След края на Втората световна война е даден обет, че зверствата на Третия райх никога няма да се повторят.

В първите следвоенни дни обаче много от извършителите на тези ужасяващи престъпления успяват да се укрият. Сред тях са Йозеф Менгеле, Ангела на смъртта от „Аушвиц“; Мартин Борман, личният секретар на Хитлер, и Адолф Айхман, вероятно най-безпощадният от нацистките злодеи.

С мисията военнопрестъпниците да бъдат издирени и изправени пред съд са се нагърбили „ловците на нацисти“: американски адвокат, сражавал се във войната; германски прокурор, подписал някога клетва за вярност към нацисткия режим; френски евреин и неговата съпруга германка; агенти от МОСАД и един оцелял от лагерите на смъртта. 

„Да убиеш SS“ (Изд. Изток-Запад) е разказ за тази невероятна сага. Написана с увлекателността на трилър, това е най-новата книга от поредицата „Да убиеш…“ на Бил О’Райли и Мартин Дъгард, която включва някои от най-търсените заглавия на американския книжен пазар.

Да убиеш SS

Бил О’Райли, Мартин Дъгард

Ловът на дявола започва.

В една от класните стаи на Професионалното техническо училище в Реймс генерал Алфред Йодл, началник на оперативния щаб на Върховното командване на Нацистките въоръжени сили, слага подписа си върху голям лист хартия и с това Германската армия капитулира след почти шест години ужасяваща война. Берлин е паднал. Нацисткият фюрер Адолф Хитлер е мъртъв – прострелял се е в главата, а след това личният му телохранител е залял трупа му с бензин и го е запалил. Войските на Съюзниците – Съединените щати, Великобритания и Съветския съюз – вече свободно се разпореждат в Германия, като смазват последните гнезда на съпротива.

Въпреки късния час в класната стая се тълпят журналисти и генерали, за да присъстват на церемонията. По стените висят карти, осъвременени за последен път само преди ден, които показват хода на военните действия в Европа. Филмови камери запечатват тържествения момент на капитулацията на Германия, а от топлината, излъчвана от прожекторите им, в стаята не се диша. Американският армейски генерал Дуайт Айзенхауер, главнокомандващ на съюзническите войски в Европа, присъства, но не участва в официалното подписване. Айк предпочита да остави началника на своя щаб, генерал Бедел Смит, да подпише документа от негово име.

„С този подпис – оповестява Йодл, който не може да скрие вълнението си – германският народ и Германските въоръжени сили, за добро или зло, се предават в ръцете на победителите.“

Дяволът обаче не се е предал окончателно, не са се предали и много от неговите последователи. Те знаят, че действията им по време на войната ще бъдат окачествени като военни престъпления. Тези мъже са убивали и жестоко измъчвали невинни човешки същества в такива мащаби, че думата „зверства“ е твърде слаба, за да окачестви действията им.

И американските, и британските разузнавателни служби разполагат с обемисти досиета за тези военнопрестъпници. Заповедта „да бъде незабавно арестуван“ стои до всяко от имената в този списък. Очаква ги смърт, ако бъдат заловени и осъдени.

Екзекуцията няма да закъснее.

Ако бъдат заловени.

Операцията започва една вечер в мадридски бар, където са се отбили Ото Скорцени и съпругата му Илзе. Тя е красавица на средна възраст, чийто чар някак странно контрастира с разплутата външност на Скорцени. Бившият офицер от СС е бил силно обезпокоен от отвличането на Адолф Айхман от МОСАД и също като много други нацисти в изгнание вярва, че е само въпрос на време, преди и той да стане мишена за израелците. Отлично знае, че Симон Визентал го е включил в списъка на най-издирваните военнопрестъпници. И затова изпитва подозрение към всякакви непознати.

Скорцени забелязва мъж и жена, които сядат в дъното на бара. Жената няма и трийсет години, кокетничи и през цялото време приказва. Партньорът ѝ е по-сдържан. Чувайки ги да говорят на немски, барманът ги представя на Скорцени и съпругата му. Подхващат разговор и двамата непознати обясняват, че са туристи, които току-що били обрани по мадридските улици. Всичките им лични вещи, включително чантите и паспортите, изчезнали. В жест на любезност Илзе им предлага да пренощуват в дома на Скорцени.

 Всичко това е номер. Германските туристи всъщност са агенти от МОСАД. Друг екип от агенти е следил Ото Скорцени няколко седмици, изучавайки привичките му. Шефът на МОСАД Исер Харел е решил, че той е подходящият човек, който може да проникне в затворената общност на германските учени в Египет. Те ще му се доверят, защото сред бившите нацисти няма друг, който да заслужава по-голямо доверие от Скорцени. Затова противно на всякаква логика Харел решава да накара есесовеца да работи за Израел и да помогне за елиминирането на учените.

Двете семейства изпиват по още няколко чаши, а после се отправят към дома на Скорцени. Когато влизат във вилата, се усеща някакво напрежение, а после Ото Скорцени изведнъж изважда пистолет и го насочва срещу агентите от МОСАД.

„Знам кои сте и защо сте тук. Вие сте от МОСАД и сте дошли да ме убиете“, казва той.

„На прав път сте – спокойно отговаря израелецът. – Ние сме от МОСАД. Но ако искахме да ви убием, още преди седмици щяхте да сте мъртъв.“

„Може би – отвръща Скорцени, – но все пак предпочитам аз да ви убия.“

„Ако ни убиете, следващите, които ще дойдат, няма да си губят времето да пият с вас – отговаря му този път жената. – Дори няма да видите лицата им, преди да ви пръснат черепа. Ние просто сме дошли да ви предложим да ни помогнете.“

Ото Скорцени е смаян. „Аз да ви помогна?“

Агентите от МОСАД кимат утвърдително и обясняват намеренията на Исер Харел.

Тогава нацистът поставя условията си. Не става въпрос за пари. Условията, които поставя, са доказателство за огромната заплаха, която ловците на нацисти вече представляват за военнопрестъпниците.

„Искам Симон Визентал да зачеркне името ми от своя списък“, казва Скорцени на израелците.

„Дадено“, отвръща агентът от МОСАД.

Сделката е сключена и СС оберщурмбанфюрер Ото Скорцени започва тайно да работи за Израел.