Сборникът „Литературни изкушения” е впечатляваща колекция от есета, дело на Венцеслав Константинов.

Книгата съдържа най-въздействащите текстове от петте есеистични книги на автора, който ни напусна неотдавна.

Синтез на впечатляваща културна информация, есетата съчетават опита на Венцеслав Константинов като проникновен преводач интерпретатор, задълбочен литературен изследовател и талантлив писател.

С изискан стил авторът споделя размишленията си върху значими европейски писатели, художествени тенденции и литературни теми, навлиза в световете на немската, австрийската и швейцарската литература, осмисля някои от големите литературни митове (Доктор Фауст, Дон Жуан, Вилхелм Тел).

Литературни изкушения

Венцеслав Константинов

ДОН ЖУАН ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА МАКС ФРИШ

Известно е определението, че ако Прометей е най-чистото създание на елинската народна мисъл, а Фауст – типичен представител на немската национална същност, то Дон Жуан е олицетворение на романския дух. Образът на присмехулника, измамника и прелъстителя, който се одързостява да се постави над божествения ред и човешкия морал, съществува още в испанския фолклор. Но неговият литературен път започва през XVII век с драмата „Севилският измамник и Каменният гост“ на монаха Габриел Телес, добил световна слава под псевдонима Тирсо де Молина. За четири столетия образът на Дон Жуан претърпява множество художествени превъплъщения – да споменем само тълкуванията на Молиер, Моцарт, Хофман, Киркегор, Байрон, Пушкин и Бърнард Шоу, – но найзначимото от тях в по-късно време е комедията на Макс Фриш „Дон Жуан, или Любовта към геометрията“, публикувана през 1953 година. Към текста на драмата швейцарският писател е добавил едно есе, в което излага представата си за съвременния лик на Севилския измамник.

Мъжествеността

Дон Жуан, като всеки литературен герой, има свой кръг от сродни по дух образи, отбелязва Макс Фриш. И колкото и да се различават от него Икар или Фауст, те все пак са му по-близки от Казанова. Тъй че не е необходимо актьорът да си напряга ума как да замае главите на дамите в партера. Дон-Жуановата слава на прелъстител е недоразумение от страна на дамите. Той е интелектуалец, макар че физически е добре сложен и няма нищо общо с очилатия кабинетен учен. Онова, което го прави неотразим за дамите на Севиля, е преди всичко неговата духовност. Тя се възприема като оскърбление, понеже е насочена не към жената, а към съвсем други цели и поначало определя на жената само епизодична роля  – с всеизвестния резултат, че този епизод поглъща целия живот на Дон Жуан.

Той е красив в своята неустрашимост пред житейските изпитания. Съвсем не е наконтен хубавец, нито пък Херкулес. Строен е като тореадор, почти хлапак. Подобно на тореадора се сражава с бика, но сам той не е бик. Ръцете му са нервни – изящни, но не изнежени. Постоянно се налага въпросът: мъж ли е той? Дон Жуан би могъл да бъде танцьор. Неговата мъжественост се движи близо до границата с женствеността. За него тя не е нещо самопонятно, а по-скоро е скъпоценно притежание, което трябва постоянно да се защитава, понеже е застрашено. Лицето на Дон Жуан се отличава с будния поглед на човек, над когото е надвиснала опасност.

Що се отнася до неверността – най-популярния недостатък на всеки Дон Жуан, – това означава според Макс Фриш следното: не заради новата страст той изоставя предишната; отблъсква го всичко, което не отговаря на истината. Той изоставя всяка жена не от любов към следващата, а от любов към нещо по-възвишено от жената  – например геометрията. Неговата невярност произлиза не от прекалено мощен нагон, а от страха да не се самоизмами, да не изгуби себе си – това е будният страх от женственото в самия него. Дон Жуан не познава любовта. Чувството, което изживява, крие в себе си нещо зловещо-отвратително – напомня влажно тропическо слънце над вонящо от разложение блато, напомня джунгла от пълзящи и виещи се растения, където не може да се премине без гола шпага.

Дон Жуан е сам и сред мъжете, продължава Макс Фриш. В живота му винаги ще се намери някой Сганарел или Лепорело, но не и Хорацио. Мъжете го отбягват. Дон Жуан е необщителен, понеже сред мъже изглежда сам на себе си женствен. Както повечето от нас, възпитани от литературата, младият Дон Жуан е убеден, че любовта, която ще го споходи някой слънчев ден, ще бъде насочена непременно към една-единствена жена, да речем към доня Ана, която е пробудила у него тази любов. Но още в самото начало предугажда каква огромна роля играе тук половият нагон, а когато от собствен опит узнава колко лесно заменим е обектът на младежките му въжделения, той, още юноша, в когото се разбужда личността, се усеща дълбоко в себе си уплашен и смутен. Има чувството, че е само едно късче природа, сляпо и жалко, че Небето му се подиграва заради стремежа му към духовност. Тази травма поражда у него неукротимата потребност да осмее Небето, да го предизвика на двубой чрез присмех и злодеяния, а това ще рече, че все пак Дон Жуан приема съществуването на Небе.

Испания

За Макс Фриш е особено важна срамежливостта на Дон Жуан, която не му пречи да бъде нагъл, защото е скрита – външно тя не се проявява. Тогава каква е неговата националност, неговата душевност? Ето отговора на швейцарския писател:

„Испанското в Дон Жуан… Това може да се пренебрегне, но я се опитайте да напъхате Дон Жуан в друг национален костюм, например немски, англосаксонски или славянски, и веднага ще стане ясно: независимо от по-широкото тълкуване на образа Дон Жуан винаги е бил и ще си остане творение на испанския дух. Испанецът (поне такива са впечатленията ми от едно кратко пътуване в тази страна) не познава никакво „може би“, никакво „и така, и иначе“, а единствено „да“ или „не“. Също така той познава само два вида вино – червено или бяло! Нюансите са му чужди. В това има нещо величествено, проникнало чак до всекидневния бит. На испанеца са чужди колебанието, смесването на нещата, средните положения, но също и богатството на отсенките. Чужди са му и психическата уравновесеност, душевният уют, а също, пак в този смисъл, състраданието – както малкото, така и голямото – иска ми се дори да кажа: чужда му е хуманната любов. Когато испанецът каже: „Обичам те!“, това означава: „Желая те!“. А смелостта му – каквато безсъмнено притежава и Дон Жуан – ни изглежда често като поза, от която черпи сили самотният фаталист под пустинната синева на испанското небе: живот или смърт, има ли значение! Също в техните танци има нещо дръзко, високомерно, предизвикателно. Настроението се отхвърля като нещо недостойно, стъпква се в праха  – жестоко, направо презрително. А колкото и страст да е вложена в техния танц, той никога не завършва с опиянение, с блажено душевно отпускане, тъкмо обратното – с тържество над опиянението, с внезапна поза на абсолютно самообладание. И на гордост, разбира се. При това в гордостта винаги има нещо кухо, нещо компенсиращо. Наслада от живота? По-голяма е тук насладата от покоряването, това е повече испанско. Сребристо-белият тореадор, изправен срещу черния бик, човекът, който с оръжието на духа влиза в смъртоносна схватка  – това е Дон Жуан. В последна сметка и за тореадора главното не е да съхрани живота си. Победата му не се изразява в това. Прави го победител грацията, геометричната точност на неговите движения, танцовите стъпки – всичко това той противопоставя на могъщия бик. Тъкмо тази победа на артистичния дух изпълва арената с възторг. Черният звяр, срещу който застава Дон Жуан, е нагонната сила на пола, която обаче, за разлика от тореадора, той не може да убие, без да унищожи самия себе си. В това се състои разликата между арена и живот, между игра и битие… Най доброто въведение към Дон Жуан – като изключим Киркегор – си остава посещението на испанска корида.

Смъртта

Дон Жуан, който не убива, е немислим дори в рамките на една комедия. Смъртоносното му е така присъщо, както детето на жената. Учудващото е, че сме склонни да не го виним и за убийствата му, за тях му държим по-малко сметка, отколкото на един генерал. А съвсем не дребните му престъпления, за които би трябвало да го осъди всеки почтен съд (следователно и почитаемата публика), някак се изплъзват от нашето възмущение. Едва ли можем да си представим един Дон Жуан, който завършва дните си в затвора! Негов затвор е светът; или казано по друг начин: Дон Жуан ни е интересен само дотолкова, доколкото е в състояние да се измъкне от нашия упрек – като метеор, като сгромолясване мимо волята му, като сблъсък, чиито гибелни последици показват колко сме далеч от рая.

Ако живееше в наши дни, Дон Жуан (какъвто аз си го представям) би се занимавал навярно с ядрена физика: за да познае истината. Ала конфликтът му с женското начало, тоест с безусловния стремеж да се съхрани животът, би останал същият. И като атомен физик той рано или късно ще се изправи пред избора: смърт или капитулация – капитулация на онзи мъжки дух, който, останал самовластен, очевидно е готов да взриви мирозданието, щом само придобие техническата възможност за това.

Меланхолията

Зад всеки Дон Жуан стои скуката, макар и прикрита умело от безразсъдна смелост. Това е скука, изпълнена не с прозевки, а с лудории – скука на духа, който жадува абсолютното, но се е убедил, че никога не ще може да го постигне. Накратко, това е великата скука на меланхолията, горестта на едно сърце, в което отмират желанията, тъй че единственото, което му остава, е остроумието. Един Дон Жуан без остроумие би се обесил.

Според Романо Гуардини: „Меланхоликът жадува да срещне абсолютното, но във вид на любов и красота. Това е жажда за същото, което Платон нарича същинска цел на Ероса, жажда за най-висшето благо, което е и самата действителност – непреходна и безгранична. Този копнеж по абсолютното е свързан при меланхолика със съзнанието за неговата непостижимост. Меланхолията – това е болката от раждането на вечното в човека.“

Абсолютното… Едва ли може да се очаква от един съвременен драмописец да го вложа в образа на Каменния гост. Но какво да правим с това призрачно-зловещо плашило? Дон Жуан е немислим без него – без тази заемка от всевъзможни легенди. А само с пародия няма да превъзмогнем това наследство. Пародията предполага, че зрителят дълбоко в сърцето си все още вярва в историята, която се пародира. Но кой от нашите зрители вярва, че един обруган покойник действително може да възкръсне и да седне на трапезата ни? Не, в това вече не вярваме. Едничкото, което ни остава, е поезията и в този смисъл класическата легенда за низвергването на богохулника в пъкъла ще продължи да живее. Отчаян от невъзможността на своето съществование, при което тя се проявява не като метафизична гръмотевична буря, а като обикновена скука, сега вече самият Дон Жуан инсценира легендата за сгромолясването си в ада. Наистина той я показва като опера, като измама, чрез която иска да се спаси; представя я като изкуство, което само приема вид на нещо абсолютно; превръща я в поезия. Ала в последна сметка се оказва, че тази легенда, с която той се надсмива над целия свят, е всъщност само външен, зрим израз на неговия действителен, вътрешен и иначе невидим, на неговия безизходно истински край.“

Дон Жуан на Макс Фриш не успява да избяга от своето театрално съществуване; той прилича на актьор, попаднал случайно в друга, непозната му пиеса. Затова се измъчва от вътрешни противоречия  – конфликтът вече не е между него и света, той е проникнал в самия него.

За автора

Венцеслав Константинов е изтъкнат есеист, писател и преводач, един от най-вдъхновените изследователи и популяризатори на немскоезичната литература в България.

Преводите му са събрани в 80 издания. Автор е на есеистичните книги „Писатели за творчеството“, „Флейтата на съня“, „Гоблен, извезан с дяволски опашки“, „Немски литературни простори“, „От Танхойзер до Шумахер“, на антологиите „Великите немски поети от ХІІ до ХХ век“, „66 съвременни немски поети“, на книгите с афоризми „Тайният живот на дъжда“, „Смехът на совата“ и „Котката на Сократ“, на стихосбирката „Невидимите сигурни неща“ и „Подковаване на скакалец. Роман в спомени“.

Носител е на Наградата за преводаческо изкуство на Федералното министерство за образование и култура във Виена, на Наградата на Съюза на преводачите в България за цялостно творчество, на Наградата на София за литература.