„Европа и идеята за нация” ни напомня, че испанският философ и есеист Хосе Ортега-и-Гасет е сред най-проникновените изследователи на същността и еволюцията на европейската идея.

Книгата (в превода на Ефтим Станков) разгръща убеждението, че нацията е резултат от сплотяващото чувство за съпринадлежност към определена човешка общност, което чувство се поддържа, но не се поражда от общия език, територия, традиции, кръвно родство.

Според Хосе Ортега-и-Гасет, един от доайените в замислянето на съвременна обединена Европа, европейската интеграция, колкото и да е трудна и съпровождана от кризи, е процес с бъдеще, защото „зад“ този процес е налице хилядолетна общоевропейска история.

Оценявайки Европа като „много стар факт“, Ортега-и-Гасет казва, че тя е „разумът“ на историята, състояла се на територията на континента през последните дванадесет века.

И този европейски исторически „разум“ е нещо предхождащо, по-обхватно и по-силно от нациите. Народите на Европа биха могли да се спасят само ако преодолеят старата, анахронична идея за нация и се запътят към една свръхнация, към европейска интеграция. Но от това не следва, че обединяването на Европа трябва да бъде унищожително за тях. Посланието на испанския философ е:

„Нациите не трябва да бъдат подложени на валцуване, а да бъдат интегрирани, като Западът запази своя богат и многостранен облик“.

Европа и идеята за нация

Хосе Ортега-и-Гасет

Европейското общество

Този рояк от западни народи, който е излетял в историята от руините на древния свят, винаги се е характеризирал с двойствена форма на живот. Станало е така, че докато всеки един от тях е формирал малко по малко своя собствен темперамент, между тях и над тях постепенно се е създавал един общ репертоар от идеи, маниери и възторзи. Дори нещо повече: тази участ, която ги е правила едновременно все по-еднородни и все по-различни, трябва да се разбира като нещо парадоксално. Защото при тях еднородността не е чужда на различността. Напротив, всеки нов унифициращ принцип е оплодотворявал многообразието. Християнската идея поражда националните църкви; споменът за Imperium на римляните вдъхновява различните форми на държава; „реставрирането на класическата словесност“ през XV век дава старт на различните литератури; науката и унитарният принцип за човека като „чист разум“ създават различни интелектуални стилове, които моделират диференцирано дори крайните абстракции на математическото творчество. Накрая и като връх на всичко дори екстравагантната идея на XVIII век, според която всички народи трябва да имат еднакво устройство, има за резултат романтичното пробуждане на различното съзнание на националностите, което подбужда всяка от тях към свое собствено призвание.  Истината е, че за тези народи, наречени европейски, да живеят, винаги е било ясно – още от XI век, от времето на Отон III, – че се движат и действат в общо пространство или среда. Тоест, че за всеки от тях да живее, е означавало да съжителства с останалите. Това съжителство е вземало ту мирна, ту агресивна форма. Борели са се в утробата на Европа като близнаците Етеокъл и Полиник в майчината утроба. Вътрешно европейските войни винаги са се изявявали с един любопитен маниер, който ги прави много подобни на домашни свади. Избягват унищожаването на врага и са по-скоро турнири, борби на съперничество като тези на ергените в някое село или разпри на наследници за разпределение на семейно наследство. Макар и с малки разлики, всички вървят към едно и също. Eadem sed aliter. Както Карл Пети е казвал за Франсоа Първи: „Моят братовчед Франсоа и аз сме напълно единодушни; всеки от нас двамата иска Милано“. За първи път през последната война народите на Запада се опитаха да се унищожат едни други.

Почти без значение е обстоятелството, че на това общо историческо пространство, където хората на Запада са се чувствали като у дома си, отговаря едно физическо пространство, което географията нарича Европа. Историческото пространство, което имам предвид, се измерва с радиуса на действителното и продължително съжителство. От само себе си и неизбежно то разделя обичаи, нрави, езици, право, политическа власт. Една от най-големите грешки на „модерната“ мисъл, от чиито последици все още страдаме, е смесването на общество с асоциация, които са почти противоположни едно на друго. Обществото не се учредява по общо съгласие. Обратното, всяко общо съгласие предполага съществуването на някакво общество, на хора в съжителство, а постигането на съгласие касае формата на съжителството в това предварително съществуващо общество. Идеята за обществото като обединение чрез договор, следователно като юридическо обединение, е най-безсмисленият опит да се постави колата пред воловете. Защото правото, реалността „право“ – не идеите за него на философа, юриста или демагога – е, ако ми бъде позволено да използвам бароковия израз, спонтанна секреция на обществото и не може да бъде нищо друго. Да се иска правото да регулира отношенията между същества, които преди това не са живели в ефективно общество, ми се струва – и нека ми бъде простена дързостта – една твърде неясна и смехотворна представа за същността на правото.

Не е за учудване, от друга страна, че това неясно и смехотворно мнение за правото е преобладаващо, защото една от най-големите беди на времето е, че когато хората на Запада се сблъскат с ужасните обществени конфликти на настоящето, те са се оказали заредени с един архаичен и крайно неадекватен арсенал от понятия за това какво е общество, колектив, индивид, нрави, закон, правосъдие, революция и т.н. Голяма част от сегашната ни обърканост се дължи на несъответствието между съвършенството на нашите идеи за физическите явления и скандалната изостаналост на „моралните науки“. Министърът, професорът, видният физик, писателят обикновено имат за тези неща понятия, които са на нивото на един квартален бръснар. Не е ли напълно естествено, че именно кварталният бръснар е този, който е дал тон в близкото ни минало?

Но да се върнем на нашия път. Исках да наблегна, че европейските народи от много време са общество, колективност, в същия смисъл, който имат тези думи, когато са използвани за всяка една от нациите, които го съставят. Това общество демонстрира всички атрибути като такова: има европейски обичаи, европейски нрави, европейско обществено мнение, европейско право, европейска публична власт. Но всички тези социални явления се проявяват във форма, адекватна на еволюционното състояние, в което се намира европейското общество, което, разбира се, е толкова напреднало, колкото и членовете, които го съставляват – нациите.

Строго погледнато, под „общество“ аз разбирам съжителство на хора при определена система от нрави – защото право, обществено мнение, публична власт не са нищо друго освен нрави. За съжаление, тук и сега няма възможност да се покаже как и защо това е така. Скоро ще можете да го намерите в моята книга, която ще излезе до няколко месеца под заглавие „Човекът и хората“.

Но ако общество е това, което току-що казах, ще изглежда безспорно, че Европа е била и е общество; нещо повече – че Европа като общество съществува още преди появата на европейските нации. Общността на живота при една система от нрави може да има най-различни степени на компактност; степента зависи от това дали системата от нрави е повече или помалко плътна, или – което е същото – дали включва по-голям или по-малък брой „страни на живота“. От колосалния Дилтай знаем, че животът има страни, че е eben mehreitig. В този смисъл нациите на Запада са се формирали малко по малко като по-плътни ядра на социализация вътре в по-широкото европейско общество, което като социална среда е съществувало преди тях. Това историческо пространство, наситено с до голяма степен общи нрави, е било създадено от Римската империя и географската конфигурация на нациите, появили се след това, съвпада прекалено точно с простото административно деление на епархиите в Късната империя. Историята на Европа, господа, която е историята на зараждането, развитието и разцвета на западните нации, не може да се разбере, ако не се изходи от този основополагащ факт: че европейският човек винаги е живял едновременно в две исторически пространства, в две общества – едното не толкова плътно, но широко, Европа; другото – поплътно, но териториално по-ограничено, площта на всяка нация или на тесните области и региони, предшестващи като особени форми на обществото сегашните големи нации. Това е много важно, защото то съдържа кода за разбиране на нашата средновековна история, за изясняване на военните и политическите действия, на създаденото от мисълта, на поезията и изкуството през онези векове. Следователно е груба грешка да се мисли, че Европа е един утопичен образ, който може би в бъдеще ще успее да се реализира. Не, Европа не е само, ни толкова бъдеще, колкото нещо, което е тук от далечното минало; нещо повече, тя съществува преди появата на днешните така ясно очертани нации. Това, което наистина е много нужно, е да се даде на тази толкова древна реалност една нова форма. Европейското единство не е само политическа програма за непосредственото бъдеще, то е и единственият методически принцип за разбиране на миналото на Запада и особено на средновековния човек, когото ще наречем „готически човек“, макар и да съзнаваме, че с това обобщение орязваме разнообразието на различните векове и форми на средновековен живот.

За автора

На 9 май, когато отбелязваме Деня на Европа, се навършват 136 години от рождението на големия испански философ Хосе Ортега-и-Гасет, известен у нас предимно с фундаменталния труд „Бунтът на масите”. През 1914 г. той пише първата си книга – „Размисли за дон Кихот“. През 1916 г. става съосновател на всекидневника „Сол“. През 1934 г. публикува книгата „По повод на Галилей“, а през 1935 г. излиза „Историята като система“. Сборникът „Европа и идеята за нация“ включва статии и лекции, писани през различни периоди от първата половина на ХХ век.