От емблематичните филмови роли до многобройните ѝ връзки, Деми никога не е оставала далеч от светлините на прожекторите и заглавията на таблоидите.

Животът ѝ е низ от успехи и предателства, разочарования и победи.

В този дълбоко откровен мемоар Деми Мур разкрива най-неочаквани детайли от кариерата и личния си живот.

Тя е разтърсващо искрена относно трудното си, несигурно детство, сложните отношения с майка си и бурните си връзки. Деми разкрива колко усилия ѝ струва професионалния успех и сложния баланс между кариерата и семейството.

Въпреки че се превръща в най-високоплатената актриса в Холивуд, тя не спира да се съмнява в себе си, да се бори със зависимости, комплекси от тялото си и тежки травми от детството, които я следват години наред. Безпощадно честна пред себе си и света, Деми Мур описва най-личните си страхове, слабости, успехи и надежди.

„Всичко, което съм“ (Изд. Ера) е история за оцеляването, славата и приемането, история за феноменалния живот на една силна жена.

Всичко, което съм

Деми Мур

Снимките на „Ангелите на Чарли“ бяха в Ню Йорк. За пръв път от много време се забавлявах и бях предимно в женска компания. Беше пролетта на 2003 година и току-що бях приключила снимките за корицата на „Вог“ с Марио Тестино. Приятелката ми Сара Фостър ме покани на вечеря с нейни приятели. Спомена, че ще дойде Аштън Къчър, чиято звезда изгряваше. Той се беше прочул с предаването със скрита камера „Punk’d“ и беше дошъл в Ню Йорк като водещ на „Сатърдей Найт Лайв“.

Събрахме се в стаята му преди вечерята. Току-що беше свършил репетицията и си беше взел душ. Разхождаше се най-спокойно по хавлия. По едно време излязох в коридора, за да се обадя на дъщерите си. Тъкмо им пожелавах лека нощ, когато вратата се отвори, Аштън надникна и като чу с кого говоря, каза:

– Не съм чувал нещо по-трогателно!

Закачливото и непринудено момче предизвика интереса ми. По време на вечерята не спряхме да говорим. Разказа ми за детството си сред царевичните поля на Айова, за амбициите и целеустремеността си. Беше висок, леко чорлав и подобно на мен, започнал кариерата си като модел. Харесах лицето му заради особения нос – беше го чупил няколко пъти, – но най-много ми допаднаха топлотата, липсата на превзетост и въодушевеността му. Разговорът ни беше увлекателен и когато другите си тръгнаха, аз го поканих в апартамента в „Сан Ремо“, който бях получила при бракоразводното споразумение. Мебели почти нямаше, но пък гледаше към Сентрал Парк и заемаше цели три етажа. Продължихме разговора и макар да се познавахме само от вечерта, вече се чувствахме близки и помежду ни прехвърчаха искри. Човек не среща всеки ден някой, с когото да изпитва както естествена взаимност и спокойствие, така и дълбоко душевно вълнение. Призори заспахме един до друг.

На другия ден Аштън имаше репетиция за „Сатърдей Найт Лайв“, а аз трябваше да се върна у дома, за да гледам училищното представление на Скаут. Пращахме си съобщение след съобщение, сякаш играехме с балон, който не спирахме да подхвърляме, за да не го изпуснем. Самолетът ми не излетя – оказа се, че се задава буря четвърта степен. Кой знае, може би съдбата не искаше да ни раздели… Пратих му съобщение: „Няма да повярваш, но полетът е отменен. Искаш ли да се видим?“

Аштън дойде веднага след края на шоуто.

Бяхме много заети и не се срещахме няколко седмици след това, но непрекъснато говорехме по телефона. Любовта ни беше точно такава, каквато исках – истинска, чиста и дълбока. Благодарение на престоя в Хейли бях опознала себе си и се усещах спокойна и уверена. Надявах се, че най-сетне животът ме е срещнал с моята сродна душа.

Аштън беше на двайсет и пет, а аз на четирийсет, но разликата в годините не се чувстваше. Имахме пълен синхрон от първия миг на запознанството. На двайсет и пет години аз бях вече майка, от момиче изведнъж се превърнах в съпруга и в родител. С Аштън сякаш се озовах някъде назад във времето и все едно преживях пропуснатото в младостта.

Той не беше вятърничав, а разумен и съсредоточен в плановете за бъдещето младеж. Не съм срещала по-голям работяга от него, и също така трудолюбието му беше заразително.

Няколко седмици след първата ни среща се видяхме в Ел Ей. Само докосването на ръката му ме възпламени – толкова силни бяха чувствата ни. Стараехме се да избегнем вниманието на папараците, които не биха ни оставили на мира – имахме голяма възрастова разлика, а аз отсъствах дълго от фокуса на камерите, докато Аштън стана много известен покрай „Punk’d“. Предупредих го, че ще имаме неприятности с таблоидите, но това не го притесни. След време обаче ми призна, че ако е знаел какво ни чака, щял да си помисли дали да се обвързва с мен.

Още фрагменти от Всичко, което съм

„Случи се нещо, което не бях очаквала. Реших да спра след цял живот препускане и най-сетне да се вгледам в себе си.

За петдесет години натрупах доста опит, но колко от него бях оползотворила? Прекарах повечето време в страх да не би да покажа себе си. Бях убедена, че не заслужавам нищо добро, бях улисана в коригиране на всичко лошо. Защо се случи така? Това е историята на моя живот.“

„Никога не знаех какво ще заваря у дома. Слабостта на мама към самоунищожение беше силно нарцистична и непреодолима. В крайна сметка намерих начин да не се предавам и отчайвам. Никога не казах: „Край! Не мога повече!“ Щях да се справя с всичко, но не трябваше да се отпускам. Често заявявах: „Майка ми не дава пет пари за…“ или „Мога да правя каквото си искам…“, но осъзнавах безсмислието на тази съмнителна свобода. Не изпитвах особено съжаление към Джини. Бях само на четиринайсет, но осъзнавах, че склонността ѝ към самоубийство беше за моя сметка. Повтарях си: „Ние сме различни и аз не съм като нея.“ И все пак се чувствах несигурна. Бях момиче с майка, която иска да се самоубие, бях изоставена от двама бащи и може би ленивото ми око беше символично доказателство за истината на моя живот, който изобщо не вървеше по лесния и прав път. Оперирах окото на петнайсет години, но недъгът се запечата в душата ми. През пубертета се превърнах от кльощаво дете с лениво око в харесвано и желано момиче. Това ме смущаваше. Не знам защо, ала отъждествявах сексуалността с нещо неприлично и срамно. Изминаха доста години, докато успея да се отърся от това чувство.“

„След по-малко от седмица мама каза, че пак ще се местим. Радвах се, че ще напусна това място, което ми напомняше за отвратителното преживяване с легналия върху мен Вал. Той дойде да ни помогне за багажа. Седях на задната седалка на мерцедеса на мъжа, който ме изнасили, а мама седеше отпред. Настанихме се в Ла Сиенега – комплекс от двуетажни къщи от средиземноморски тип. Вал знаеше адреса и вече не можех да се измъкна. Докато Джини подреждаше кашоните, двамата останахме насаме и той каза: – Как се чувстваш като проститутка, продадена от майка си за петстотин долара? Погледнах го изумено и Вал повтори: – Как се чувстваш като проститутка, продадена от майка си за петстотин долара? Никога нямаше да разбера дали майка ми е взела тези пари, за да му разреши да ме изнасили. Най-вероятно ѝ ги беше дал като добавка към наема, тъй като тя вече беше спала с него и съответно заплатила своя дял. Имам три дъщери и не мога да проумея как така една майка би допуснала възрастен мъж със съмнителни намерения да се възползва от детето ѝ. Това е колкото немислимо, толкова и отвратително. Как се чувстваш като проститутка, продадена от майка си за петстотин долара? Чувствах се като сираче.“

„Бях само на двайсет и пет, а животът ме завъртя и нямаше спиране. Сватба, бременност, прекрасна дъщеричка. С Брус бяхме известни и с толкова много пари, колкото и не си бяхме помисляли, че някога може да имаме. Звучи като живот приказка, но не след дълго се оказа, че никакви пари, успех или слава не могат да изцелят обременената с горчивини и тлеещи травми душа.“

„Дишах според указанията и прикривах чувствата си, като бях спокойна, че те са в мен, но това го знаех само аз. На снимките на „Призрак“ се научих да ги владея с дишане. Случва се понякога да блокирам, но така или иначе този филм беше повратен момент за мен както в личен, така и в професионален аспект. Един млад журналист веднъж спомена, че любимата му сцена от всички филми била сцената в „Ангелите на Чарли: Газ до дупка“, когато на лицето ми се отронва една-единствена сълза. Усмихнах се и му казах, че винаги съм била страхотна актриса. Той ме попита и за ролята ми в „Призрак“. – Радвате ли се, че ви сочат за пример на филмова героиня, чийто плач е напълно достоверен? Не само се радвах, а и се гордеех – аз, която никога не плача, бях станала известна със сълзите си.“