Литературният магьосник Артуро Перес-Реверте възкресява сенките на морската романтика и ги вплита в едно вълшебно приключение.

А ние се радваме на второто му издание от ИК “Еднорог”.

За книгата редакторите на Ню Йорк Мегъзин твърдят:

„Творба, която е прецизно структурирана, изящна и елегантно помиряваща високата литература и поп културното забавление, заслужава специално място във всяка библиотека.“

А от Чикаго Трибюн допълват: „С „Морската карта“, нейните мистериозни герои и прецизен, като великолепно изиграна партия шах сюжет,

Артуро Перес-Реверте още веднъж затвърждава славата си на майстор на интелектуалния трилър.”

Морската карта
(откъс)

Артуро Перес-Реверте 

Въпреки впечатлението, което създаваше, Кой не беше песимист. За да бъдеш песимист, трябва да си изгубил вярата в човека, а той си беше роден обезверен. Той просто приемаше света на сушата като нестабилен, жалък и неизбежен спектакъл и единственото му желание беше да стои по- , за да сведе щетите до минимум. Въпреки това у него се бе съхранила някаква невинност — частична невинност, отнасяща се до териториите извън неговата професия. Четирите месеца на сух док не бяха достатъчни, за да му отнемат известната доза простодушие, присъща на неговата моряшка душа; резервираното отношение на повечето моряци към хората, които бяха свикнали да чувстват сушата под краката си. Преди той гледаше на някои неща от разстояние, с наивната способност да се изненадва, същата, която като дете го караше да залепя нос на витрините с играчки по Коледа. Но сега осъзнаваше по-скоро с облекчение, отколкото с разочарование, че нито едно от тези вълнуващи чудеса не е за него. Мисълта, че е извън играта, че името му го няма в списъка на Дядо Коледа, го успокояваше. Хубаво беше да не очаква нищо от хората и че пътната му чанта беше достатъчно лека, за да я метне на рамо и да отиде до най-близкото пристанище, без да съжалява за това, което оставя след себе си. Добре дошли на борда. Още преди хиляди години, още преди Омировите вити кораби да отплават към Троя, е имало мъже с меланхолични бръчки около устата и сърца, в които владее дъждовният ноември — такива, чиято природа ги кара рано или късно да погледнат с интерес черното дуло на някой пистолет, — за които морето се е превърнало в спасение и които винаги са знаели кога е време да си тръгнат. Дори преди да разбере, че е един от тях, Кой вече беше такъв по призвание и по инстинкт. Веднъж в една кръчма във Веракрус една жена — винаги тези въпроси ги задаваха жени — го попита защо е моряк, а не адвокат или зъболекар. Той само вдигна рамене, мълча дълго и когато тя вече не очакваше отговор, каза: „Морето е чисто“. И така си беше. В открито море въздухът беше свеж, раните заздравяваха по-бързо, а тишината ставаше достатъчно наситена, за да направи поносими въпросите без отговор и да оправдае собственото ти мълчание. При друг случай, в ресторант „Съндърланд“ в Росарио, Кой се запозна с единствения оцелял от едно корабокрушение — един от деветнайсет. Пробойна в три през нощта, на котва насред реката, всички спят, и корабът се оказва на дъното за пет минути. Но това, което го впечатли у онзи човек, беше мълчанието му. Някой попита как е било възможно — осемнайсет мъже да отидат на дъното, без да се усетят. А оцелелият го гледаше мълчаливо, с досада, сякаш всичко беше толкова очевидно, че не си струваше да се обяснява каквото и да било, и надигаше халбата с бира. Градовете с техните тротоари, пълни с хора и осветени като витрините от неговото детство, караха Кой да се чувства неудобно, недодялан и не на място — като патица, извадена от водата или като оня тип от Росарио, толкова мълчалив, колкото и осемнайсетте си загинали другари. Светът беше една много сложна структура, която можеше да се наблюдава единствено откъм морето. Сушата придобиваше успокоителни измерения единствено нощем, по време на вахта, когато рулевият беше само една безмълвна сянка, а през утробата на кораба преминаваха леките вибрации на машините. Когато градовете се превръщаха в тънки светли линии в далечината, а земята се свеждаше до трепкащото сияние на един фар, мярка през вълните. Отблясъци, които те държат нащрек, които повтаряха и повтаряха: „Внимавай, пази се, стой далеко, опасност. Опасност.“

Не видя тези отблясъци в очите на жената, когато се върна при нея с чаша във всяка ръка, сред хората, скупчени на бара, и това беше третата грешка за вечерта. Защото няма наръчници с отбелязани фарове, опасности и знаци, които да те научат как да плаваш на сушата. Няма лоции, осъвременени карти, плитчини, обозначени в метри или клафтери, курсове до този или онзи нос, червени, зелени или жълти шамандури, нито правила за абордаж, нито чисти хоризонти за изчисление на ширина. На сушата винаги се плава по лична преценка, слепешком. Забелязваш рифовете, едва когато чуеш как вълните се разбиват в тях на един кабелт от носа и виждаш как тъмнината изсветлява в бялото петно на морето, което скалите разкъсват на повърхността на водата. Или когато чуеш как изненадващо появилата се скала — всеки моряк знае, че някъде го дебне скала с неговото име — скалата-убиец, раздира корпуса с пращене, от което тънките преградни стени се разтърсват, в този ужасен момент, когато всеки мъж, управляващ кораб, би предпочел да е мъртъв.

– Много си бърз — каза тя.
– В баровете винаги съм бърз.

Жената го погледна с любопитство. Усмихваше се леко, може би защото беше наблюдавала начина, по който той се доближи до бара — проправяше си път с решимостта на малък влекач между скупчените пред него хора, вместо да остане отзад и да се опита да привлече вниманието на келнера. Беше поръчал син джин с тоник за себе си и сухо мартини за нея и на връщане ги донесе, без да разлее капка. Което в „Боадас“, и то по това време, си беше постижение.
Тя го наблюдаваше през чашата. Очите изглеждаха много тъмносини през стъклото и чистата прозрачност на мартинито.
И какво правиш в тоя живот, освен че умееш да си проправяш път в бар вете, ходиш по търгове на морски предмети и помагаш на беззащитни жени?
– Моряк съм.
– Аха.
– Моряк без кораб.

***

През онази нощ, обвита в спомен за бели плочки и гъста мъгла, на бреговете на Троя валеше, докато корабите отплаваха един след друг. Всъщност мъглата беше топла, във всички отсенки на сивото, а останалите цветове бяха измити от онзи кротък дъжд върху пустия плаж, където се виждаха следи от развръзката — забравен бронзов шлем, част от счупен меч, полузаровена в пясъка, носена от вятъра пепел от някой изгорен град, който не се виждаше, но присъствието му се чувстваше, руините още димяха, докато последните кораби издигаха мокрите си платна и отплаваха. Напомняше за ориста на Омировите герои, завръщането и самотата на последните воини, запътили се към дома след битката, за да бъдат убити от любовниците на жените си или да изчезнат в морето, жертви на холерата и капризите на боговете. В тази топла мъгла голото тяло на Танхер търсеше тялото на Кой, със сапунена пяна по бедрата и гладка, луничава кожа, която блестеше от водата. Тя го искаше с мълчалива решимост, с напрегната целенасоченост в погледа, държеше го пленен във ваната. Легнал в гореща вода до кръста, докато топлият дъжд валеше върху главата му и се стичаше по лицето и раменете му, Кой я наблюдаваше как бавно се надига и спуска над него, решително, бавно, сантиметър по сантиметър, без да му остави място за отстъпление, освен напред между бедрата , дълбоко в тази напрегната, отчаяна прегръдка, на самата граница на яснотата, която се отцеждаше заедно с неговата капитулация и поражение. Никога преди тази нощ Кой не се беше чувствал изнасилен от жена. Никога не беше поставян така педантично и умишлено в подчинено положение. Защото не съм себе си, реши той с последната , която отплава от разбития кораб на мислите му. Тя не прегръща мен, това изобщо не е някой, който притежава лице, глас или уста. Не бяха за мен и онези други пъти, когато издаваше онзи продължителен, жален стон и не мен си представя сега, а силния мъж, мълчаливия герой, когото призоваваше преди. Приобщаваше го към мечтата, която тя, която всички жени бяха носили в клетките си от началото на света. Мъжът, който оставя семето си в утробата , а после отплава за Троя на черния си кораб. Мъжът, чиято сянка дори циничните жреци, бледите поети или разумните светски миротворци, дебнещи зад недовършения килим, никога не бяха успели да изтрият напълно.

Още от/ за Артуро Перес-Реверте то книги горещо препоръчваме:

“Фалко” на Артуро Перес-Реверте – когато „шпионски роман“ е тясно определение за добра литература

„Добри мъже“ – задълбочен поглед към Париж и Мадрид в края на 18 век