Песента на моряка (корица)

30 години след като създава шедьовъра „Полет над кукувиче гнездо” американският писател Кен Киси завещава на световната литературна съкровищница още една достойна по размах и внушение творба.

„Песента на моряка” излиза в ново луксозно издание с твърди корици и в познатия превод на Йолина Миланова (изд. „Сиела).

Тази мащабна и безкомпромисна история е населена с рибари, моряци, холивудски звезди, бохеми, измамници, грешници и най-вече с хора с необичайна съдба.

Роман за истината сред прояден от лъжи свят – и за непреходните ценности сред суетата на глупостта. Когато зазвучи „Песента на моряка”, целият свят притихва.

Песента на моряка

Кен Киси

1
Един сън, в който се появява Джини, а останалото е бледосиво

(…)Той сваля брезентовото платнище от старата бричка. Седалките са покрити със скреж. Айк сяда зад кормилото и се опитва да запали двигателя. Как беше… завърташ пет пъти и изчакваш. Без да насилваш… после още пет пъти. С последните остатъци от горивото четирите цилиндъра отчаяно се мъчат да заработят, но сега-засега повече пушат. Когато Айк потегля надолу по хълма, двигателят все още е студен…

Не пали фаровете, за да пести гориво. Ориентира се по пушека и зловонието, които идват от сметището. След малко се озовава сред димящите купища боклук, от които като от мънички действащи вулкани отхвърчат разноцветни искри – оранжеви, синкави, изумруденозелени… Сметището дими така от години. Хората от града очакваха, че дългата мразовита зима на деветдесет и трета най-после ще угаси тлеещите боклуци, но в края на краищата, когато юнското слънце разтопи снеговете, оказа се, че сметището все така си пушеше и вонеше.

Айк повдига горната си устна и прави отчаяни опити да диша през мустаците си, та поне малко да попречи на гадната миризма, която нахлува в дробовете му. Не че има нещо против сметището, даже напротив: то го отделя от останалата част на града като защитна преграда. Но напоследък тук горят все повече и повече рибарски мрежи и се разнася направо непоносима смрад…

Айк с такава скорост профучава покрай тлеещите камари боклуци, че за малко да отмине мястото, откъдето долитаха виковете. Навътре в сметището е спряла собствената му бежова хонда с широко разтворени врати, а на светлината на лампичката се различават нечии крайници, вкопчени в отчаяна борба.

Айк намалява скоростта, спира и превключва на заден. Запалва и фаровете. След малко чудноватата плетеница от тела попада в кръга светлина и Айк удря спирачките. Тялото на Луиз Лууп от кръста нагоре се очертава през отворената задна врата. Кръглото є бяло лице се полюшва като балон над огромните гърди, които се надигат и спускат на вълни – три пулсиращи светли кръга като доларите от рекламата на някоя заложна къща. Изведнъж те се загубват от погледа му, а на тяхно място се появява гол мъжки гръб – мускулест, млечнобял, треперещ от ярост.

– Ей, ти! Веднага я пусни.

Айк изскача от колата, без да изключи мотора. Втурва се направо през боклуците, насочил напред фенерчето си като шпага. Но миг преди да връхлети върху мускулестия гръб, той изведнъж го оценява по достойнство и със съжаление се сеща за пистолета си, останал на стъпалата на фургона.

– Чуваш ли! Остави момичето!

По всичко личи обаче, че мъжагата не чува. Айк не може да види лицето му, но разбира, че е изпаднал в пълна самозабрава. Гадно копеле. Ще се наложи да употреби сила! И той сграбчва голия лакът и го разтърсва:

– Ей, приятелче! Какво си намислил? Да не искаш да я удушиш?

Плътта между пръстите му е противна, някак мазна, но Айк стиска, докато мъжът най-сетне започва да идва на себе си. Раменете му се отпускат и той бавно извръща глава към Айк, все още без да пуска жената. На светлината на фенерчето лицето му е почти толкова отблъскващо, колкото и онова от буркана с майонеза. То, също като тялото, е млечнобяло и гладко. Устните са розови, очите – и те. Няма нито вежди, нито мигли. Затова пък има огромна тебеширенобяла грива…

– Исусе! – Айк прави крачка назад. – Исусе Христе!

Розовите очи го гледат смаяно.

– Нещо бъркаш, братле – аз не съм Исус. – После той преспокойно продължава да души жертвата си, вече изпаднала в безсъзнание, и дори се опитва да се шегува. – А тя не е никакво момиче, а собствената ми жена, хи-хи-хи…

Айк остава потресен не толкова от самото хладнокръвно действие, колкото от тона. Прекалено добре познава този тон – още от затвора – и той винаги го е вбесявал със своето интимничене. Едновременно насмешлив и свойски: „Хей, братле, нали ще се спогодим, хи-хи-хи…“ – нещо такова. Явно пак ще трябва да се намеси. Айк оставя настрани фенерчето и сграбчва с две ръце дългата тебеширена грива на мъжа, завърта го така, че гърбовете им се допират, и го премята презглава. Тебеширеният човек се преобръща и се просва с цялата си дължина сред боклуците като парцалена кукла. Айк се изправя и диша тежко. Няколко от най-смелите и любопитни свине на Лууп са дошли съвсем наблизо и възбудено грухтят – предвкусват угощение. От опит знаят, че когато нещо тупне на земята с такава сила, то обикновено остава да си лежи там и почти винаги става за ядене. В един кратък миг Айк се улавя, че и самият той се надява да е приключил с този тип веднъж завинаги.

Тебеширеният човек се търкулва настрани и се надига опрян на ръце и колене. На светлината на фаровете тялото му изглежда много дълго и много слабо, сякаш всеки миг ще клюмне на една страна като гъба след дъжд. Раменете му отново започват да се тресат и сега Айк забелязва, че всъщност мускулите му не са нищо особено – дори направо са жалки. Все още застанал на колене, мъжът умолително сплита дългите си бели ръце:

– Моля те, не ме удряй повече! Вече ми мина. Нали разбираш… – Устата му трепва в страхливо подобие на усмивка, но този път не си позволява да се ухили. – Направо бях откачил. Нали знаеш как става: няколко години те няма, най-после се прибираш вкъщи… вървиш по улиците и само за това си мислиш – как всяка вечер те е чакала на прозореца, колко самотна е била, представяш си щастливите є сълзи, луната, звездите… и я намираш на калъп сред боклуците… с някакъв жалък шут… Как да не откачиш. Но вече ми мина. Няма нужда пак да ме удряш.

– Ти на това удар ли му викаш?

– Добре де, просто недей. Наистина съжалявам. Това няма да се повтори. Чу ли?

Все още коленичил, мъжът отчаяно кърши ръце. Айк се взира в него съвсем сащисан. Разкаянието му се струва толкова преиграно, че не може да се освободи от усещането, че всичко това е само преструвка.

– Хайде, ставай! Няма да те пипна с пръст.

Мъжът обаче все така продължава да кърши ръце. И не се изправя. Прасетата грухтят съчувствено. Айк чува как моторът на джипката се дави и заглъхва зад гърба му, а светлината на фаровете, и без това слаба, сега съвсем помръква. Отново се чува крясък на врана. Изведнъж входната врата на къщата на Лууп се хлопва. Приближават нечии тежки стъпки и подритваните консервни кутии задрънчават предупредително. Айк е обзет от надеждата, че Гриър, който се е спотайвал някъде, сега, след като опасността е преминала, най-после се връща. Но не. Това може да е само татко Лууп. Енергичната му походка на играч на боулинг раздвижва задимения въздух и не може да се сбърка с ничия друга. Омар Лууп винаги пристъпва леко приведен, сякаш се готви да забие последния, решаващ удар и да спечели поредната си победа.

– Охо, значи все пак това си бил ти? – Лууп тежко пристъп-ва към коленичилия мъж, без да удостои с внимание Айк. – Момчетата ми казаха, че си се върнал, ама аз не им повярвах. Да не си е изгубил ума, викам им. Е, значи съм сбъркал и толкоз по-зле за теб. Нали ти казахме, изрод такъв – дръпни се, Салас, – и Лууп застава на мястото на Айк, за да е в по-удобна позиция, – нали ти казахме какво ще ти се случи, ако посмееш да се върнеш и пак да тормозиш Луиз. В това семейство държим един на друг! – И мъжът с розовите очи получава един в лицето – фрас! – рязък, безмилостен ъперкът, забит с цялата сила на здравото, набито тяло – тяло на играч на боулинг. Непознатият се стоварва на земята със стон и главата му изтрещява. Татко Лууп се засилва за следващия удар, но Айк пристъпва напред:

– Хей, Омар! Мисля, че няма смисъл.

– Ние го предупредихме, Салас, още като го изхвърлихме от тук преди няколко години! Търпелив човек съм, но всичко си има граници!

Тебеширеният бавно се надига и застава на колене, като все още се олюлява. Омар Лууп бойко пристъпва от крак на крак и разкършва рамене.

– Почакай, Омар – Айк застава пред него и се опитва да го спре.

– Стой настрана, Салас! Това са си наши семейни работи.

– Моля те, татко Лууп, моля те, моля те, моля те… – Мъжът отчаяно разперва ръце пред разбития си нос. – Направо си изгубих ума, като я видях да се чука с онова копеле. Но вече ми мина. Дойдох на себе си. Пък и… – не е за вярване, но оная подлизурска усмивчица се появява отново на окървавеното лице – тя все пак ми е жена…

Фрас! С лек подскок Омар забива следващия удар. Зъбите на тебеширения човек изтракват и главата му полита назад, но този път той успява да се задържи на колене.

Айк си поема дълбоко дъх – сега пък старият Лууп трябва да бъде спрян.

– Стига, Омар! – Айк успява здраво да обхване с ръце широкоплещестото, подобно на бъчва тяло. Тежкият мирис на дъвкан тютюн и на свинарник го удря в носа. Той повтаря: – Хайде, стига! Стига си го удрял…

– Айзък Салас, бъди така добър да не ми се бъркаш. – Якият старец продължава да подскача като петел и се готви за поредния удар, този път – с глава. – Благодаря за загрижеността, но това са си наши лични работи.

Айк здраво го е прихванал под мишниците и Омар Лууп с всички сили се мъчи да се освободи – върти се, дърпа се и сипе най-зловещи заплахи по адрес на Айк. Той обаче затяга хватката и търпеливо слуша ругатните на стареца. Смята, че го е обезоръжил, но краката на Лууп са свободни. И в един миг тежкият гумен ботуш се забива в стомаха на коленичилия мъж. Айк стиска още по-здраво, изумен от тази неподозирана сила.

– Да знаеш, Омар, че няма да те пусна – самият той обаче не е толкова сигурен, че ще успее да удържи развилнелия се старец, – докато не… – и тогава отзад се появява сноп светлина и в същото време нещо го халосва и слага край на размислите му. Небето се свлича в краката му, а звездите бясно се завър-тат пред смаяния му поглед. Обръща глава и като в просъница вижда как малката Луиз отново надига фенерчето. Още един звезден дъжд се изсипва над него. Чува как горе, на хълма, дрезгаво се кикотят враните. Те си падат тъкмо по такива шегички – спасената принцеса се пробужда, отваря очи и вместо смелия рицар вижда… кого? Някакъв тип с червени наполеонки е стиснал Татенцето за гушата, а благоверният съпруг се търкаля сред боклуците и плюе кръв… Тогава какво є остава да направи, освен… Всъщност има ли значение? Това само идва да покаже, че трябва да ги оставиш да се оправят сами. И всеки да сърба кашата, която си е надробил. Няма смисъл да се опитваш да оправяш нещата.

За да не станеш за смях самият ти.

Всъщност би могъл дори да се посмее, ако не беше това бездънно морскосиво, което изведнъж нахлува на талази и целия го залива…

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук