„Един от критериите, по които преценявам, че един концерт се е получил, е когато изляза след края и видя хората да си говорят на групички. Никой не гледа в телефона си, дори хора, които са се запознали на концерта. И ако тази искра продължи един-два часа, за един кратък момент светът е по-хубаво място.

За един момент ставаш човек, който е слушал музика, говорил си е с други хора, за малко няма бариери в общуването.“

„От празен парк да стане лунапарк.“
(Krekhaus)

На 29 ноември (петък) в „Sofia Live Club“ българската група „Krekhaus“, която излезе с летящ старт на алтернативната сцена в България, свири с рок групата „heptagram“ със заявка за едно различно преживяване.

Аудио-визуално шоу, в което образите доразказват там, където звуците мълчат, от страна на „heptagram“, и изпълнен с нови парчета сет на „Krekhaus“, допълнен от джаз пианиста Станислав Арабаджиев – това е в програмата за петъчната вечер от 21:00 нататък.

Отивам за пръв път на концерт на „Krekhaus“ през февруари 2018 г., в „Терминал 1“ в София. Слуховете за бандата, репутацията им на вечно изненадващи ги предхожда, така че не знам какво да очаквам.

„Знаеш, че ще те изненадат,

но не можеш да очакваш как,“ говорят събралите се фенове. Дори най-върлите сред тях, ветерани от предишни концерти, ми казват, че продължават да се впечатляват. „Krekhaus“ никога не свирят една песен по еднакъв начин два пъти. Точка. Това ми е заявено като неоспорим факт. Стаята е обгърната от атмосферата на класическия седемдесетарски рок – не музиката точно, а лайфстайла. „Ако можеше, Велинката щеше да живее през 70-те и да взима LSD, и да умре на 27. Гъз.“, казва Явор по-късно*.

Светът на „Krekhaus“ е населен от лудост, бързи скорости, бесни партита и калейдоскопи от сменящи се сцени, но постоянен подтон е и желанието за бягство и за свобода. Звучи едновременно романтика и негодувание срещу начина, по който работи светът – дали в любовта, която оставя горчивия вкус на разочарованието, или в обществото, което приема за луди тези, които са най-разумни и смислени. Това личи както в наелектризираните песни от програмата в „Терминал 1“, подходящи за стадиони, за да пулсират пред огромни открити пространства, така и в нежните акустични вариации, които чух около месец по-късно в „MAZE“.

Публиката се движи като едно. Хората говорят помежду си и се пазят взаимно. На най-големия концерт на групата по случай издаването на първия им албум пред сцената става пого. Ръце, крака хвърчат, глухо туптене се чува от блъскането на рамене и тела, пот се смесва с лекия ръмеж на инак проливното лято, а косите отразяват лъчите на светлинното шоу. С две думи – шибан хаос.

В един момент над музиката се надава вой. „Спрете! Стой! На момчето му паднаха очилата!“ Размирицата замръзва като скулптура, докато очилата не са намерени в калта и възстановени. В следващия момент някой пак натиска копчето и танцът продължава.

Феновете са възпитани, добронамерени, учтиви – три определения, които може би не биха искали да чуят по свой адрес. Това са фенове, които не биха искали да бъдат колективния образ на начетено самовглъбено момче с повече фантазия, отколкото общителност. Но не биха могли да бъдат другояче, когато зад самовглъбеността се крие недоволство, зад начетеността – отвращение от фоново общуване. Казано накратко, те не са фенове на „Krekhaus“, те са сподвижници.

Мястото на концерта е безопасна зона, човек може да се чувства сигурен, че няма да се случи нищо неприятно. Мястото на концерта не е безопасна зона, защото ако „Krekhaus“ свирят конкретен жанр, той определено не е „възпитан рок“. Музиката е „недоспали китарни рифове и бълнуванията на едно обезумяло пиано“, „музикална шизофрения“, „разсипано по пода лего“, група хора, които не могат да понесат стените на собственото си вдъхновение.

„The Plastic People of the Universe“ изсвириха „Venus in Furs“ от „Velvet Underground“ и тогава разбрах, че в общи линии всичко беше ок.“ – пише Том Стопард в пиесата си „Рокендрол“, която разказва за сблъсъка на любов, революция, шпионаж, загуба и рокендрол по време на Пражката пролет. И всичко наистина ще бъде ок. В някакъв смисъл фразата на „Krekhaus“ казва всичко: Fuck bad music.

Взимам интервюто с набързо скицирани бележки. „Питай ме въпросите, които винаги си искала да питаш. Макар и вече да знаеш повечето отговори“ – казва ми Явор, когато споменавам, че ще взимам интервю. Питам за нещата, които продължават да ми се струват най-неразбираеми, криещи най-голямата мистерия в сблъсъка между вдъхновението и неговите стени.

В света на Krekhaus сякаш се заформя устойчива митология. Често споменавате фигурата на Оракула в свои интервюта, в постове във фейсбук, във впечатляващата черно-бяла снимка от дебютния ви албум, дори в името на цял концерт в края на миналата година (Oracle’s Concert). Оракулът конкретен човек ли е, или идея?

Оракулът е Буковски боклук, битник бунтар, визионер с вълнена жилетка, гадател на градската метафизика, другар с дъвки „Турбо“.

Често говорите за музиката сякаш концертът е ритуал между музикантите и публиката. В някои свои песни залагате тежко на ритъм, повторение, сила и танц. Думи като „транс“, „общуване“ и „медитация“ не се връзват с обичайната представа за рок концерт. Как се помиряват тези елементи за вас?

Добрите концерти са старогръцки театър. Катарзис, хюбриси и менос.

Роланд Барт споделя, че същността на професионалния кеч е в „шоуто на свръхкапацитета“ (превод на Явор). В историите, които театърът на борбата разказва, той намира остатъците и заветите на онези типове герои, които движат ядрото на старогръцкия театър. „Естеството на кечиста не е победата, а да мине през действията, които се очакват от него.”

Отговорността на Оракула е да мине през поведението, което се очаква от него. Отговорността на изпепеляването, ритуализирането на прераждането, воденето за ръка през общата история на доброто срещу злото. Рокът винаги е разказвал тази история по един или по друг начин. Не може да е другояче.

Голямата загуба на поп музиката е, че тя се отказа от търсенето на начините за разказване на големите истории.

До степен такава, че вече дори няма история, а само мънкане, неяснота, мъгла, недефиниране. Това рокът не трябва да си го позволява. Тежестта на оковите е твърде важна, за да бъде пренебрегната. В този смисъл ритуалите и шаманските рифове намират своето значение в продължаването на онази освобождаваща функция, зададена ни още преди векове от древните гръцки драматурзи.

Каква е вашата отговорност пред публиката?

Отговорът е една дума.
„Искреност.“

Не съм чувала „heptagram“ – стилизирано с малка буква – на живо, но това, което чувам в Youtube, ми харесва. „heptagram“ са дълбоко в ъндърграунд културата – неразделна сплав между спейс рок, психеделичен рок и прогресивен рок, резонира с многопластова атмосферичност.

В последния албум „glass elevators“ се преплитат етно елементи. Според собственото описание на групата – с тях се постига трансцедентността на традиционния балкански фолклор в космическа симфония отвъд дефиниции и национални граници. По същия този албум пред „heptagram“ излиза и възможността да работят не с кого да е, а с Крис Браун – човекът, миксирал песни на „Pink Floyd“, на „Radiohead“, на „Muse“.

Опишете работата си с Крис Браун, който миксира няколко от парчетата в последния ви албум?

Понеже Крис Браун не работи с всеки, който се свърже с него, за мен беше чест за предоставената възможност и се бях постарал да му изпратя проектите по начин, който му позволи да натисне play бутона на сесията и от самото начало да изживее парчетата, дори в суров вид. Това доста улесни процеса и успяхме с 1-2 връщания на някои дребни бележки да постигнем емоцията, която беше заложена в суровите записи. Крис не е от най-бързите, но крайният резултат в случая е по-важен. Това донякъде се дължи на факта, че той не миксира на компютър, а изцяло на аналогова конзола.

Пътуване на съзнанието от вътрешните му кръгове към непознатото – така описвате албума си „glass elevators“ във фейсбук. Чрез какъв музикален език избирате да разкажете историята на това пътуване?

Бих описал музикалния език като симбиоза между инструментални части и вокални пасажи. Това за мен е отражение на баланса между говор и тишина, който се опитвам да практикувам в личен план. Ако човек не е смирен да замълчи за известно време, а постоянно говори, то не му остава време да рефлектира върху всичко казано и чуто до момента. С други думи

музиката диша много повече, когато има инструментален контрапункт на вокалист с наднормено его. 

Какъв ефект искате да видите сред публиката в края на свой концерт на живо?

Хората да са заредени, приятно изненадани и най-вече усмихнати. Само тогава разбираме, че свиренето ни е оправдало целта си.

Еклектичната музикална сцена на София рядко получава нужното признание, но това признание е нужно. Изразете го чрез любопитство, изразете го, като излезете в петък вечер и откриете две групи, които не сте чували преди.

Ще цитирам и Венци Мицов от „Хиподил“, който написа статия по повод събитието в „Offnews“: Препоръчвам ви „Krekhaus“. В петък и без това ще излизате, защото ако останете у дома, ще ви скъсат от реклами за тоя прословут „блек фрайдей“, а вие вече си имате всичко.

Фейсбук събитие: https://www.facebook.com/events/455412751745726/

* Георги Велинов – вокал; Явор Недев – китара.

За една то първите ни срещи с Krekhaus

* * *

Колонката на Рия е авторска поредица на нашия гост-автор Рия Найденова.

От 5 години Рия се занимава професионално с литература, а от една година опознава все повече вътрешните кръгове на музикалната плоча.

С текстове, от първо лице и основани на лични впечатления,

Рия ни води към новите ни любими открития в света на музиката, книгите и  фотографията.