Ярки тоскански залези, любовни трепети и виртуозни кулинарни изкушения се преплитат в омайваща хватка на страниците на „Рапсодия в Тоскана“.

Дебютният роман на американския писател Адам Шел е вдъхновяваща история, която разказва за изпепеляващата страст на забранената любов в малко тосканско селце през XVI век, където фикция и реалност се примесват с романтика и вулгарност, за да ни напомнят, че забраненият плод е най-сладък.

Влюбена в доматите еврейска фамилия, преселила се от Флоренция в провинцията в търсене на по-добър и спокоен живот, донася все още непознатия в Италия зеленчук.

Младият фермер Давидо, улисан в отглеждането на любимите си домати на тосканско поле недалеч от големия град, е заставен от семейна традиция да се ожени за невръстна девойка, към която не изпитва никакви чувства.

След внезапната смърт на баща си прелестната Мари, закърмена в силно религиозно католическо семейство, се грижи усърдно за болната си майка и е принудена мълчаливо да търпи злия си пастрок. Единствената утеха за италианската красавица е маслиновата градина, завещана от баща ѝ. Докато случайна среща между Давидо и Мари не променя живота им завинаги…

Рапсодия в Тоскана
(откъс)

Адам Шел

Преди близо двайсет и две година трупа неаполитански менестрели, наети да изнесат представление пред получилия на­скоро титлата си велик херцог на Тоскана, се загубили някъде между вълнистите хълмове, планинските върхове и лозята на Тоскана. В ранната вечер дезориентираните и обезверени музи­канти потеглили по изобилстващ със завои път, заобиколили ня­колко маслинови градини, продължили напред под средновеков­на арка, минали покрай малка каменна църква с впечатляваща статуя на Светата Дева и се озовали на площада на нашето село в деня, който представлявал неговият най-шумен и най-важен празник.

Тъй като били от Неапол, менестрелите били добре запознати с традиционните пиянски лудории в чест на един или друг светец. Трупата обаче била очарована от празничната дандания, съчетаваща къркане с яздене на магарета, ето защо музикантите останали в селото, за да наблюдават развръзката. Силно оспор­ваното състезание в крайна сметка било спечелено от един едър, снажен и подпийнал млад мъж. След като извоювал победата, младият мъж се обяснил в любов на своята избраница и й по­искал ръката. Когато тя казала „да“, тълпата изпаднала в такава необуздана пиянска радост, че, увлечени от веселието, менестре­лите грабнали инструментите си и започнали да свирят.

Както сочи историята, тосканците винаги са се отличавали с уменията си в строителството, занаятчийството и винарството, но що се отнася до музиката, неаполитанците са ненадминати в цяла Италия. И така, когато празникът бил към края си, селя­ните помолили музикантите да изпеят една от великолепните си песни. Песента била най-обикновена, изключително популярна в Неапол балада и се казвала „Ах, Мари“. В нея се разказвало за чезнещ от любов младеж, притаен на разсъмване под прозореца на своята изгора. Младежът се молел любовта му да изгрее, да се приближи до прозореца на девойката, да го отвори, да пропусне слънцето през него и да му даде възможност да погълне с очи нейното великолепие.

Героят на деня – победителят в състезанието – до такава сте­пен бил разчувстван от песента, че незабавно решил да назове първото си дете Мари, ако то е момиче. След десет месеца два­мата със съпругата му се сдобили с момиче и го кръстили Мари. – дали му името на същата онази Мари от песента. Но тради­цията да се прави серенада на Мари с песента, в която се раз­казваше за съименницата й, се зародила десет години по-късно, след като майки й осакатяла, а баща й починал. Това се случило на един пазарен ден през пролетта, когато Сиренаря – добро­душен шкембелия, чиято сергия се намирала на челна позиция, забелязал блуждаещия поглед и безизразното лице на малкото момиче, когато то се появило на площада. Разпознавайки него­вото чувство на загуба, Сиренаря моментално започнал да му прави серенада. Тосканецът не се нуждае от подкана, за да запее; след като първият стих на „Ах, Мари“ се отронил от устните на Сиренаря, един по един останалите продавачи на пазара подели баладата.

Типично за селския фолклор, това, което първоначално било закачка, се превърнало в традиция. Веднага щом колелата на теглената от магаре каруца на Мари започвали да трополят по калдъръма на пазара, както правели през последните десет години, продавачите запявали, извисявайки глас. Обичаят беше спазен и този път – тон даде Сиренаря, чиято сергия все още беше начело на реда. Междувременно той беше възмъжал и на­едрял до гръмогласен тенор. Патетичността, с която продавачите и селяните преди пеели на съкрушеното момиченце, вече беше станала неуместна, но въпреки всичко те почитаха тази тради­ция. Серенадата се беше превърнала в константа, в нещо, което те правеха всяка понеделнишка сутрин, а след пристигането на Добрия падре в селото го правеха с отчаяно постоянство. За­щото беше настъпила промяна, с която повечето от селяните не бяха в състояние да се справят. По време на вечерната литургия сред събралите се в църквата богомолци бързо се беше разпро­странил слухът, че техният невероятно странен падре е поканил Ebrei на пазара. Ето защо селяните пееха с по-голяма страст от обикновено, пееха, за да свържат тези Ebrei със своето минало и за да отвлекат вниманието си от тревожната мисъл, че вероятно Il Serpente[i] и неговата Pomo di Amore в най-скоро време ще вля­зат в живота на всеки от тях:

– Аааах, Мари!

Мари вдигна очи и както винаги се усмихна на Сирена­ря. Предишната нощ тя не беше присъствала на службата, ето защо отдаде днешното мощно пеене на хубавото време. Мари вече не се опълчваше срещу църквата както през по-голямата част от юношеските си години, макар че не смееше да сподели това чувство с никого. Отвратителният начин, по който старият падре умря, възроди част от вярата й в Господ, а Добрия падре беше такъв загадъчен и мил човек, че нямаше как Мари да не го обожава. Тя го обожаваше толкова силно, че дори започна да се изповядва всяка седмица, съчинявайки някакви преувеличени прегрешения заради удоволствието да бъде в неговата компа­ния. Освен това той беше потребител на маслините и зехтина й и обикновено беше един от първите й клиенти на понеделнишкия пазар. И така, Мари възнамеряваше да отиде на църква преди­шната вечер, защото смяташе за свое задължение да придружава майка си по време на службата, но вместо да го направи, позволи на мисълта за маслините да обсеби ума и сърцето й, както по принцип беше склонна да постъпва. Трябваше да се подготви за пазара и да се залови за сортирането, мариноването и овкуся­ването с подправки на маслините, които бяха от първостепенна важност и които не поверяваше на никого другиго. Когато най-сетне излезе от фабриката, отдавна се беше стъмнило, църковна­та служба беше свършила и тя беше сигурна, че пастрокът й вече e започнал да мърмори, че вечерята му не е готова.

Понеже не знаеше нищо за шокиращото съобщение на До­брия падре, Мари просто направи това, което правеше винаги: прекара каруцата си покрай реда от сергии и започна тихо да пее. Тя беше напълно наясно, че подобно на останалите селяни, е част от ритуал, а не повод за възникването му, но песента все още я впечатляваше със същата сила както преди, когато беше малко момиче. Тогава баща й често й пееше „Ах, Мари“. След пролетното слънцестоене, когато вечерите ставаха по-дълги и по-светли и маслиновите дървета започваха да напъпват, Мари и майка й отиваха в градината, за да вземат баща й за вечеря. Мари хващаше баща си за ръка и обикаляше с него градината и фабри­ката, докато той приключваше със задачите си. Работата, която баща й вършеше, беше тежка и изнурителна, а ръцете му бяха големи и силни, но постоянният досег до зехтина им придаваше мекота, която малката Мари намираше за прелестна. Баща й я прегръщаше силно, запяваше песента за нейната съименничка и докато думите излизаха от широките му гърди, предизвиканите от тях вибрации преминаваха през тялото й, като разтуптяваха сърцето й и разтреперваха корема й.

През близо десетте години от смъртта на баща й с всеки из­минал ден усещането, породено от докосването на неговите маз­ни ръце до лицето й и от боцкането на брадата му избледняваше, но тя никога не успя да забрави тези вибрации. И винаги кога­то се появяваше на пазара в понеделник сутрин, докато звуци­те на песента за нейната съименничка се удряха в камъните на калдъръма и в сградите и отекваха в облите камъни, лицето на Мари поруменяваше от спомените за баща й и тя се чувстваше така, сякаш той никога не я е напускал.

[i] Змията (итал.). – Бел. пр.