Една класика се завръща. Творбата на Робърт Грейвс –  „Аз, Клавдий“ –  се появява отново на български език в превод на Жени Божилова и в ново луксозно издание с твърди корици (изд. „Сиела“).

Преплитайки факти с художествена измислица, британският писател рисува портретите на трима от най-интригуващите римски императори – Октавиан Август, Тиберий и Гай Калигула – през погледа на техния презрян наследник.

В близо 500 страници Грейвс не само се доближава до историческите събития в Рим през периода от 23 г. пр. н.е. до 54 г. сл. н.е., но и съумява да покаже причините за разпада и самоунищожението на Юлиево-Клавдиевата династия.

Оригиналният прочит на събития и личности и нестандартният подход на Робърт Грейвс – едновременно циничен и страстен, лиричен и универсален – превръщат „Аз, Клавдий“ в един от литературните шедьоври, които показват колко много и колко малко се е променил светът.

Аз, Клавдий

Робърт Грейвс

През лятото на тази година се състоя случайна среща между Ливия, в нейната носилка, и Тиберий – на кон, на главната улица на Неапол. Тиберий тъкмо бил пристигнал от Капри, а Ливия се връщала от посещение в Херкулан. Тиберий предпочитал да я отмине без поздрав, но силата на навика го накарала да дръпне юздите и да ѝ отправи официално запитване за нейното здраве. Тя казала:

– Любезното ти внимание ме ощастливява, моето момче. А майчиният ми съвет към тебе е: внимавай с рибата барбуна, която ядеш на твоя остров. Някои от уловените са много отровни.

– Благодаря, майко – отговорил той. – Понеже не друг, а ти ме предупреждаваш, отсега ще се придържам с религиозен фанатизъм към рибата тон и кефала.

Ливия изсумтяла и като се извърнала към Калигула, който бил с нея, казала на висок глас:

– Та, както ти казвах, съпругът ми (прадядо ти, миличък) и аз бързахме по тази улица през една тъмна нощ преди шейсет и пет години, да, толкова има оттогава, отивахме към пристана, дето скришом ни чакаше нашият кораб. Всеки миг хората на Август можеха да ни хванат и убият – колко странно ми се вижда сега! По-големият ми син – тогава имахме само едно дете – беше на гърба на баща си. И какво, мислиш, стори тогава този малък звяр? Ревна с пълен глас: „О, татко, искам да се върнем в Перу-у-у-зия.“ Това ни издаде. Двама войници изскочиха иззад една пивница и завикаха по нас. Скрихме се край някаква тъмна порта, окато ни отминат. Но Тиберий продължи да пищи: „Искам да се върна в Перу-у-у-зия.“ Аз казах: „Убий го! Убий зверчето! Единствено това ще ни спаси.“ Но съпругът ми беше мекосърдечен глупак и не посмя. Отървахме се благодарение на случайността.

Тиберий, който останал да чуе края на историята, пришпорил коня си и препуснал разгневен. Никога вече не се видяха.

Предупреждението на Ливия за рибата било изречено само за да го притесни, да го накара да си мисли, че рибарите и готвачът му са подкупени от нея. Знаеше, че Тиберий обича барбуна и че отсега нататък ще живее във вечен конфликт между лакомията си и страха от убийство. Но всичко това имало тъжни последици. Един ден Тиберий седял под някакво дърво на западния склон на острова, разхождал се на ветреца и съчинявал стихотворен диалог на гръцки, диалог между заек и фазан, в който всеки изтъква на свой ред гастрономическите си предимства. Идеята му не била оригинална: неотдавна бил наградил един от своите придворни поети с две хиляди златици за подобна поема, в която съперници били една гъба, една ливадна бъбрица, стрида и кос. В увода към настоящата творба той отхвърлял всички тези твърдения като несъстоятелни, заявявайки, че единствени заекът и фазанът имат право да си оспорват магданозовия венец – единствено тяхното месо притежавало достойнство и лекота, чудесен вкус и мекота.

Тъкмо си блъскал ума над някое обидно прилагателно, с което да окачестви стридата, трънливите храсти под него прошумели и рошав, див мъж изскочил из тях. Дрехите му били мокри и разкъсани на парцали, лицето – одрано, а в ръката стискал отворен нож. Той изхвръкнал из храстите с вика:

– Ето те, Цезаре, виж каква хубавица!

От торбата, прехвърлена през рамото му, той измъкнал огромна барбуна и я метнал все още жива пред нозете на Тиберий. Бил просто обикновен рибар, който току-що хванал този забележителен улов и забелязвайки Тиберий горе, решил да му я подари. Завързал лодката си за някакъв камък, преплувал до скалата, изкатерил се по стръмната пътека до пояса от трънаци и си прерязал път с джобния си нож.

Но Тиберий се бил изплашил почти до смърт. Той надул една свирка и изкрещял на германски:

– Помощ, помощ! Елате веднага! Волфганг! Зигфрид! Еделщайн! Убиец!

– Идем, най-велики, благородни, вседаряващ господарю – бързо откликнали германците. Били на пост отляво, отдясно и зад него, но никой естествено не седял отпред. Появили се тичешком, размахвайки своите асъгаи.

Човекът не разбирал германски и затваряйки ножа си, възкликнал весело.

– Хванах я долу в подмолите. Колко мислиш тежи? Като същински кит, нали? Щеше да ме смъкне от лодката.

Тиберий, малко поуспокоен, макар сега да си помислил пък за отровителство, викнал на германците:

– Не, не го промушвайте. Разрежете това нещо на две и натрийте парчетата по лицето му.

Здравенякът Волфганг сграбил рибаря изотзад, тъй че да не може да движи ръцете си, докато другите двама натрили по лицето му суровата риба.

Нещастникът извикал:

– Хей, спрете! Това не е шега! Какво щастие, че не предложих на императора първо другото, което ми е в торбата.

– Вижте какво е! – наредил Тиберий.

Еделщайн отворил торбата и открил вътре един огромен рак.

– Натрийте лицето му и с това! – казал Тиберий. – Здравата го натрийте!

Нещастникът загубил и двете си очи. Тогава Тиберий рекъл:

– Достатъчно, войници. Сега го пуснете!

Рибарят се залутал наоколо, разплакан и подлудял от болка; не оставало друго, освен да го хвърлят в морето от най-близката скала.