Всички големи пътешествия започват с някоя шега, пусната между две бири:

„Знаете ли каква статия четох за Монголия… Що не вземем да идем да проверим дали е истина?“.

Ха-ха-ха. Пада голям смях, а няколко месеца по-късно се озоваваш в Транссибирската железница на път за Монголия.

Докато четеш тази книга, ще се чувстваш сякаш тайничко си се мушнал в раницата на Петя и участваш в пътешествието – пазаруваш малиново сладко от бабушки, клечиш до аварирал автобус в сибирската тайга и измисляш имена на камили в монголската пустош.

За това ни предупреждава Мария Ангелова, автор на „203 предизвикателства за пътешественици“, малко след  като е успяла да преброди непознатата, дива Монголия… на 300 страници.

Помогнала ѝ е Петя В. Димитрова с чудната си книга, побрала 8 000 километра пътешествие от Москва, през Сибир, до пустинята Гоби.

След кратка фоторазходка, обещаваме да я последваме в част от приключението ѝ (с любопитен откъс).

Книгата на Петя В. Димитрова може да спечелите – с автограф и лично посвещение – в актуалната ни игра:

Спечели “Да обичаш дивото. Монголия” с автограф!

Да обичаш дивото. Монголия

9. ГЛАВА

Срещни някой, предприел по-щуро пътешествие от твоето

Баянзаг

Не всеки ден се случва в пустошта да се натъкнеш на юрта, пред която кротко си стои син, пълен с вода пластмасов бидон. С фотоапарат в ръка заставам край широко разтворената врата, на чийто ъгъл небрежно виси полар, но погледът ми моментално улавя далеч по-интересен кадър. В дъното на юртата е окачено огледало, в което се отразяват пясъчните висини на Кхонгорин Елс. Изглежда така, сякаш стопаните са изрязали правоъгълен прорез, през който да се любуват на продължаващата отвъд хоризонта безкрайно дълга дюна.

Ори е спрял, за да каже „Чао“ на вчерашната ни водачка Гана. Тя държи 3–4-годишното си момче, облечено с розово якенце на шарени черти и намъкнало кафяви чорапи (от камилска вълна?). Форсира малка пластмасова кола играчка и ни приветства с широка усмивка – досущ като майка си.

– Аз те харесвам – вика ми Гана.
– И аз теб, и аз теб – отвръщам ѝ от сърце, в същия стил развален английски. Ама наистина е от най-жизнерадостните монголци, които съм срещала. И колко искрено звучаха песните ѝ! Към мен пристъпва и още един монголец – навярно съпругът ѝ. Вчера, докато сладостно дърпаше от тютюневия дим, приседнала край пеещото изворче, камиларката се жалваше, че не ѝ давал да пуши цигари. Като я виждам край семейството ѝ, си давам сметка, че неправилно съм я определила като „възпълна леля“ и че със сигурност не е на повече от 36–37 години.

– Вчера язди камила? – пита ме мъжът.
– Да, да – кимам утвърдително.
– Те са мои – тупа се гордо собственикът.

Измъкваме се от котловината по чакълест път. В най-интересната си част той се извива между каменисти скали, които вдъхновяват мечтатели като нас да си представят бъдещи похождения из Мексико. Днес са динозаврите, смятам си наум и се радвам, че съм запомнила какво ни е казал водачът преди няколко дни. За всичко друго съм се образовала сама от материалите, съпътстващи картата, която притежаваме.

Пейзажът на Гоби невинаги е бил пустинен. Преди 8 милиона години, цяла вечност преди да се издигнат планините, които днес се нижат отвъд прозореца ни, тук се ширели безкрайни тревни площи с дървета. Имало също блата, езера, реки, дори откъслечни гористи терени. И сред всичко това – динозаври. Климатът в района започнал да се изменя вследствие на внезапни и изключителни по силата си ураганни ветрове, напомнящи тези, които връхлитат и днес, но далеч по-жестоки. Благодарение на бързината и продължителността си, те за отрицателно време навявали огромни количества от пясък и прах. Именно затова учени те от близкото минало са имали късмета да се натъкват на множество вкаменелости на същества, застинали в разгара на битката между живота и смъртта. Представям си какво е да се натъкнеш на скелет на женски динозавър, полегнал в гнездото край яйцата си… И той да е съвършено запазен, защото пясъкът го е бранил от стръвни врагове като метеорологичните условия и дори от мършоядните животни.

Гоби е едно от местата по света, особено богати на вкаменелости от най-продължителния период на мезозойската ера, наречен Креда. Тази геоложка епоха се смята за последната, в която динозаврите властвали. Открити са и други същества, бележещи прехода от ерата на гигантските влечуги към тази на бозайниците и пернатите. Пример е грамадният, дълъг около метър скелет на птицеподобно същество, наричано от учените мононикус. Със своите зачатъци на пера, то е динозавър, изминал част от пътя към превръщането си в птица.

„Монголската пустиня до такава степен изобилства от останки, че някои лежат необезпокоявани върху почвата, без въобще да бъдат забелязани“, чета из картата и въртя любопитно очи, макар да ме разочарова еднообразният пейзаж. Време ми е да се примиря, че първата половина на деня няма да ни донесе (пък явно и ние не сме достатъчно активни по въпроса сами да си доставим) реално преживяване, което да предизвика емоция.

Едва на обед, когато се озоваваме по прашните улици на градчето Бълган, Ори успява да привлече интереса на поне половината от групата с нещо толкова прозаично, та чак нелепо контрастиращо с размислите ми за скелети на динозаври. Идва с новина, че е открил… баня! Тухлената постройка се мъдри точно срещу трите магазина с надпис „Хунсний делгуур“, в които се предлагат все едни и същи хранителни стоки и които ни измъчват с порочната търговска практика да продават единствено замразени във фризер колбаси.

Истински невероятно обаче е, че само Ру и Калоян решават да се възползват от уж неустоимото предложение да се изкъпят. Напълно доброволно игнорирам чудесната възможност да се отърва от мръсотията на пустинните пясъци срещу скромната сума от евро и половина. Причината е, че в правилния момент се сещам колко геройски ми предстои да звуча занапред, след като включа в пътешественическото си портфолио репликата: „Пък аз имах случай, в който две седмици не се къпах и оцелях“. После настойчиво ще рекламирам марки сухи шампоани, поглъщащи излишната мазнина от косата, и мокри кърпи с най-неутрално pH и приемлив аромат. Малко твърдения са толкова достоверни, колкото звучат от устата на изричащия ги!

Ру тъкмо се готви да пристъпи прага на заветната баня, когато я предрежда семейство най-нормално изглеждащи хора, току-що паркирали луксозната си бяла кола встрани от площада. След минути децата ще се натъпчат в една кабинка с майка си и банята ще се огласи или от смехове, или от див рев…

Докато чакам да се извършат хигиенизиращите дейности, преглъщам хапки от възкоравата филия  с топено сирене и сушен копър и зяпам градския площад. Гледката е типична – уазки и евтини джипове както навсякъде другаде, а също и раздрънкан бус, на чието задно стъкло е залепена карта на Монголия с пунктири, означения и надпис Mongol Rally.

Той извиква в съзнанието ми почти забравен спомен за ексцентрично рали, което стартира някъде из Европа и минава през затънтените пътища на цяла Монголия, за да завърши в бурятската столица Улан Уде. Сещам се и друго – че участниците не могат да разчитат на никаква помощ от страна на организационни екипи и че навярно заради това да участваш в ралито се определя като „едно от най яките приключения в света“.

Точно съм изцедила и последните факти от небитието на ума си, когато Калоян се завръща в необичайно свеж вид. Надявам се да ме дари с любопитна история за душове и кабинки и изричам вездесъщия въпрос, в отговор на който обаче получавам кратко разяснение.

– И какво, имаше ли топла вода?
– Не беше мираж, макар струята да не е от най-силните – поглажда още мокри кичури той. – Допълнителен бонус е и шампоанът плюс сапун, включен в трите хиляди. Обаче трябва изрично да запиташ за тях.

Как продължава пътешествието на Петя прочетете тук.

Книгата „Да обичаш дивото. Монголия“ може да поръчате тук или да откриете в големите книжарници.

А Петя ще ви очаква в Пловдив, Бургас и Варна, където ще ви разкаже за непознатата, дива Монголия и ще подпише книги с лични посвещения.

За авторката

Първото ми голямо пътуване се случи, малко след като навърших 21 години. Видях на таблото в университета обява за проект на име Beyond Your World[1].

Търсеха се млади журналисти, които да отидат за две седмици в Източна Азия  и да се върнат с публицистични материали за тамошния живот. Точната държава не се споменаваше – разбрах, че е Индонезия, едва след като ме одобриха.

Честно да си кажа, отначало не вярвах, че организаторите ще направят изключение за мен. Все пак учех в специалност „Книгоиздаване“, а не „Журналистика“. На всичкото отгоре, не можах да присъствам в деня на интервюто, защото… бях на концерт на Queens of the Stone Age в Нови Сад.

До ден-днешен не съм стигала по̀ на запад оттам. След индонезийските острови Ява и Бали обаче, в следващите две години имах щастието да пътувам из Армения, Грузия и Русия.

Все повече се влюбвах в идеята за автентичното и дивото. Прозрях, че големият град ме задушава и че ми се живее на село, но без да се сбогувам с цивилизацията. Веднага след като написах дипломна работа за ръчно правени книги през XXI век, започнах да се подготвям за нов приемен изпит – този път за специалност „Етнология“. Междувременно получих възможността да тръгна от офиса на издателството, където работех от няколко години, и да продължа да изпълнявам редакторските си задачи от… където намеря за добре.

И така, днес съм на 24 години. Пътувам постоянно из села и паланки. Попивам забравени знания. Разпитвам възрастните какво е било преди и междувременно издирвам млади хора, които са решили да заживеят извън големите градове. Снимам, чета и пиша. Обединявам етнология, книгоиздаване и пътешестване – трите извора, които всеки миг ми даряват вдъхновение и вяра, че светът е прекрасен.

[1]Отвъд твоя свят