Фина естетика и остро око за добрата история в кадър: фотографията на Станко Абаджич

„Колкото по-бързо живеем, толкова по-малко чувства остават в света. Колкото по-бавно живеем, толкова по-дълбоко чувстваме света около нас.“

В това вярва роденият през 1952 г. във Вуковар, Хърватия, Станко Абаджич (Stanko Abadžić). Получил първата (руска) камера за 15-тия си рожден ден, днес Станко е известен като един от най-талантливите хърватски фотографи и фотожурналисти. И, може би, най-чувствителният. Артистът споделя:

„Аз не съм против глобализацията като цяло, но съм против физическата и духовна униформа на градовете, доминирана от мултинационалните корпорации. Глобализацията ни превръща в пасивни потребители, не се интересува от творчеството ни или от нашата индивидуалност.“

Принуждаван да смени няколко държави, докато се стреми да запази своята индивидуалност (както и живота на семейството си, след избухването на войната за независимост през 1991 г.), Станко Абаджич развива фина естетика и остро око за историята, разказвана в един кадър. Съпоставянето на сянка и светлина – негова запазената марка – балансира настроението и не позволява изображението да се преобърне в сантименталност.

С горчивина, но и капка надежда Станко твърди: „Масмедиите ни бомбардират с образи на кръв и сълзи.

Време е ние да проявим интерес към красотата и естетиката, а не само към войните и катастрофите.

Все още вярвам, че фотографията може да докосне хората емоционално. Да бъде свидетелство и документ на своето време, да ни вдъхновява да разговаряме помежду си и да създаваме по-добър свят.“