това е хоросанът на тяхната любов, лекарството срещу еднообразието. Ваната винаги я възбужда; Орели навира пръсти между двете половини на задника му, под водата. По-късно, докато от телата им още се издига пара, те правят любов и в спалнята. Лидия послушно отлага сълзите, докато двамата не свършат и не си поемат дъх. Дъщеря мечта.

За автора и премиерата на Глад

Джамал Уариаши е роден в Амстердам през 1978 година. Детството му преминава – по собствените му думи –

„съвсем тривиално в типично мултикултурно семейство“.

Майка му е нидерландка, а баща му е с марокански произход. Уариаши учи в една от добрите амстердамски гимназии, от която е изключен в 11-и клас.

Между 2000 и 2008 г. следва психология в Амстердамския университет. Известно време работи като онлайн терапевт. През май 2016 г. в Нидерландия излиза романът му „Глад“, който го изстрелва в орбитата на литературните феномени.

За тази остро провокативна книга, определена от критиката като „чудо на въображението и емпатията”, през 2017 г. Джамал Уариаши получава Европейската награда за литература. Филмовите права за романа са продадени на „НЛ Филм“.

Авторът Джамал Уариаши пристига в София за българската премиера „Глад“ на 20 ноември.